— Ние вече сме приятели! — каза Ервин. — Сега обаче трябва да се разделим. Аз ще отида в колибата, а не ще бъде зле и вие да отидете във вашата. Оня дявол Мурильо всеки миг може да се върне на острова — тогава сме загубени.

— Къде мога да ви видя, господине? Моля, кажете ми името си.

— Барон Ервин фон дер Халде — отвърна младият човек.

— Ах, немец! И тук, под сухата гилотина на французите?

— Друг път ще ви разправя тъжната си участ! Можете всяка вечер да ме намирате в пещерата, тук зад скалата.

— Пещерата зная — отвърна Драйфус, — но не ще мога да я посещавам всяка нощ. Надзирателят най-строго ме пази и не ме пуска дори да изляза от колибата.

Ервин извади от джоба си малко пликче и го подаде на капитана.

— Господин Драйфус — каза баронът, — когато пожелаете да напуснете колибата си, вземете малко от този прах и посипете с него незабелязано надзирателя. Той ще заспи като мъртъв и не ще се събуди до следващата утрин.

Ервин издаде глух стон.

— Ето го — посочи към скалата. — За Бога, бягайте, инак сте загубен!

— Но кой е? Мурильо ли?

— Не, но този е по-лош, хиляди пъти по-лош — извика Ервин и се впусна в бяг. — Той е заразен.

Като чу тази ужасна дума, Драйфус се слиса от страх. Той знаеше за страшната болест, знаеше също, че и при най-слабо съприкосновение със заразения тя се предава и затова капитанът хукна да бяга, сякаш го гонеше хищен звяр.

Драйфус не се обърна, но чу, че някой го преследва и когато стигна колибата, заразеният беше вече съвсем близо до него. Ала капитанът скочи на прозореца и се пъхна през него в колибата.

Чу се само глух писък и всичко утихна.

Цял облян в пот и силно изморен, Драйфус се хвърли на твърдото си легло и след малко заспа. Ала сънят му не беше спокоен. Той бълнуваше и постоянно чуваше вика на Ервин.

— Ето го, това е заразеният. За Бога, бягайте, бягайте, инак сте загубен!

Това стана на тридесети март. Времето беше прекрасно. Слънцето грееше ярко. Неговите животворни лъчи сгряваха земята и събуждаха природата от зимния й сън. Всичко се радваше, всичко цъфтеше и зеленееше.

Матийо Драйфус се беше върнал от разходка в разкошния си дом на улица „Фуршамбол“ и обядваше със своето семейство. Читателят ще остане учуден, че Матийо има семейство, защото знаеше, че не е женен.

Когато Матийо получи писмото, което Херманса бе предала на младия художник Алфонсо Гилето и научи, че снаха му ще съпровожда съпруга си, неговият поглед бе отправен към малкия Андре. Невинното дете осиротя — остана без баща и майка. Матийо го взе вкъщи, заедно с него и старата леля Ерика, която безкрайно обичаше момченцето и го гледаше с любов и Старание.

Матийо искаше да изпълни братския си дълг и да стане втори баща на осиротялото дете, искрено желаеше да спаси малчугана от неприятелите на Драйфусовия род.

Матийо взе всички мерки, за да запази племенника от гибелните преследвания на враговете. Той беше поръчал на леля Ерика да пази грижливо детето и да не го поверява на непознати хора. Вкъщи се намираше още един верен надзорник и защитник. В дома на Матийо от два месеца живееше мъж, който заслушваше да бъде член на Драйфусовата фамилия. Това бе старият подофицер Мишонет.

Той беше същият, който свали военните си медали и окачи един от тях на разжалвания капитан Драйфус. Наградата, която получи за храброто си дело, беше осемдневен строг тъмничен арест, а след това началството го изпрати в болница, за да изследват душевното му състояние.

Подофицер Мишонет отговаряше така хитро на въпросите на лекарите, че те не бяха в състояние да го обявят за душевноболен, въпреки настояването на военните да го затворят в лудница.

След това подофицерът беше уволнен, без да му дадат пенсия, предвидена за инвалидите. Това бе наградата за един войник, служил честно и вярно на държавата тридесет години!

Старият Мишонет заживя в оскъдица. Той не беше спестил нищо от малката си заплата и беше заставен да проси помощ по чужди врати. Матийо научи за съдбата на стария войник и се постара да намери жилището на нещастника. Един ден младежът неочаквано се яви в бедната стаичка на стареца, каза името си и му предложи да стане управител на къщата му. Обеща му заплата, която надминаваше петдесет пъти някогашната заплата на бившия подофицер. Оттогава старият Мишонет беше в дома на Матийо Драйфус и съвестно изпълняваше службата си. Неговата привързаност и вярност възнаграждаваха щедро Матийо за доброто, което бе сторил за стария войник. Белобрадият човек обичаше безкрайно много Андре и изпълняваше всичко, каквото детето пожелаеше. Той виждаше в малкия образа на неговия баща. Андре яздеше на гърба на Мишонет, дърпаше брадата му, скубеше косите му, правеше разни детински глупости, но добрият дядо търпеше всичко и заедно с леля Ерика се радваха на момченцето. Непрестанно показваше все нови игри на милия малчуган и го упражняваше. Тези игри имаха военен характер — маневри, паради, стражи, битки. Безспирно ечеше детски смях в стаята на момчето, но в къщата не цареше радост. В нея бе глухо и тъжно.

Тъмните сенки на нещастието, които бяха обгърнали небосвода на тази някога щастлива фамилия, не можеха да се разпръснат. Мисълта, че брат му невинно страда, вгорчаваше живота на Матийо и заглушаваше всяка радост в сърцето му. Той съвсем беше изоставил професията си, бе се отдал на идеята да освободи нещастника от Дяволския остров и да възстанови честта на фамилията Драйфус.

Алиса Тери днес беше поканена на обяд; леля Ерика се беше оттеглила от масата, за да окъпе Андре.

Матийо беше останал сам с американската детективка. Тя беше заставена от известно време да спре разследванията си. Алиса се бе разболяла и трябваше да остане на легло. Беше напуснала къщата на госпожа Легуве още преди да се разболее и сега живееше в по-удобна квартира. Матийо й бе изпратил най-добрите лекари, добра медицинска сестра, добри вина, деликатеси и много други неща. Той се грижеше за нея през цялото й боледуване. Сега се чувстваше щастлив, че интересната американка беше оздравяла и се намираше до него.

Матийо вдигна пълната си чаша.

— Госпожице Алиса Тери, пия за вас — усмихна се той, — нека Бог ви дари здраве и живот дълги години.

— Господин Матийо Драйфус — отвърна Алиса, — ще бъда щастлива, когато успея да разреша двете задачи на моя живот!

— Две задачи?

— Да! Първата е да докажа невинността на вашия брат и да освободим пленника с хитрост или със сила, в случай, че френското правителство не обърне внимание на доказателствата ни!

— А втората задача?

— Не помните ли, приятелю, че вие сам ме препоръчахте на госпожа Фон Ла Бриер? Нали обещах на тази нещастна жена да намеря изгубената й дъщеря — Наталка? Не трябва ли да удържа думата си?

— В това не се съмнявам ни най-малко — разгорещено изрече Матийо. — Вие можете да разчитате на моята помощ. Ще сторя всичко, за да намерим момичето. Преди няколко седмици ми бяхте казала, че знаете къде се намира то и че ще я заведете при госпожа Фон Ла Бриер?

— Да, така беше, но оттогава загубих следите на Павловна. Тя изчезна пред очите ми от църквата Нотр Дам. Същия ден се разболях и не можах да продължа търсенето си. От известно време непрестанно търся жилището й, но всичко е напразно. Тя се изгуби, като че земята я погълна.

Мишонет влезе в стаята.

— Господин Драйфус, един младеж желае да говори с вас — докладва старецът.

— Как се казва?

— Алфонсо Гилето.

— А, нашият млад художник — възкликна Матийо радостно. — Нека дойде.

Мишонет излезе, но отвори пак, подаде само главата си през вратата и каза:

— Господин Драйфус, трябваше да му дам термометъра вместо пушка и да му туря гърнето на главата вместо шлем.

— На кого? На господин Алфонсо Гилето ли?

— Не, господин Драйфус, аз говоря за нашия любимец Андре. Вие трябва да видите как пляска във водата. Мисля, че ще стане моряк.