Пикар разкъса плика и разгъна писмото. При това той забеляза злокобната усмивка, която заигра около устните на майора. Тази усмивка издаваше подла душа, която се радва, че е възтържествувала. Полковникът пребледня, щом отвори писмото.

— Нали такова известие трябва да зарадва всеки офицер? Докато ние се занимаваме с отегчителни канцеларски работи в Генералния щаб, вие ще имате възможност да се борите за честта и доброто на отечеството. Нали разбирате заповедта? Утре в шест часа сутринта трябва да напуснете Париж и колкото е възможно по-скоро да отпътувате за Алжир. Преди да стигнете там, ще се обадите най-напред на главнокомандващия, който се намира в Тунис. Той ще ви даде по-нататъшни заповеди. Господин полковник, между нас казано — каза Пати дьо Клам приятелски на Пикар, който стоеше като вцепенен на мястото си, — мога вече да ви съобщя каква е главната задача, която ви очаква в Алжир. Искате ли да я узнаете?

— Говорете — кимна Пикар.

— Вие сте избран за командир на войските, които ежедневно трябва да се бият в пустинята с бедуините, нападащи мирните жители, за да ги ограбват. Там човек може да покаже пълководческия си талант! За жалост, офицерите, които действат на такива места, рядко се връщат. Вие ще имате щастието да умрете на бойното поле или от климата, с който не сте свикнал. Преждевременно ще влезете в гроба, или пък ще отидете на лов за лъвове и ще бъдете разкъсан. Но, господин полковник, никой от другарите ви не се съмнява, че вие ще се справите с бедуините, както и с любовта и ще имате такъв успех, какъвто сте имали, когато заведохте дело против майор Естерхази за освобождаването на нещастния капитан Драйфус, който страда на Дяволския остров. Макар това да не стане толкова скоро, вие в Алжир или сред пустинята пак можете да мислите за човеколюбиви дела. Надявам се, че годеницата ви ще се примири с отлагането на сватбата ви. А сега извинявайте, трябва да си вървя. Другарят ми Естерхази ме очаква. Днес ще се повеселим и бъдете уверен, че когато пием шампанското, няма да ви забравим и ще вдигнем чаши за здравето на бъдещия победител над бедуините.

Пати дьо Клам завърши дръзката си реч и се поклони. Пикар няколко пъти искаше да посегне и да му удари плесница. Въздържа се и избягна скандала, нежелаейки да развали с това навечерието на сватбата, която засега се отлагаше. Задоволи се да отговори с ирония на подлеца:

— Господин майор, благодаря ви за добрите пожелания — изрече бавно и натъртено — и надявам се, че ще изпълня всичко, каквото ми казахте. Аз ще предприема борбата с животните и бедствията и тъй като правдата е винаги с мене, то когато и да е, ще бъда победител. Когато тая вечер се съберете с другаря си граф Естерхази, можете да разговаряте за това и да изпиете няколко чаши шампанско, за да имам добра сполука.

— Значи, остава ми да ви желая само добър път — изгледа го Пати дьо Клам гневно, обиден от гордия отговор на полковника. — Сбогом!

Той се поклони и излезе.

Щом Пикар остана сам, той прочете пак заповедта, закри с ръка очите си и остана няколко минути неподвижен. Най-после от гърдите му се изтръгнаха следните думи:

— Боже мой, как да съобщя това на Лучия! Тия подли твари, които за жалост трябва да нарека мои другари, ми нанесоха страшен удар. Не, те не го нанесоха на мене — викна той гневно и започна да се разхожда из стаята, а на истината, която искат да закопаят в дълбок гроб.

В същия момент някой извика силно откъм вратата:

— Дори гробът на истината да бъде дълбок, колкото морето и помощниците на Естерхази да го затрупват с канари, истината ще възкръсне и ще смаже със страшна сила всички, които се сдружават с лъжата. Бъдете убеден в това, Пикар, защото истината не може да се отстрани на този свят. Тя не може да се потъпче, защото законите на природата, моралът и целият земен живот са привързани към нея. Заклевам се, че е така.

Емил Зола беше този, който изрече тия думи като пророк. Той стоеше на прага на стаята, а зад него бяха Натузиус и Лучия, която се втурна към Пикар и се хвърли в обятията му.

— Какво се е случило? — попита тя тъжно. — Зная, предчувствам, че ви е сполетяло нещастие.

Пикар, без да продума, показа заповедта.

— Лучия моя, бъди силна — помоли той, — покажи, че си достойна за любовта на един войник, на един мъж, който прави това, в което е убеден. Нашата сватба няма да е утре и се страхувам, че никога няма да стане! Получих смъртната си присъда!

Лучия заплака.

— Смъртна присъда ли? — изговори тя съкрушено. Натузиус взе въпросната заповед от ръката на зетя си и я прочете.

— Но това е само обикновена заповед — каза той. — Назначен си като командир в Алжир. — Това прилича на отличие, на повишение.

Пикар се засмя горчиво.

— На отличие ли? — повтори той и лицето му пламна. — Ще ви кажа какво значение има това отличие. В Алжир, страната на кръвожадните бедуини, се изпращат ония офицери, от които искат да се отърват чрез смъртта. С пълно право може да се смята, че тия нещастници ще бъдат убити в кървавите сражения с арабите. Тогава всичко, каквото им остава, е гробът в пустинята. Такава ще бъде и моята участ.

Дълбока тишина настъпи в стаята. Само сърцераздирателното хълцане на Лучия се чуваше от време на време. Наруши я Пикар, който изрече високо:

— Да, ще загина в далечна Африка, това е положително. Но ако има възможност да ми се постави надгробен камък, напишете на него с едри букви:

— Позволете ми да ви прегърна! — завтече се към полковника Емил Зола, който не можа повече да скрие вълнението си. — Франция може да се гордее, че има такива мъже. Нека Бог да ви придружи в пустинята. В сърцето на тая неблагодарна република ще се вдигнат нови приятели и защитници на невинно осъдения капитан Драйфус. Какво казахте по-рано? Онзи, който защитава Драйфус, трябва да умре! Въпреки това, пак ще го защитавам. Скоро ще изпратя до председателя на републиката едно писмо, което ще разкрие съзаклятието против Драйфус и ще свали маската на граф Естерхази или както го наричат още черния майор. Той е най-висшият чиновник в страната и нека отговори на обвинението ми. Макар и да загина в тая борба, хората ще кажат: „Зола и Пикар бяха двама французи, които говореха истината, а другите лъжеха!“

Зола стисна още веднъж десниците на Пикар и Лучия, после излезе, за да скрие вълнението си. Натузиус се върна при гостите, за да ги успокои.

Лучия и Пикар останаха сами. Младото момиче падна на колене пред обичния си годеник и заплака:

— Вземи ме със себе си! Нека да споделям заедно с теб опасностите. Аз ще те придружа в пустинята и в смъртта.

Той я вдигна, целуна я, но отговорът му бе отрицателен:

— Драга ми Лучия, не смея да те взема със себе си. Войнишката дисциплина мито забранява, не смея, не може!

Пикар видя в очите на момичето безграничната любов, която изпитваше към него. Остана поразен от думите й, изречени твърдо и непреклонно:

— Ти не можеш да ме вземеш със себе си? Добре, ще остана тук. Но, заклевам ти се, че в случай на опасност постоянно ще бъда с тебе. Бъди уверен, че ще удържа клетвата си!

В задната стая на кръчмата, баба Казота седеше до огнището, в което гореше буен огън. Есента беше настъпила и навън духаше силен, неприятен вятър. Казота се бе облякла топло, завита в дебели шалове. Тя постоянно слагаше дърва в огъня, за да може да се стопли, но напразно. Трепереше, а устните й бяха посинели от студ.

Старата престъпница беше болна. Болестта я бе налегнала през нощта. Като се събуди, усети, че краката й са подути. При това се чувстваше толкова слаба, че не можеше да отиде в кръчмата да си върши работата. Сега трябваше да остави всичко на чуждите хора и това я измъчваше, тъй като скъперницата нямаше доверие никому.