Матийо Драйфус скочи. Той искаше да извика, но се отпусна пак безсилен на стола. Не му достигна въздух. Фифи взе едно шишенце с одеколон и напръска челото му.

— Благодаря ви — кимна немощно Матийо Драйфус. — Тютюневият дим ме задуши. Но сега ми е по-добре. Господине, имайте добрината да продължите разказа си.

— Скоро ще го свърша — отзова се младият войник. — На другия ден червенокосият бе вече оздравял и каза, че ще продължи сам пътя си. Отиваше в Каена и разправяше, че няма време за губене. Мъжът ме попита за губернатора Грефин, чийто характер искаше да му опиша по-точно. После ме помоли да му разкажа как се отнасят с пленниците в Каена, а най-много се интересуваше за Дяволския остров и за крепостите.

— Попита ли ви за страдащия на Дяволския остров капитан Драйфус? — погледна го Матийо плахо.

— Да, но между другото. Интересуваше се дали капитан Драйфус е още жив и дали не е избягал.

— А какво ви каза за пътуването си по океана в лодката?

— Червенокосият обясни, че е плавал до Бразилия с германския параход „Бригита“. Като наближили брега, една нощ параходът се ударил о една скала и потънал за петнадесет минути, а самият той сполучил да се спаси с лодката, с която е пътувал около десет дни. Вода й храна не са му липсвали, но слънцето било причината да се разболее.

Матийо Драйфус се наведе към разказвача.

— Този човек не ви ли каза дали други пътници от „Бригита“ са успели да се спасят с лодките?

— Това, именно, исках да узная и аз от него. Но той твърдеше, че единствен той е останал жив. „Бригита“ потънала пред очите му с целия си екипаж.

От очите на Матийо бликнаха сълзи.

— Горката Алиса — изхълца той, — тя умря заради мен!

Нито един от присъстващите не се реши да наруши болката на изстрадалия мъж. Дори и Соломон Дулсети се дръпна в един ъгъл да пресметне колко струва услугата, която е направил на Матийо Драйфус. Освен това, както се виждаше, навярно го тревожеха и други мисли, защото се почеса замислено по тила.

Матийо се съвзе след няколко минути.

— Господине, искате ли да ми съобщите, защо ви даде — как се казваше — Жак, пръстена?

— Продаде ми го — беше отговорът на младия войник. — Преди да тръгне за Каена ме дръпна настрана и ме попита дали имам в себе си пари да купя от него един хубав диамантен пръстен. Предложих му да определи цената. Пръстенът ми хареса и намислих да го подаря на малката Фифи. Споразумяхме се. Господин Жак искаше седемстотин франка за пръстена, пък аз му дадох петстотин, една трета от сумата, която бях спестил за три години.

— Господине, направил сте добра търговия — обади се Соломон Дулсети от ъгъла. — Нека Бог ми праща всеки ден такива продавачи.

— А не сте ли виждали повече този човек? — запита Матийо Драйфус.

— Да, два месеца след това, когато се върнах в Каена. Един ден срещнах господин Жак пред дома на губернатора. Той ми разказа, че е на служба при губернатора и че му вървяло много добре. Трябва да изпиете едно шише вино с мене — каза ми господин Жак. — Дължа ви благодарност, задето тогава ме спасихте. Елате довечера в кръчмата „Синята маймуна“. Там ще ме намерите в задната стая. Приех поканата му и отидох навреме. Господин Жак седеше вече до масата, на която се намираха две големи шишета с вино. Той беше много приказлив и ми разказа доста за Париж. Личеше си, че познава много добре столицата. — Ако отидете в Париж — каза той, — трябва да посетите приятеля ми Мъртвешката глава. Казвам ви, той ще ви забавлява прекрасно. Бог нека му подари нови очи, нос и уши.

Трябва да призная, че в началото не знаех какво заключение да направя от думите на Жак — продължаваше, отдаден на спомена си, разказвачът, — но човекът започна да ми дотяга.

— Вярвам! — извика някой.

Тези думи бяха изречени от Соломон Дулсети, когото бяха почти забравили в ъгъла, и с които той прекъсна разказа. Евреинът скочи като наелектризиран, щом чу думата „Мъртвешка глава“. Той задърпа като луд козята си брада и започна да криви лицето си, като че ли внезапно го е огряло силно слънце, срещу което не можеше да гледа.

Дулсети искаше да говори, но подофицерът се смръщи:

— Оставете ме да свърша разказа си! Когато господин Жак се напи съвсем, той ме потупа по рамото и промърмори: „Приятелю, вие купихте от мене един безценен пръстен. Ах, колко глупав бях, че ви го дадох за петстотин франка, но трябваше някак да се отърва от него.“ По дяволите, той постоянно ми напомняше, как лежеше красивата жена пред мене, вързана долу в „Бригита“, и как водата нахлуваше през дупката, а тя не можеше да се качи по стълбата. Ха-ха, въжетата, с които бе вързана, бяха здрави.

— Боже всевишни, какво значи това? — простена Матийо. — Изглежда, че над жената, която е носила пръстена, е извършено злодейство!

— На мене ми дотегна веселбата с този господин — продължи подофицерът — и гледах да си ида по-скоро. Той хвърли подире ми едно празно шише и изрева като звяр, когато то се счупи над вратата, която бях затворил. Останалите думи, които отправи към мен, не можах и не исках да чуя. Пет дена след това в джоба ми се намираше билетът за отпуск и заминах с първия параход, за да дойда в Париж и да се хвърля в обятията на моята малка Фифи. Тази е истинската история на пръстена и моля, разсъдете сами, дали съм виновен, ако пръстенът е взет по несправедлив начин от първия му притежател.

— Не сте виновен, господине — каза Матийо Драйфус — и за доказателство на доброто ми мнение за вас, позволете ми да купя този пръстен за хиляда франка.

— Това е истинско щастие — викна Фифи радостно. — Сега ще ми купиш хубавата червена копринена рокля, която толкова ми харесва, и довечера ще вечеряме в „Пале Роял“, а утре ще отидем на разходка във Версай, а вдругиден…

— Аврааме. Исаак и Якове! Тя много бързо ще свърши хилядата франка — извика Соломон Дулсети. — но, моля ви, по-напред ми върнете трите франка, които ви заех за закуската ви.

Междувременно Матийо беше дал на младия войник една банкнота от хиляда франка, после въздъхна тъжно:

— На драго сърце бих пожертвал пет пъти повече, ако можех да науча истинското име на този Жак, за да го арестувам.

— Какво казахте, господин Драйфус? — запита той бързо. — Наистина ли ще дадете пет пъти по-голяма сума, ако узнаете името на този човек, когото морето е изхвърлило на брега, и на чийто пръст е бил златният пръстен? Един човек, една дума! Ще спечеля тези пари и после пак няма да отворя устата си!

— Говорете по-ясно! — сепна се Матийо. — Известно ли ви е името на този подлец?

Вместо да му отговори, Дулсети се обърна към подофицера:

— Господине, ще познаете ли червенокосия Жак, ако ви покажа фотографията му?

— Разбира се! Никога не бих могъл да го забравя. Евреинът кимна доволен.

— Хайде — разбърза се той. — Господин Драйфус и господин подофицер, последвайте ме. Ще ви заведа на едно място, където ще видите лика на добрия Жак. А вие, госпожице Фифи, не се сърдете, задето ви наруших спокойствието с господина. Не го направих напразно. Човек, който иска да живее, трябва да остави и другите да живеят. Ще ви направя един подарък!

Като изрече това, Соломон Дулсети зае горда поза — която дори Наполеон Първи не би заел, когато подарява кралство на някой от маршалите си. После добави:

— Госпожице Фифи, не трябва да ми връщате трите франка, които ви заех да си купите закуска!

Когато Матийо Драйфус излезе от дома на Фифи, той нае файтон, а Соломон Дулсети обясни на кочияша къде да ги закара. Никой не знаеше къде ще ги закара файтонът, тъй като нито Матийо, нито подофицерът се досещаха за намерението на стария евреин.

След като пътуваха около двадесет минути, файтонът спря пред една постройка, която приличаше на дворец. Матийо позна, за свое най-голямо учудване, че Дулсети ги заведе в полицейското управление.

— Какво ще правим тук? — попита той.

— Почитаеми господин Драйфус — поклони се евреинът. — Сега вие трябва да говорите, трябва да настоявате да ни заведат при господин фон Да Бриер, което ще стане най-лесно, ако пуснете в ръката на чиновника двадесет франка. Когато бъдем при господин Фон Ла Бриер, тогава ще говоря аз.