— Добре го каза, моето момче, приготви си камата, аз имам брадва.

Те дръпнаха платното на лодката и скочиха на палубата. Бунтовниците тъкмо се готвеха да хвърлят капитана в морето.

Роберт извади камата и понечи да се спусне върху убийците, но Латур успя да хване ръката му и да прошепне:

— Чакай, моето момче, със сила не можем да го спасим! Какво можем да направим ние двамата, сред толкова жадни за кръв хора? Но, ако не можем да си послужим със сила, ще успеем с хитрост.

Той се доближи до събраните накуп моряци и извика с всички сили:

— Котелът ще се пръсне! Никой не го поддържа.

Всички ще пропаднем.

Вик на ужас се изтръгна от гърдите на моряците. Оставиха капитана на палубата, вече никой не мислеше за него. Всички бяха заети с ужасната мисъл, че котелът ще се взриви.

— При машините! — извика американецът. — Може би ще успеем да предотвратим катастрофата.

Водени от американеца, моряците се спуснаха към машинното помещение и най-голямо усърдие проявиха тъкмо ония, които преди малко най-малко буйстваха…

Латур наблюдаваше сцената и с уплашени викове подканяше колебаещите се да отидат и те. Когато и последният подстрекател напусна палубата, той тръгна след тях към машинното помещение на „Черната Мария“. То се затваряше с тежка желязна врата, която отвън се заключваше с голямо, здраво резе. Латур се увери, че всички бунтовници бяха заобиколили котела и внимателно го изследваха. Той решително затръшна, вратата и дръпна резето. Убийците бяха заключени.

Латур знаеше, че те не можеха без негова помощ да излязат. И тъй като нямаше никакво намерение да ги пусне, той обърна два пъти ключа, след което го сложи в джоба си. Като отстрани по такъв начин най-голямата опасност за парахода, той отново се качи на палубата и се изправи пред лежащия на пода вързан капитан.

— Капитане — заговори той, като се наведе над човека, чиито черти още изразяваха страх от смъртта, — капитане, бунтовниците са заключени. Те са мои пленници. Слушайте как буйстват и удрят с юмруци по желязната врата, която обаче не могат да разбият. Параходът е спасен, също и вие, но само при едно условие. Ако не желаете или не можете да го изпълните, ще пусна веднага бунтовниците.

— Какво искате от мен? — изпъшка Деклюзьор. — Вие ме спасихте от смъртта, аз ви дължа благодарност и ако е в моята власт да изпълня молбата ви, ще го направя.

— Закълнете ми се — поде отново Латур, — че няма да закарате „Черната Мария“ в Каена. Ще вдигнем платната и ще тръгнем към западните брегове на Африка. Там ще пуснем котва и всички, които се намират на парахода, ще бъдат свободни да идат където искат. Параходът ще си остане собственост на френската държава и щом ние го напуснем, вие ще можете да разполагате с него, както искате. За нас е важна само свободата ни.

— Приемам предложението ви — обеща капитанът — и се заклевам, че ще удържа на думата си.

Без колебание Латур преряза въжетата, с които беше вързан капитанът. Той стана и понечи с признателност да стисне ръката на Латур.

— Не мога да ви стисна ръката — каза бившият клоун, — докато тази дама — той посочи Натали — не ви прости. Вие сте я обидили. Искайте извинение от нея.

Капитанът, когото нещастието беше смирило, отиде при Натали:

— Госпожо, признавам, че се отнесох лошо и недостойно с вас. Простете ми, ако можете.

— Достатъчно сте наказан — отговори графинята, — за това, което направихте, Деклюзьор. Прощавам ви на драго сърце.

— Ето ви и моята ръка — продума облекчено Латур. — А сега на работа!

Останалите моряци и дори освободените затворници охотно се подчиниха на новите заповеди. Ветрилата бяха опънати и тъй като бурята вече утихваше и духаше благоприятен попътен вятър, „Черната Мария“ запори пак водите на океана.

В машинното отделение заключените моряци викаха и ревяха. Натали помоли да пуснат някои от тях, но Латур енергично отказа.

— Нека гладът ги поукроти — реши той. — Като постоят два дни без ядене и пиене, ще омекнат съвсем. Дотогава нека останат там.

И действително, в машинното отделение ставаше все по-тихо и по-тихо. Проклятията и ругатните престанаха, не се чуваха вече удари по вратата, а след известно време започнаха и молби, въздишки, скимтене, дори и плач.

Латур беше пълен победител. Всъщност той беше капитан на „Черната Мария“. С опънати платна, параходът бързаше към западния бряг на Африка.

Макар че Зола и Пикар предложиха на Мадлен своята помощ и изказаха готовност да се погрижат за нея, тя решително отказа. Мадлен беше твърде горда, за да приеме да й плащат за услуга, направена в интерес на истината и справедливостта. Тя искаше да върви по своя път, предпочиташе с честен труд да печели прехраната си и не се съмняваше, че в един голям град като Париж скоро ще се намери възможност за това. От работата й в цирка й беше останала малка сума, която разбира се, не можеше да стигне за дълго време. Тя нае скромна стаичка и разпредели парите си така, че да й стигнат за един месец. Това време искаше да използва за намирането на Християн и за сдобряването си с него. Тя го обичаше все тъй силно и продължаваше да живее с мисълта за него. Не беше възможно да повярва, че той още таи в душата си онова грозно подозрение. Но тя искаше да се срещне лице в лице с него, да му обясни недоразумението, което се породи тогава в оня дом на улица „Росини“ и което ги раздели така жестоко. Може би беше необходимо само едно обяснение, може би тя трябваше само да надвие гордостта си и да му разкаже как попадна в онази съмнителна къща, за да й прости той напълно. Какво значение може да има гордостта пред истинската чистосърдечна любов? Християн я беше обидил и унизил пред толкова хора, но въпреки това тя беше готова първа да му подаде ръка за помирение. След една нощ, през която Мадлен си изясни всичко това, като си представи Християн, неговото добро лице, като си спомни хилядите доказателства за неговата любов, вярност и привързаност, които й беше дал, тя реши да предприеме първата стъпка. Облече се по-старателно от друг път, защото беше жена и искаше да се хареса на своя любим. Като се погледна в огледалото, трябваше да признае, че въпреки вехтата тъмна рокля, въпреки евтиното палто и скромната шапка, с които беше облечена, не беше загубила нищо от своята хубост. Беше сама и се намираше в състояние, в което човек възвишава душата си към Бога и моли за неговата помощ и съдействие. Тя се помоли Богу да й помогне да си възвърне любовта на Християн. След това тръгна към неговото жилище. Когато изкачи стълбите и натисна звънеца, тя потрепера при мисълта, че скоро ще се реши съдбата й. Не беше само срещата с Християн, която я вълнуваше. Тя знаеше, че тук ще срещне и старата графиня Естерхази, майка му, която досега гордо беше отказвала да приеме и се запознае с бедното момиче, което синът й си беше избрал.

Звънецът остро иззвъня. Две минути минаха, но никой не отвори вратата. Най-сетне се чуха провлачени стъпки, които се приближиха до вратата. Тя се отвори и пред Мадлен се появи стара дама с благородна външност, облечена по отдавна минала мода, с бели букли ¦ от двете страни на лицето. Старата жена навярно беше плакала, очите й бяха зачервени, по хлътналите й бузи личаха следи от сълзи.

— Коя сте вие, госпожице? Какво обичате?

— Извинете, госпожо графиньо, искам да говоря с граф Християн Естерхази.

— Моя син ли търсите? — попита някак особено графинята. — Мога ли да попитам, как се казвате?

— Името ми е Мадлен Готие.

Като чу това име, старата жена трепна. Мадлен видя, че тя се олюлява и помисли, че ще падне, затова се спусна да я подкрепи. Ала графинята се съвзе и решително се изправи.

— Мадлен Готие! — повтори тя с глух глас, който сякаш излизаше от гроб. — Вие дълго, твърде дълго не се обадихте… Но влезте вътре… искам да поговоря с вас.

Сърцето на Мадлен се сви. Защо не спомена нищо дали синът й е вкъщи? Защо говореше с такъв чудноват тон? Защо беше плакала старата жена, защо лицето й изразяваше такава дълбока тъга?