Дръпна го към себе си и му прошепна на ухото. Телие се стресна и изгледа учуден капитана.

— По дяволите! — извика той. — Кой можеше да си помисли, че човекът с черната превръзка се казва Людовик Наполеон! Аз мислех, че е мъртъв.

Нортон напълни чашите.

— Пийте, Телие — покани го той, — пуншът е добро средство против студа. Освен това, мисля, че днес можем добре да се напием. Това пътешествие ще ни донесе щастие.

— Не разбирам какво искате да кажете с това, господин капитан.

— Мисля, че някои лица в Париж ще бъдат много благодарни, ако човекът с черната превръзка падне случайно от парахода и се удави в морето — поясни Нортон. — Те ще ни заплатят добре за тази случка. Как мислите вие, господин Телие?

— Виждам, че моят капитан е знаменит човек — каза лоцманът с възторг. — Трябва да се възползваме от това обстоятелство.

Двамата „честни“ мъже се засмяха и чукнаха чашите.

След няколко минути капитанът с шестима въоръжени матроси отидоха при затворниците и махнаха веригите от ръцете им. Човекът с черната превръзка заведоха на друго място, а Драйфус, Мирович и Пикардин оставиха в хамбара на парахода.

Пленниците насядаха мълчаливо в ужасното място, където не проникваше въздух, нито светлина, нито пък състрадание. Всеки беше зает със собствените си мъки и скърби и не помисляше за съдбата на другаря си.

По клатенето на парахода забелязаха, че вече пътуват. Потегляха към страната на отчаянието, към страшното бъдеще, към своята суха гилотина. Тримата заточеници паднаха на колене и започнаха да се молят.

В същото това време в пътническия влак Брест — Париж седеше един младеж. Очите му светеха от радост, а лицето му бе поруменяло от вълнение. Младежът мечтаеше за славата на художник, за богатство и щастие. Пред него се разкриваше нов живот, обсипан с цветя и осветен със слънчево злато.

Един щастлив, богат до вчера човек сега пътуваше по развълнувания океан към страната на отчаянието и мъката.

Щастието е изменчиво!

То е като невярна жена!

Това се случи през февруари 1895 година. В малка тъмна кръчма в квартал „Св. Антоан“ седяха двама мъже. Единият от тях бе с дълга, побеляла брада и със стърчащи големи златни очила на кривия нос. Облечен бе скромно, ала чисто. По лице и облекло приличаше на стар търговец или лихвар. Никой не би се сетил, че този човек е най-страшния разбойник в Париж — Мъртвешката глава.

Събеседникът му беше нисък и мършав. Лицето му бе сипаничаво и грозно, а косата и брадата му — червени. Макар че беше облечен в униформа на градски комисар, той лесно можеше да се познае. Беше Равелак…

Двамата разбойници говореха на висок глас, защото освен тях в кръчмата нямаше други посетители, а кръчмарят бе задрямал около печката.

— Имаме още десетина минути — каза Мъртвешката глава, поглеждайки към часовника си. — Ти не можеш да си представиш, Равелак, колко съм развълнуван. Вършил съм много опасни походи, при които съм излагал на опасност и живота си, ала никога не съм бивал толкова нерешителен. Щом си помисля, че ще заваря своята изменница с любовника й, студени тръпки полазват по тялото ми и цял се разтрепервам.

— Не си дете, Мъртвешка главо — изгледа го убиецът, — вярвам, че си имал много пъти работа с жени и знаеш, че всички са измамници.

— Зная го, но аз не вярвах, че тази жена е такава.

— И Помпадура е като другите.

— Хиляди пъти е по-лоша от другите! Бях толкова влюбен в нея, и си мислех, че никога не ще ми изневери! Ах, Равелак, колко е красива тази жена!

Равелак се облегна на стола и затвори очи. Той си мислеше за нещо свое, а Мъртвешката глава продължаваше да говори за жена си.

— Може да е и самата Венера — удари той с юмрук по масата тъй силно, че шишетата с виното отскочиха и заспалият кръчмар се събуди. — Да е толкова красива, че цял свят да падне в нейните крака. Това не струва дори колкото восъка на фалшивия ми нос, щом не принадлежи на мен. Това псе, този подлец — черният майор, ми отне любовта й. Аз отдавна подозирах това, но ти, драги приятелю, ми отвори очите и ми съобщи къде се среща тази змия с любовника си.

— Тя прави срещите си с него на много удобно място — рече Равелак. — Собствената й майка, старата Казота, й помага в това.

— Стара кучка — изръмжа Мъртвешката глава.

— Казота по-рано беше много добра към тебе, но ти не умееше да се възползваш от добрината й. Затова ти стана неприятелка.

— Нима е възможно? — запита мъжът на Помпадура. — Аз не съм й причинил никакво зло.

— Старата Казота ми каза, че си я измамил с тридесет хиляди франка.

— Аз съм я измамил? Тази дъртуша трябва да е полудяла?

— Тя не ти ли е показвала едно лице, от което сте могли да вземете един чек от сто хиляди?

— Да, но трудът и парите ни отидоха по дяволите. Нито франк не спечелих.

— Казота не ще повярва, а пък и аз също!

— Не вярваш? Но защо?

Убиецът се наведе към Мъртвешката глава и тихо му каза:

— Затова, защото си мамил и мен. Ти и евреинът продадохте брошката за десет хиляди франка, а на мен казахте, че диамантите са били фалшиви. Ала слава Богу, имам си очи и мога да различавам стъклото от диамантите. Вярваш ли, че съм доволен от петстотинте франка, които ми даде като дял от брошката? О, приятелю, ние пак ще имаме работица и тогава ще си оправим сметките. И може би това ще бъде скоро.

Мъртвешката глава впери поглед в другаря си.

— Червено псе, ти искаш да кажеш, че си ми станал враг ли?

— Пази Боже, аз съм ти най-добрият приятел. Не искам вашите пари — имам си достатъчно. Сега, обаче, ще ти съобщя нещо, което хиляди пъти повече обичам, отколкото проклетото ти злато. Да ти го кажа ли? То е да удуша жена ти, да я убия по метода на Равелак. Това би било за мен най-голямата наслада.

Дори и подлият разбойник, Мъртвешката глава потрепера като чу тези думи.

— Мъртвешка главо, спомняш ли си какво си ми обещавал? — запита другаря си червенокосият изверг.

— Какво?

— Е, зная, че човек трябва винаги да ти припомня. Не ми ли обеща, че ще оставиш да умъртвя Помпадура по моя метод, когато се увериш, че ти изневерява?

— Да, обещах ти — беше тихият отговор. — И ако не удържа думата си, нека свърша на гилотината. Помпадура ще попадне в твоите ръце и тогава можеш да правиш каквото искаш с нея, ако се докаже това, което ти ми каза.

— Още ли се съмняваш, че хубавата ти жена е любовница на черния майор? — запита го червенокосият и продължи: — Време е, след малко ще видиш сам „вярната“ си жена в прегръдките на любовника й.

Мъртвешката глава скочи от стола, на който седеше.

— Да вървим, трябва да се уверя и ако са ме измамили, тогава ще им отмъстя.

Разбойникът искаше да тръгне, но Равелак го задържа.

— По-добре ще е да отида първо аз. Нали искаше да изненадаме двойката в дома на тъща ти Казота? Аз ще прегледам дали няма някаква опасност. Нали ще използвам тайни пътища — трябва да разбера дали не са ни поставили някоя примка.

— Не се бави много. Нямам търпение…

— Къщата на Казота не е далеч — каза убиецът, — ще се върна скоро. В това време можеш да изпиеш още едно шише вино.

Равелак тръгна и хлътна в една стая, намираща се на гърба на кръчмата. Похлопа три пъти на вратата, тя се отвори и той влезе.

Помпадура и Казота бяха в стаята. Двете жени погледнаха с нетърпение влезлия.

— Какво има? — пошепна му Помпадура. — Ще влезе ли в кафеза?

— Ще го доведа след четвърт час — отвърна Равелак. — Всичко готово ли е?

— Да, всичко е готово. Майка ми е скроила чудесен план.

— Само се пазете, защото не е лесно човек да се разправя с Мъртвешката глава! Много е силен и щом разбере, че сме му скроили капан, ще избие всички ни.

Старата Казота се усмихна и потри дебелите си ръце.

— Дори да е силен като лъв — каза тя, — пак няма да се отърве. Вярвам, че не ще може да строши кафеза. Червено куче, искам само да взема фенер и тогава ще се увериш, че старата Казота винаги има добри планове.