— Изгубен съм! — изкрещя Галицин с глас, в който нямаше вече нищо човешко. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите, а около устата му се появи пяна.

— Свърши се с мене!

В този момент пред краката му падна нещо тежко. Либел му беше подхвърлил една двуцевна ловджийска пушка. А как, мислите, постъпи този мизерен човек, след като получи и това последно благодеяние от своите съдии? Той чевръсто нагласи пушката за стрелба и я насочи към яхтата. Ала тя беше празна и той с проклятие я хвърли на земята. Започна да вика като животно. Тичаше като луд насам-натам по брега и изпращаше по адрес на оставилите го приятели всички руски псувни и проклятия.

Обаче, тия проклятия не стигнаха до ушите им. Яхтата плаваше бързо и скоро се загуби в далечината. Галицин с глух стон рухна на земята.

— Изоставен на този пуст остров — изпъшка той, — осъден на мъчителна бавна смърт и никаква възможност за спасение… никаква!

Това бяха последните му думи. След това изпадна в тъпа безчувственост, която скоро премина в тежък сън.

Оставихме Мадлен Готие в Лондон, заета с изпълнението на двойна самарянска длъжност. За едната тя получаваше царска заплата, защото лорд Лоуел, след като няколко дни беше наблюдавал преданите грижи, които тихото и скромно момиче проявяваше към болната Клотилда, съобщи на Мадлен, че й е определил постоянна заплата. Цифрата, която той посочи, надминаваше и най-смелите очаквания на Мадлен. Това я освобождаваше от всякакви материални грижи. Обаче лорд Лоуел постави едно условие, на което тя едва след дълго колебание се съгласи. Той поиска от нея тя да се пресели в неговата къща, за да може напълно да се посвети на болната.

Мадлен отначало не искаше да се съгласи, защото си мислеше за Маврус Ленски, когото беше приютила в малката къщичка на брега на Темза и за когото, въпреки уморителната й работа, се грижеше като сестра…

Действително сега художникът нямаше вече толкова належаща нужда от нея, както в началото. Нервите му се бяха поуспокоили, той беше станал тих и мълчалив, беше разбрал, че Мадлен не е Клотилда и я бе накарал да му разкаже как го е намерила на улицата ранен и възбуден до лудост и как се погрижила за него и го е довела в тази къща.

Художникът с благодарност я увери, че никога няма да забрави услугата й. Но мрачните му погледи плашеха Мадлен, а упоритата му затвореност й вдъхваше страх. Какво можеше да й помогне старателно заключената врата против лудостта на този човек, лудост, която съвсем не беше изчезнала. Той изглеждаше силен и в момент на припадък, който беше твърде възможен, можеше да разбие вратата, да нахълта при нея и тогава…

Мадлен потреперваше при тази мисъл. Да вика за помощ би било безполезно, тъй като къщичката беше изолирана, а шумът на реката и свиренето на вятъра биха заглушили виковете й.

Вътрешно, в себе си, Мадлен отдавна желаеше да се раздели с Маврус Ленски, но въпреки това се поколеба, когато лорд Лоуел й предложи да се пресели у тях. Нещо повече — първия ден тя направо отказа на лорда. Обаче една случка, която се разигра през следващата нощ, я накара да съжалява за отказа си и затвърди решението й да се раздели с лудия.

През нощта тя си легна едва след като чу равномерното му дишане, уверена, че спи дълбоко. Дръпна резето, сложи и масата пред вратата и си легна. След около час обаче се събуди от особен шум. Стори й се, че мишки гризат прага на стаята й. Без да запали лампата, тъй като луната осветяваше достатъчно стаята, тя седна полуоблечена в леглото и се ослуша. Откритието, което направи, беше ужасно. Художникът се опитваше с къс желязо да изкърти вратата. Отначало той работеше, колкото се може по-тихо, но скоро, като видя, че вратата не се поддава, се разсърди и лудостта му внезапно избухна. Захвърли желязото и заудря с брадва по вратата без да го е грижа, че това може да събуди Мадлен. Ужасена, тя разбра, че дъските не ще устоят дълго на това нападение. Бавно, но сигурно те поддаваха, а лудият продължаваше да сипе удари по тях.

Мадлен помисли за бягство, но през вратата беше невъзможно. Оставаше й само прозорецът. Къщата беше едноетажна и не много висока. Момичето можеше с доста голяма сигурност да разчита, че няма да се нарани, ако се опита да скочи през прозореца на улицата.

Облече се бързо. Ръцете не я слушаха, трепереха. През цялото време чуваше сърдитите възгласи на художника, безумното му бърборене.

— Ще разбия на късчета вратата — скърцаше със зъби нещастникът. — Аз трябва да вляза при нея, трябва да вляза. Тя ще стане моята Сузана! Другата ми избяга, но и тази е хубава! Ще я убия и след това ще я рисувам! Ще предам угасването в погледа й, замръзването на чертите на лицето й, и тук, в тази къща, ще се роди едно произведение, каквото човечеството от петстотин години не е виждало… Няма ли да се отвориш ти, проклета врата! Ето, ето ти смъртоносния удар! И както насичам тебе, така ще убия и нея!

Последните думи бяха придружени от лудешки смях, който прониза сърцето на Мадлен. Най-после тя се облече, наметна палтото си и се втурна към прозореца. С треперещи пръсти отвори и двете му крила, но… о, ужас!… Пред нея се намираше тъмна стена.

— Полудяла ли съм? — запита се тя. — Откъде се взе тази стена тук?

Сутринта преди да излезе от къщи прозорецът си беше както всички прозорци. Беше се любувала от него на изгледа към Темза! Обаче постепенно нещастницата си изясни какво беше станало по време на нейното отсъствие. С хитрост, свойствена за лудите, Ленски старателно беше подготвил убийството. За да й попречи на бягството, той беше зазидал прозореца с тухли. Значи бягство от тук беше невъзможно! А вратата вече се разпадаше, лудият беше успял да я разбие. Мадлен настръхна, смъртен ужас сви гърлото й, то не можеше да издаде никакъв звук. Не беше в състояние да измисли нещо за своето спасение. Пред нея стоеше художникът! Беше облечен само с долна риза. С едната си ръка размахваше брадвата, а в другата държеше лампа. Ужасно разкривеното му лице, треперещите му устни, от които течеше пяна — всичко това го правеше толкова страшен, че Мадлен се вцепени от ужас. Тя бавно се заоттегля към мястото си. До него стоеше малка нощна масичка, която момичето неволно бутна. То чу леко иззвъняване на малко шишенце. През ума й мина спасителна мисъл. Въздъхна облекчено, защото беше намерила начин да се избави от лудия. В шишенцето, което тя бързо сграбчи в ръце, имаше силно приспивателно. Лекарят го беше предписал на Клотилда против безсънието й. Това лекарство се използваше посредством малко гумено балонче, прикрепено към самото шише. Лекарството се пръскаше в лицето на болния. Лекарят беше предпочел този начин на употреба, за да не дава на болния вътрешно това толкова силно лекарство. Щом Мадлен й напръскваше лицето, главата й се отпускаше на възглавницата, тя заспиваше и спеше непробудно до сутринта. Този ден Мадлен на излизане беше забелязала, че лекарството се е свършило. Тя взе шишенцето и го даде в аптеката, за да го напълнят отново и да го занесе на другата сутрин на Клотилда.

Това случайно благоприятно обстоятелство спомогна за нейното спасение. Мадлен дочака спокойно лудият да се приближи до нея. С един ритник той отмести масата, а лампата сложи на креслото. С вдигната нагоре брадва се приближаваше бавно, дебнейки младото момиче, решил отначало само да го зашемети с лек удар по главата с тъпото на брадвата. Той замахна да я удари. В същия миг Мадлен натисна балончето и лекарството като облак обви главата на Маврус Ленски. Ръката с брадвата се отпусна, той отвори уста, за да вдъхне по-силно, защото нещо го задушаваше. Мадлен бързо стисна втори път балончето и действието на лекарството се прояви още по-силно. Цялото тяло на нападателя се разтрепера, коленете му се подгънаха и той изтърва брадвата. След още едно пръскане в лицето на лудия, той падна и се простря на пода. Очите му се затвориха и… той заспа. Заспа толкова дълбоко, че колкото и да го разтърсваше Мадлен, не можа да го събуди. Но въпреки това, тя беше уверена, че не е умрял, че не му е направила никакво зло. Знаеше, че той ще спи до сутринта, може би и малко повече и когато се събуди, ще може да стане и дори да си отиде, ако пожелае.