— Добре — каза високата жена, — влезте, госпожа Легуве ви чака.

Тя заведе Павловна на първия етаж.

— Заповядайте,влезте — показа й тя една от вратите, — госпожата ви очаква с нетърпение.

Жената се обърна и слезе по стълбите.

Павловна похлопа на вратата, на същата врата, зад която нейният баща фалшифицираше банкнотите. Чу се тихо „влез“.

Тя отвори и влезе. В същия миг две силни ръце я прегърнаха и притиснаха страстно. Ръка повдигна воала й и махна кожената шапка от главата й. После две горещи устни се впиха в нейните.

— Най-после си моя — изрече треперещ мъжки глас.

Уплаши се страшно, отвори разтреперана очи и погледна мъжа, който я притискаше горещо до гърдите си. Отново затвори очи.

— Загубена съм — помисли си тя.

Павловна беше в ръцете на своя шеф Марсел Бернард.

Тя беше с него в чужда къща. Измамена, тя бе попаднала в ръцете му.

Бедна Павловна!

Бедни Емил фон Пикардин!

Параход „Ла глоар“ плаваше бавно и спокойно се приближаваше към пристанището на Каена.

На острова беше чудесен пролетен ден. Слънцето грееше, златните му лъчи трептяха над земята и си играеха по блестящите оръдия, които стърчаха около града.

Множество народ се бе събрал на пристанището. Погледите на хората бяха отправени към очаквания параход със затворниците, които бяха осъдени да живеят на тази нещастна земя.— Цяла рота войници чакаха на брега да приемат престъпниците.

Жителите на Каена трябваше да чакат доста, докато удовлетворят любопитството си. Телие и още двама моряци доплаваха с лодка до брега. Бившият помощник-капитан, а сега — капитан, беше сериозен и едва отговаряше на зададените му въпроси. Той се отправи към къщата на губернатора на Каена, господин Грефин, и остана около час при него. После се показа от балкона и замаха с кърпата си към пристанището. Това беше нареждане да бъдат доведени затворниците.

След половин час лодката на „Ла глоар“ плаваше за втори път към брега с осем моряци и двама пленници: капитан Драйфус и отпадналия Мирович.

Нещастниците бяха така оковани във вериги, че едва можеха да мърдат. Изтерзани, изтощени от мъчителния път, те едва пристъпваха. Бедните, трябваше да минат край множеството на пристанището. Жителите на Каена гледаха с безразличен поглед новите затворници. Никакво съжаление, нито пък укор се четеше в очите им. Те бяха привикнали на такива сцени и всяко чувство на съжаление у тях беше притъпено.

Драйфус забеляза, че повечето от жителите на Каена имаха в ръцете си отворени тефтерчета или пък хартия и молив. От думите, които дочу, разбра причината.

— Хей, друже Панталон — извика слаб мъж на дебелия си съсед, — колко време мислиш, че ще остане този тук на това тропическо слънце?

Казвайки това, той посочи Драйфус. Дебелият го изгледа внимателно, както се преглежда болен кон.

— Този млад човек изглежда здрав — каза той на слабия, — давам му четири години.

— Аз пък се обзалагам, че не ще изкара толкова дълго и че най-много за три години ще свърши и акулите ще го изядат.

— Да се хванем на бас за триста франка, съгласен ли си?

Слабият махна с глава в знак на съгласие и го отбеляза в тефтерчето си.

— А какво мислиш, майстор Панталон, за другия стар човек — продължи той, като сочеше Мирович, — мисля, че не ще изкара повече от дванадесет месеца.

— Какво говориш — изсмя се Панталон. — старецът е кажиречи умрял. Басирам се на петстотин франка, ако пожелаеш.

— Басът е направен и ако това мършаво животно не живее още след една година, ще ти платя колкото искаш.

Въпреки че Драйфус бе преживял тежки минути, физически и душевни мъки, и въпреки че очакваше най-лошото от тази страна, студени тръпки го побиха като чу тези думи.

— Такива ли варвари населяват тази страна? Още с пристигането на затворниците се обзалагат кой колко ще живее?

Удар от приклад стресна Драйфус и го отвлече от мислите му. Бяха дошли до къщата на губернатора. Тя бе единственото хубаво здание в тази печална страна. Беше заобиколена от двойни редове портокалови дървета. Цветовете им излъчваха чудесен аромат.

Бедните затворници нямаха и минута, за да се любуват на прекрасната природа. Шестима войници поведоха нещастниците към къщата и се изкачиха по стълбата, която водеше към стаята на губернатора. Вратата се отвори и те се намериха пред човека, от когото зависеше съдбата им.

Губернаторът Грефин бе седнал на тръстиков стол. Бе на около петдесет години, слаб, но пъргав мъж. Той нямаше брада, го лицето му имаше дълбоки бръчки. Две студени, безчувствени очи се намираха под рошавите му вежди.

Телие стоеше прав до стола на губернатора.

— Елате по-близо! — заповяда Грефин на затворниците.

Внимателно изгледа и двамата, особено Драйфус!

— Ето ви най-после в Каена — започна губернаторът съвсем спокойно, като искаше огън за пурата си. — Знаете, че не ще напуснете това място докато сте живи. Не бъдете глупави да мислите, че някога ще можете да се освободите. Който и престъпник да дойде тук, по-добре да се счита за мъртъв. Да се литне е невъзможно… Вярвам, че сте видели оръдията на крепостите. Тези оръдия мерят далече и гранатите ще ви достигнат, ако ще да сте на пет мили в морето. Колкото до плуване — съвсем е немислимо. Тук морето е пълно с акули, освен това тропическата треска може да ви съкрати живота… Разбирате, нали, че да се измъкнете през морето е невъзможно. Още по-мъчно и опасно е бягството по суша. Ако погледнете през прозореца, ще видите безкрайна гора. Никой смъртен не може да премине през нея. Там живеят тигри и други зверове, които изглежда са много гладни. Най-страшни са блатата. Денем и нощем от тях се издига смъртоносна мъгла, която умъртвява пътниците. Някои от тези блата са покрити със зелени растения, които изглеждат като килим. Но който седне на този килим, потъва в блатото. Ако не се задуши веднага, бива нападнат от най-опасните отровни змии и става тяхна жертва. Не мислете, че ви говоря невероятни работи. Ако някой иска да се увери, нека опита. И така, приятели, мисля, че ви убедих, че който дръзне да избяга оттук, трябва да е побъркан. Това, което ви казах, трябва да го помните винаги. Със стъпването на тази земя и с предаването ви при мен, вие все едно, че сте живи заровени. Не желая нищо да ми казвате, тъй като вече нямате нищо за казване. За света сте умрели, а за нас сте неми!…

Този човеколюбив господин, който през целия разговор не мръдна от мястото си, натисна звънец, който се намираше на малка масичка до него. Висок, едър мъж с почерняло лице и с остра брада влезе в стаята.

— Сложете на тия затворници нашата фабрична марка — нареди Грефин — и след това ги закарайте на Дяволския остров. Мурильо е уведомен и ви очаква.

Човекът кимна с глава и двамата затворници го последваха.

Заведоха ги в подземието на къщата. Там имаше желязна печка, нагорещена до червено. Срещу нея се намираше стол с половин гръб. Дебели въжета висяха от стола до земята.

На другия край на помещението имаше вана с душ. Трима слуги, които не можеха да се сравнят по сила с едрия мъж, очакваха затворниците. Те махнаха веригите на Драйфус и Мирович и ги накараха да се съблекат съвсем голи.

Най-напред хванаха Мирович и го накараха да седне на стола. Нещастният изтощен мъж не се противи. Той гледаше с втренчени очи към Драйфус, който се намираше на другия край на зимника, като че ли го питаше с поглед какво ще правят с него.

Слугите вързаха здраво ръцете и тялото на нещастника за стола. После дебелият мъж отвори нагорещената печка и извади особено нажежено желязо. Когато прислужникът го издигна, Драйфус видя, че приличаше на буква К. Той разбра всичко. Буквата К означаваше Каена. С нея се дамгосваха затворниците. Това бе знак на срама, който никога не можеше да се заличи. Значи тук, в Каена, още съществуваше този обичай, който беше отдавна забранен в „цивилизована“ Франция.

Двамата се втурнаха към Мирович и натиснаха главата му. После дебелият мъж приближи към него и натисна с ръка зачервения печат върху дясната плешка на полумъртвия Мирович.