Фердинанд слезе пак в стаята и вдигна револвера от пода. След това даде бързо два изстрела един след друг. Единият куршум попадна в канапето и го подпали. В следния момент Фердинанд отново се беше качил на масата и стола. Вдигна се на стъкления покрив и бързо и ловко премина по него. Един скок и се намери на балкона, а оттам — в градината. Затича се по улицата, без да се обърне нито веднъж към бащината си къща.

След няколко минути се смеси с тълпата, която се движеше из оживените улици и изчезна в потока пешеходци и коли.

Когато остави сина си, Бертулус отиде в канцеларията. С желязна енергия се бореше против силното вълнение. Когато беше между своите секретари и писари, той изглеждаше толкова спокоен, че никой от тях не би допуснал, че този човек преди малко се е простил завинаги с най-скъпото си същество.

— Още днес — обърна се той към първия си секретар — ще изпратим делото Естерхази — Пей на Върховния съд. Напишете необходимото писмо, а след това ще ви дам и самата преписка!

— Добре, господин Бертулус! — отговори първият секретар.

След това съдията обиколи един след друг и писарите, подписа разни писма и книжа и направи поправки там, където откри грешки.

Този човек имаше достатъчно самообладание, за да се занимава усърдно със своята работа даже в решителния момент, в който, както той мислеше, синът му се прощава с живота.

Изведнъж се чу гръм, после втори, всички в бюрото се сепнаха.

— Какво беше това? — попита вторият секретар. — Господин Бертулус, струва ми се, че във вашата квартира се гръмна!

— Гръмна се! — повтори несъзнателно съдията и погледна секретаря си като осъден на смърт, комуто съобщават, че са дошли да го отведат на екзекуция. После се сепна. — Не се ли лъжите, наистина ли се гръмна?

Вратата на канцеларията се отвори бързо и госпожица Риголет се спусна вътре смъртнобледа.

— Господин Бертулус — извика тя, — сигурно е станало ужасно нещастие. Чуха се два гърмежа от пушалнята, в която се намираше Фердинанд. При това в цялата къща мирише ужасно на изгоряло. О, Боже мой, защо стоите тъй неподвижен! Елате с мен! Елате да видим какво е станало.

Съдията Бертулус се изправи като разбуден от дълбок сън.

— Хайде — реши най-после той, — да видим какво има. Вие, господин Легранд — така се казваше първият секретар, — бъдете моля ви се, тъй добър да ме придружите.

С твърди стъпки съдията, придружен от госпожица Риголет и Легранд, преминаха през няколко стаи и стигнаха до вратата на пушалнята. Тя беше заключена.

Ужасна миризма на изгоряло дърво идеше откъм вратата.

— Разбийте вратата! — нареди Бертулус решително. — Госпожица Риголет има право. Навярно е станало някакво голямо нещастие…

Легранд се върна тичешком в канцеларията, за да повика на помощ няколко писари. В това време Бертулус стоеше неподвижен, облегнат на стената на коридора и гледаше с широко разтворени очи вратата, зад която го очакваше страшната гледка. Той знаеше какво ще види, когато я разбият — в средата на стаята, върху килима ще лежи синът му, единственият му син, единственото му дете, бездушен труп, пронизан от два куршума.

Това самоубийство беше негово дело, беше негово желание. Ще може ли да понесе този удар? Няма ли цялата му енергия да се сломи, когато застане над трупа на сина си, когато погледне изкривеното му от смъртта лице? Тази мисъл беше ужасна. Дори римската натура на съдията Бертулус не беше в състояние да я понесе.

Легранд се върна с трима писари, между които беше и Готие. Те натискаха с всичка сила вратата и след дълги усилия успяха да я изкъртят. Бертулус прекрачи пръв прага. Той огледа стаята. Нямаше нищо! Никакъв труп! Никакъв самоубиец! Никаква кръв! Стаята беше изпълнена с дим. Пламъци се издигаха, чуваше се пращене, а след малко канапето, което гореше, се разчупи и падна на парчета. То представляваше само купчина горящи дъски и парчета кожа.

— Той ме измами! — промълви на себе си Бертулус, като видя отворения прозорец на стъкления покрив, откъдето Фердинанд беше избягал. — Значи, до последния момент той си остана лъжец, страхливец и подлец! Вместо да се самоубие и по такъв начин да изкупи престъплението, което извърши, той е предпочел чрез подло бягство да се избави от наказанието.

В този момент погледът на съдията падна върху горящото канапе, което Легранд и писарите се мъчеха да изгасят, С несигурни крачки отиде при малката горяща купчина.

— Канапето — каза глухо той — е изгоряло. То е станало жертва на пламъците! Ах, Легранд, помогнете ми да намерим остатъците от едно дело, което бях скрил в една кухина на облегалото! Едно дело, от което зависят животът и честта ми! Не стойте така безучастно! Помогнете ми! Трябва да го извадим! Трябва да го спасим! С риск да си изгори ръцете, нещастният старец започна да бърка из горящата купчина и да търси в нея книжата. Легранд прегърна Бертулус и го отстрани насила.

— Господин Бертулус! — изрече развълнувано, той, — моля ви се, престанете, ще се изгорите. Мъката ви е безполезна! Ако сте скрил в това канапе някое дело, то отдавна е станало жертва на пламъците. Вижте — той се наведе и вдигна малък остатък от изгорен лист хартия, — ето ви доказателството, че делото ви е унищожено от огъня. Един полуизгорял лист хартия, едно парче от онова, което търсите!

Бертулус се изсмя безумно.

— Значи, този пожар не е случаен — разбра той. — Подлеците, които съблазниха сина ми, за да ме принудят да им дам писмата и телеграмите, които доказват виновността на Естерхази, са намерили друг начин за постигане на целта си.

— Легранд… госпожице Риголет, съжалявайте ме! Плачете заедно с мен, защото днес аз загубих и погребах реномето си на съдия! Делото, което изгоря заедно с това канапе, съдържаше писмата и телеграмите на черния майор.

Бертулус нададе глух стон и падна в безсъзнание. Подчинените му го вдигнаха внимателно й го сложиха на леглото.

След три дни майор Естерхази и любовницата му Габриела Пей бяха освободени по решение на Върховния съд. Не беше възможно да се представят в съда необходимите доказателства за виновността на майора и неговата любовница.

Естерхази свободен. Естерхази невинен. Хората се изумиха, като чуха това решение на съда. Те, разбира се, не подозираха по какъв начин беше постигнато унищожаването на доказателствата за виновността на черния майор.

— Дръж се здраво, Роберт, моето момче, само още малко!… Ето сушата!… Ако я стигнем, спасени сме!…

— Не мога вече!… Чувствам, че губя съзнание!… Дръж майка ми!

— Аз я държа здраво в ръцете си… Ей, приятелю, помогнете на това момче, за Бога, хванете го здраво, да не го изпуснем!

— Колко смятате, че има още до сушата?

— Само две мили.

— Нататък ли ни тласка течението?

— Да, ще ни изхвърли право на брега. Сега всичко зависи от това дали ще издържим още малко.

Тези думи бяха произнесени на 21 януари 1897 година сред Атлантическия океан и то от хора, които, насядали върху тясна дъска, плаваха върху вълните на това безбрежно море. Корабокрушенците бяха четирима: двама мъже, една жена и едно момче. Момчето беше вече толкова изтощено от глад и жажда, че едва се държеше за дъската. Съвсем отпаднало, то беше се облегнало на гърдите на единия от мъжете, който с дясната си ръка го беше прегърнал, а с лявата се държеше здраво за дъската.

Жената, облечена в затворнически дрехи, беше вече загубила съзнание и се намираше почти в предсмъртно състояние.

Мълчаливо, седнали върху тясната дъска, нещастниците наблюдаваха напрегнато как вятърът ги приближава все повече и повече до брега, който от минута на минута все по-ясно се виждаше. Изведнъж дъската беше повлечена от вълните. За момент тя се издигна над тях, след това, заедно с насядалите върху нея хора, процепи въздуха, сякаш беше излязла от дулото на исполинско оръдие, и след няколко секунди хората лежаха върху мекия пясък на брега. Те бяха спасени, поне бяха запазени от бушуващата ярост на океана.