Нещо мърдаше под леглото, показа се страшен мъртвешки образ, който се издигаше полека. Това бе глава, която приличаше на мъртвешка. Мършавата ръка на скрития се протегна към тялото на момичето и очите му се впиха в лицето й.

— Майко, майко — извика момичето и потръпна от отвращение, — това е смъртта, тя иска да ме хване, майко, помогни ми! Не мога да издържа погледа й!

Бялата сянка се бе изгубила.

Напразно Павловна викаше любимата си майка. Момичето се стресна, изтри потното си чело и виждайки все още мъртвешката глава, си каза успокоително:

— Страшен и хубав сън. Сънувах и още сънувам, като че още виждам мъртвешкото лице. Преди да си легна, гледах страшния образ върху шишето с отровата, затова и го сънувах.

В същата минута някой хвана момичето за гърдите и я натисна на възглавницата.

— Не викай — прошепна дрезгав глас, — или ще те удуша.

Това беше Мъртвешката глава. Не беше сън, а ужасна действителност.

— Къде е брошката? — запита крадецът. — Ти знаеш какво искам. Къде е брошката, която ти подари днес твоят годеник? Говори!

— Ще я намерите на масичката.

Пръстите на Мъртвешката глава трепнаха, когато взеха скъпоценната брошка.

— Не ме е измамил евреинът — каза той, — като ми каза, че черният майор е купил брошката, за да я подари на княгиня Мирович. Как блестят брилянтите. Не ще бъда принуден този път да деля плячката с Равелак и Дулсети. Даже Помпадура не знае нищо за това. Това е моя частна работа.

Павловна не разбра какво си говореше престъпникът. Тя толкова се бе уплашила, че не можеше да мръдне от мястото си.

— Имаш ли пари в стаята?

Тези думи пробудиха Павловна от съня.

— Не — каза тя, — дадох последната си златна пара на един просяк.

— По-добре щеше да я запазиш за мене — засмя се крадецът. — Бъди благодарна, че те оставих жива, ти си още млада и животът ти е скъп, утре ще се венчаваш.

Крадецът се запъти към изхода. Преди да дойде до вратата, тя се отвори. Свещ освети стаята.

Мъртвешката глава отскочи. Той извади острия си нож изпод дрехата и се приготви да се нахвърли върху идващия.

Една жена, облечена в дълга нощница, влезе в стаята и затвори вратата.

Това бе Ева Рихтер.

— Какво става тук? — запита тя. — Чух непознат глас и дойдох да видя дали спиш. Кой е скритият зад пердето?

— Един мъж!

Мъртвешката глава изскочи и искаше да забие ножа в гърдите на Ева.

Изведнъж той го изпусна от ръката си. Ева също извика и сложи свещта на масата.

— Татко, ти ли си? — ужаси се тя.

Отначало Мъртвешката глава не можеше да я познае. Хладнокръвният и смел разбойник бе обладан от страшно чувство. Той застана като вдървен на мястото си.

— Аз съм — отвърна той. — Защо ме гледаш толкова глупаво?

— Какво търсиш тук?

— Колко глупав въпрос! Какво прави човек, когато нощем се вмъква в чуждите къщи и се скрива под леглото, докато всичко утихне? Краде!

— Татко — изрече с мъка Ева, — и тук, в тази къща ли упражняваш занаята си?

— Защо не — отвърна Мъртвешката глава. — Ако при една княгиня не се намери нещо за крадене, то как ще живеем ние?

Ева закри лицето си с ръце и изстена, като че бе ранена.

— Моят баща краде в този дом, където намерих подслон, приятелство и любов…

— Толкова ли добре те гледат? — запита престъпникът и малко се разчувства.

— Татко, мили татко, аз знам, че ти можеш да бъдеш добър, ако не си под влиянието на жена си. Моля те, върни това, което си взел. Ако нямаш пари, ще ти дам всичките си спестени и ще ти обещания, че ще ти давам всеки месец всичко, каквото спечеля. Ти знаеш, че ще удържа думата си, само не ме засрамвай и не обирай тези, които ме обичат и уважават.

Мъртвешката глава се усмихна.

— Това е много за мене — каза той с дрезгав глас. — Видях такова нещо, което човек не намира всеки ден. По дяволите, как блестят камъните на тази брошка, а ти искаш да я оставя. Ако узнаеше това Помпадура, тя би ме помислила за луд. Добре, че нищо не знае, вземи брошката и прощавай, Ева, сбогом!

Крадецът захвърли брошката на килима и излезе така бързо, сякаш някой го преследваше.

Ева падна на колене. Тя благодари на бога, че е успяла да умилостиви баща си.

Павловна се наведе над приятелката си и каза успокоително.

— Бедна моя Ева, сега разбирам защо плачеш винаги и защо си толкова печална и отчаяна. И ти си преживяла много.

— Зла участ ме сполетя на този свят — отрони Ева през плач.

— Ние всички страдаме — каза младата невяста, — но нека мислим, че е било само сън.

— Сън ли? — потръпна Ева. — О, да беше сън! Ето там лежи доказателството, че не е сън.

Момичето посочи към брошката, която лежеше на пода.

— Подаръкът на граф Естерхази — усмихна се печално Павловна. — По-добре щеше да беше я оставила на твоя… на онзи непознат човек, тогава нямаше да я нося утре.

— Вземи брошката — каза Ева, като я вдигна и я подаде на княгинята.

Павловна я взе, прегледа я внимателно на светлината и извика.

— Какво е това? — тя забеляза малко отверстие с портрета на красиво младо момиче, както и пожълтяла хартийка. — Тук има някаква тайна, Ева!

Два надписа имаше върху пожълтялата бележка — единият написан с мъжки почерк, а другият — от жена.

Написаното от мъжа гласеше:

Другите редове бяха:

Павловна и Ева се погледнаха развълнувани. Младата княгиня целуна бележката.

— Защо правиш това? — запита Ева.

— Не знам — отвърна момичето. — Тайна сила ме принуди да я целуна. Моля те, Ева, остави ме сама, лека нощ.

Павловна не можеше да заспи.

Тя седеше и гледаше внимателно пожълтялата хартия. После си припомни за бялата жена, която видя насън и страшни мисли започнаха да я спохождат.

Беше започнало да се разсъмва, момичето сгъна записката и искаше да я сложи пак в брошката. Отново погледна портрета. Мъчеше да си спомни къде е виждала това лице, макар и не така младо, но красиво и мило! Не можеше. Затвори брошката и я сложи на масичката, до шишето с черепа.

Подаръкът на Естерхази й стана толкова скъп, че тя го пазеше като очите си. Не можеше да си обясни защо бе обикнала толкова тази брошка. Най-после момичето заспа, изнемощяло от нощните терзания.

Когато след полунощ гостите бяха напуснали двореца ла княз Григорий Мирович, един човек, облечен в дълго палто,излезе през вратата и тръгна по улица „Св. Оноре“.

Това бе князът.

Той не бе маскиран и даже не бе съблякъл балните си дрехи. Единственото нещо, което бе сложил, за да не го познае някой, бяха големи сини очила, с които приличаше на учен.

В минутата, когато Мирович излезе на улицата, стана и просякът, който беше легнал на отсрещната страна и на когото Павловна беше подарила жълтицата. Той тръгна подир княза като се мъчеше да не бъде забелязан.

На тържеството Мирович беше пил много. Той не обичаше да пие, обаче днес го мъчеха ужасни спомени и искаше да ги забрави и потуши с шампанско.

Челото му гореше и кръвта му бушуваше с младежка сила. Студеният нощен въздух му подейства успокоително. Часът бе три, когато князът спря пред къщата на госпожа Легуве на улица „Наполеон“. На петдесет крачки зад него вървеше просякът.