Хетманът пусна едно проклятие и смъкна от гърба си кавалерийската пушка.

— Страшилище, върви в ада, откъдето си дошло! — извика той с глас, по-силен от шумоленето на вятъра, прицели се в гърдите на казака и стреля. Конникът падна настрана. Вълните го заляха.

— Улучих го — извика Михайлович, — спасени сме вече от този вампир.

Внезапно зад тях се чу силен смях. Казакът още седеше на коня си и го пришпорваше да бърза. В това време Мурзук беше стъпил на брега. Вярното животно нито минута не си почина, а веднага се спусна към гората. Павловна се бе облегнала върху гърдите на младия офицер. Тя зъзнеше от студ, влага и вълнение. Тайнственият конник препускаше зад тях. Ала Михаил вече не се боеше от него. Той забеляза, че не ги настига, а постоянно изостава зад тях.

Минаваха часове. Отдавна вече бяха на китайска земя. Съмна. Наближаваше изгрев слънце. Скоро трябваше да бъдат в края на гората. Там беше къщата, в която живееше мисионерът с жена си. Стигнат ли в тази къща, спасени са. При тези набожни хора Павловна ще си почине, без да се бои, че ще бъде предадена на русите.

Хетманът препускаше с все сила. Гората започна да просветлява. Стигнаха на открито място и трябваше да преминат една полянка, за да стигнат до къщата, която приличаше на колиба. Тя бе направена от неодялани дървета и покрита с мъх. Като видя, че от комина не излиза пушек, Михаил се обезпокои. Около къщата не се забелязваше никакъв живот. Навярно добитъкът е на паша.

Разбрал, че това ще бъде краят на пътуването, Мурзук се зарадва.

— Слава Богу! — прошепна Павловна. Хетманът скочи от коня и помогна на девойката да слезе, като каза на животното няколко нежни думи. После Павловна отиде до вратата на малката къща и се опита да я отвори. Вратата беше отключена. Двамата влязоха в колибата и Михаил Михайлович поздрави:

— Добро утро!

Никой обаче не отговори. Къщата бе празна. Неочаквано от гърдите на хетмана се откъсна тъжен вик. В единия ъгъл на колибата той видя мисионера. Светият човек лежеше с прерязано гърло на пода. Изцъклените му очи, студеното му тяло — всичко издаваше, че трябва да е умрял преди няколко часа. В студената си ръка клетникът държеше малко разпятие.

— Убили са го — процеди хетманът, кръстейки се. — Раната на гърлото му издава, че трябва да са го заклали китайците. Но къде е жената на нещастния човек? Каква е нейната съдба?

Павловна закри лицето си, тя не можеше да понесе гледката.

— Какво да правим сега? — обърка се Михаил. — Струва ми се, че тук не сме в безопасност. Да останем или да бягаме? Не се отчайвай, Павловна, ще трябва да намерим друг път за избавление.

В този миг някой бързо отвори вратата и я заключи отвътре. Влезе тайнственият казак. Михаил дръпна Павловна до себе си и направи няколко крачки назад.

— И тук ли ни преследваш? — попита хетманът и извади револвера си. — Сега кажи, човек ли си, дявол ли си и защо ни следваш?

— Защото щях да бъда загубен, ако не ползвах вашето водачество. Хетман, не ме застрелвай. Скоро ще можете по-добре да употребите вашия барут. Дявол го взел, шинелът, сабята и конят на подофицера, когото застреляхте, не ме превърнаха в призрак. Вижте, че има те работа с познат.

Дошлият свали калпака, съблече шинела и пред Михайлович и Павловна застана Питу. Да, гърбавият Питу се бе възползвал от случая, за да избяга от руския гнет.

— Този човек толкова ни изплаши — изсмя се хетманът, — но не мога да го коря, защото вече не съм началник на затворническия транспорт. Но Питу, знай, че когато усетя, че имаш враждебни намерения, тутакси ще ти вкарам един куршум в главата.

— Няма защо да се съмнявате, хетман. Но кажете, не забелязахте ли нещо, когато яздехте през гората? Тя е пълна с китайци — каза Питу с треперещ глас. — Зад всяко дърво се крие по един жълтокож и тези вагабонти нямат, както се вижда, добри намерения. Ах, Боже, запази ни, тук вече има един убит!

Питу страхливо се вгледа в трупа на мисионера.

Чу се страшна олелия и в същия миг вратата бе разбита.

— Китайците — извика Михаил и вдигна револвера. — Павловна, иди зад мен, ще те пазя до сетна капка кръв.

— За пазене не може и дума да става. Гората е пълна с тези дяволи.

И Питу се пъхна под масата. В този миг около двадесетина въоръжени китайци навлязоха в помещението.

— Назад, убийци — извика Михаил Михайлович и изгърмя с револвера си.

В същото време стрела прониза гърдите на храбрия казак. Михайлович изпусна оръжието и се олюля. Павловна го задържа с ръце, той се подпря на рамото й.

— Обичам те — прошепна казакът, — Клето създание! Павловна, бедно дете… твоята съдба… Ах, това е смъртта.

Младежкото му тяло трепна и се сгромоляса на пода. Павловна се наведе и го целуна по устните. Михаил Михайлович заслужаваше такава благодарност.

Това стана за няколко мига и на девойката й се стори, че сънува.

Китайците заобиколиха Павловна, като я гледаха с лукавите си очи. Един от тях, облечен по-добре, явно предводителят им, изрече някаква заповед. Веднага вързаха ръцете на Павловна и я извлякоха от помещението. Извадиха и Питу изпод масата и макар и да ги заплашваше с цялата френска флота и армия, и той не избяга от съдбата си — вързаха го и го изведоха навън.

Китайците ги отвлякоха в гората. Питу и Павловна видяха висока жена с бяла коса, която също беше вързана.

— Клето дете, исках да ви предупредя, като видях, че отивате към колибата, но тия езичници ме заплашиха със смърт, ако се обадя. Аз съм жената на мисионера, чийто труп лежи в колибата. Моят съпруг умря за вярата си. Това е съдбата на всеки мисионер.

— Съжалявам, че сте изгубила съпруга си, но кажете ми, защо не убият и нас?

— Защото от нас ще спечелят пари. Павловна погледна въпросително жената.

— Пари ли? От нас! Как?

— Не предугаждаш ли съдбата си, клето дете? — промълви мисионерката тъжно. — Ние се намираме в ръцете на китайски търговец на роби и той ще ни продаде на пазара в Урго.

— Ужас — изстена Павловна и погледна небето, търсейки помощ от Бога.

Радост и веселба се разнасяха в замъка Красногорка. Всичките помещения на кулата бяха изпълнени с гости. Лакеи и прислужници сновяха нагоре-надолу, в широкия двор имаше много екипажи, а в конюшнята зобеха повече от сто чужди коне. Слугите и кочияшите бяха в една стая на долния етаж, където ядяха и пиеха.

По всичко личеше, че в замъка днес има голям празник. Който можеше да види княза, той веднага би разбрал по очите му, че се е случило нещо хубаво. Той се появяваше само за по няколко минути, когато трябваше да посрещне някой гост или да го доведе до трапезата. После се отдалечаваше от веселието. Отиваше към осмоъгълната стая, която служеше за спалня нему и на жена му. Колкото повече доближаваше вратата, толкова радостта му ставаше по-голяма.

Князът отвори и тихо влезе. Трогателна картина се откри пред него. На леглото сред копринени постелки, същото, в което намериха преди време малкия Андре, лежеше младата княгиня, красивата жена на княз Стефан, Юлиана. Прелестната жена беше бледа като след болест, а по очите й се четеше радост, особено когато погледнеше малкото същество, което спеше сладък сън до нея. Преди осем дни Юлиана подари на своя съпруг момиченце и по този случай маджарските аристократи се събираха в замъка, за да присъстват на кръщенето.

Щом Стефан влезе в стаята, Юлиана протегна ръце, а старата слугиня, която беше до нея, тихо излезе. Юлиана искаше да прегърне Стефан, но той застана на колене пред леглото й.

— Скъпа и любима Юлиана — продума той, — скоро ще настане моментът, когато нашата дъщеря ще бъде причислена към християните. Гостите вече се отправят към църквата, а кръстниците ще дойдат за детето.

— Владиката още не е дошъл — каза младата жена въздържано.

— Екипажът, който изпратихме за Негово преосвещенство, трябва да дойде всеки миг — отговори Стефан. — Но какво има, Юлиана, в твоето лице се чете някакъв страх.