Немският детектив беше отворил вратата и Фернанда олюлявайки се излезе насреща му.

— Какво виждам — удиви се Херберт Франк. — Вие сте младата госпожица, която заговорих в сладкарницата до милата ви майка. Тъкмо за вас съм дошъл в този ад. Господ ми е определил да ви стана спасител, бързо госпожице, ще ви изнеса на ръце.

Фернанда ужасена посочи майка си. Госпожа Турвил лежеше на пода и дори не правеше опит да стане и да бяга.

Херберт Франк се приближи до нея, наведе се и промълви:

— Бедно дете, майка ви е мъртва, помислете за собственото си спасение!

— Мъртва! — простена отчаяно Фернанда. — Майко, майко, защо ме напусна!

— Уплахата, ужасът са накарали сърцето на майка ви да спре — обясни Франк. — Моля ви се, госпожице, да не се бавим нито минута повече. Всяка секунда въздухът става все по-малко. Въпрос е дали ще успеем да се измъкнем двамата.

Но тъй като Фернанда още се колебаеше, снажният мъж я сграбчи в ръцете си, вдигна я и се спусна през тълпата към изхода. Скоро детективът разбра, че по този път няма да отиде далеч. Хората като море го обграждаха и му пречеха да се движи. Необходима беше цялата атлетическа сила на младия мъж, за да може да се измъкне и да стигне до стълба, която водеше към тавана на зданието, където в една малка стаичка имаше фотографско ателие. Ако и други знаеха за съществуването на тази стълба и това ателие, навярно мнозина щяха да се спасят, тъй като прозорците му нямаха решетки.

Херберт Франк разби с юмрук един голям прозорец и с всичка сила извика за помощ. В това време пожарната команда беше пристигнала. Макар и доблестните пожарникари да не бяха в състояние да проникнат в самото здание, за да спасят хората или вадят труповете, все пак те полагаха всички усилия да помогнат комуто могат.

Щом чуха вика на Херберт, веднага разпънаха едно одеяло и извикаха:

— Скачайте!

Херберт притисна Фернанда до себе си.

 — Не се плашете! — прошепна й. — Ще скочим благополучно, а ако не успеем, поне ще умрем заедно!

Странно нещо! Когато немският детектив прегърна здраво момичето, за да се подготви за страшния скок, топла вълна нахлу в сърцето му и небесната искра, която преминава от едно тяло в друго, когато любовта прониква в сърцето на човека, докосна душата на немеца. Но това щастливо чувство трая само миг. Херберт се изправи до самия прозорец, погледна още веднъж небето и простиращия се под краката му Париж и скочи.

Двете тела се стрелнаха като камък надолу и паднаха в опънатото одеяло. Херберт веднага скочи на крака. Но Фернанда бе припаднала и немецът още веднъж трябваше да вдигне момичето, за да го занесе до един файтон. Той даде на файтонджията адреса на своята квартира, която се намираше на улица „Поасониер“, където държеше две елегантни стаи у едно елзаско семейство. Хазяйката му, госпожа Жирарден, извика учудено и изгледа съчувствено Фернанда, когато той внесе нещастното момиче в една от тези стаи и внимателно го сложи на леглото. Тогава Херберт се обърна към госпожа Жирарден:

— Госпожо, спасих това момиче от пламъците, които разрушиха дървения дворец, и затова ви моля да бдите над нея като майка. Обещавате ли ми?

Госпожа Жирарден просълзена стисна ръката на своя наемател.

— Още нещо — прибави Херберт Франк, — закълнете ми се, госпожо Жирарден, че няма никому да кажете, че това момиче се намира тук. Имам сериозни основания за тази молба.

— Заклевам ви се! — отвърна хазяйката.

След това се наведе над смъртнобледата Фернанда, погледна я и промълви:

— Струва ми се, господин Франк, че сте спасили от пожара най-хубавото, най-милото момиче в цял Париж!

Франк наведе глава. Той споделяше мнението на състрадателната си хазяйка.

— Никога вече не мога да ти вярвам, ако не ми докажеш, че твоите тайнствени нощни излизания не те водят при друга жена.

Тези думи бяха произнесени от Габриела Пей в дома на Естерхази, около една седмица след ужасния пожар, който потопи в траур цял Париж. Черният майор се разхождаше с цигара в уста от единия до другия край на своя кабинет и от време на време поглеждаше замислен към писалището, осветено от настолна лампа.

— Габриела — спря се той, — аз те обичам, но твоята ревност започва да става непоносима. Знаеш, че съм ти верен, трябва да чувстваш това. Като те гледам, страстта ми се разпалва.

— Мъжка страст! — презрително сви устни Габриела. — Знаем ние какво нещо е тя — запалена слама, която бързо изгаря! Впрочем, можеш веднага да ме убедиш, че те обвинявам несправедливо, като ме вземеш тази нощ със себе си и ме заведеш там, където отиваш. Остави ме да видя и да чуя всичко.

— Невъзможно! — обърка се Естерхази. — Ако го направя, значи да се самоубия!

— Добре тогава — Габриела стана. — Ти не искаш да изпълниш молбата ми, безразлично ти е дали те подозирам или не. Сбогом тогава, Естерхази, ще се върна в Андора, където си живеех тихо и спокойно, преди да дойда в Париж и да се запозная с тебе.

Тя му подаде нежната си ръка.

— Сериозно ти говоря — заяви тя тържествено, — макар че ми е тежко да се разделя с тебе, ще го направя. Мъките на ревността ме терзаят, когато съм при тебе и чувствам, че те ми отнемат жизнената сила. И аз те обичам, Естерхази, но не мога да остана при теб.

Потресен, черният майор погледна любимата си.

— Габриела — помоли той, — искай от мене каквото щеш, накарай ме да извърша престъпление за тебе. Ще го направя, само не искай да те заведа там, където отивам тази нощ.

— Тогава сбогом! — приключи сухо тя. — Запази добър спомен за Габриела Пей. Може би ще намериш друга, която няма да те мъчи с ревността си, но която няма и да те обича тъй страстно, тъй искрено, тъй предано, както те обичах аз.

Тя се запъти бавно към вратата. Черният майор се спусна след нея и я сграбчи в обятията си.

— Добре, нека бъде както искаш! — капитулира той пред тържествуващата, усмихната жена. — Ще ме придружиш тази нощ, но знай, Габриела, не само моят живот и моята чест ще бъдат отсега нататък в твоите ръце. От тебе зависи и съществуването на мнозина видни хора на Франция, на целия Генерален щаб, на армията! Да, на армията!… Габриела, заклевам те, бъди изключение между жените и запази в дълбока тайна онова, което чуеш тази нощ! В този ти вид обаче не можеш да ме придружиш — продължи черният майор. — Ще трябва да се преоблечеш в мъжки дрехи. В това време и аз ще се приготвя.

След половин час часовникът показваше единадесет — Естерхази и Габриела Пей излязоха от къщи. Габриела беше облякла елегантен мъжки костюм и тъй като ръстът й беше подходящ, едва можеше да се познае, че това беше преоблечена жена. И Естерхази беше облякъл скромно цивилно облекло. Той поведе Габриела през улиците на предградието Батиньол, което младата жена не познаваше. Работническият квартал беше още доста оживен. Прозорците на всички кръчми светеха. Характерно за всички големи градове е, че тъкмо в кварталите, където през деня работят най-тежката и уморителна фабрична работа, има най-интензивен нощен живот.

Естерхази спря пред малка невзрачна къща. Прозорците бяха тъмни, вратите заключени. Той почука на прозореца и вратата веднага се отвори. Поведе бързо Габриела със себе си в един тъмен вход.

Дървена бариера препречи пътя им. Зад нея беше изправен едър старец с дълга бяла брада.

— С какви думи ще минеш през живота, чужденецо? — попита внушителният старец.

Естерхази отговори без колебание:

— Щади змията, а унищожи Драйфус.

— Добре дошъл — прозвуча отговорът и в същия миг дървената бариера се вдигна.

Естерхази и неговата преоблечена спътница продължиха пътя си. Те стигнаха до стълба, която водеше към мазето. Там отново бяха спрени от човек, който носеше шарф с френския трикольор и държеше револвер в ръка:

— Накъде, чужденецо? — запита той.

— В Драйфусовата пещера — отговори черният майор.

— Кого се надяваш да видиш там?

— Имената не се назовават, но всички имат едно желание — произнесе Естерхази.