Матийо очакваше смъртта спокойно. Той беше приготвил револвера си и беше решил да защитава живота на снаха си до последна капка кръв. Държеше оръжието още под мантията си, когато един глас му извика:

— Господин Матийо, извадете револвера и не жалете живота на тези зверове. Стреляйте и ги убивайте като псета!

Това бе американката Алиса Тери. Тя се упъти към Матийо и Херманса.

В нейната ръка светна револвер. Тя се прицели хладнокръвно в един от нападателите. Този човек крещеше най-силно. Беше дребен, червенокос мъж. Дива страст блестеше в очите му. Това бе убиецът Равелак. Зад него се виждаше грамадното тяло на Мъртвешката глава. Разбойникът носеше железен бастун и насъскваше тълпата да убие нещастната Херманса. Двамата разбойници се надяваха да намерят плячка, затова се бяха присъединили към тълпата пред военното министерство. Мъртвешката глава бе прикрил грозотата си с нос от гипс.

— Нейният часовник е златен, синджирчето също — каза Равелак на другаря си — и се басирам, че портфейлът й е пълен със злато.

— Тогава трябва да я ограбим, червено куче — каза Мъртвешката глава. — Ще я повалим на земята, ще я пребъркаме, а тълпата нека си вика.

— Аз ще я удуша — извика Равелак като звяр. — Отдавна не съм имал щастието да душа красавица. Това е най-голямото ми удоволствие!

— Достави си тогава това удоволствие, любезни приятелю!

— Напред!

Двамата разбойници изреваха като хищни зверове и се хвърлиха върху Херманса, Матийо и Алиса. Няколко изстрела процепиха въздуха, но куршумите не улучиха целите си.

Изведнъж Матийо почувства силна болка в лявата ръка, с която бе уловил нещастната си снаха. Мъртвешката глава му бе нанесъл удар с железния бастун. Матийо извика силно и пусна Херманса. В същата минута убиецът Равелак я хвана и се опита да я събори на земята.

Още не беше успял да изпълни плана си, когато Алиса Тери се притече на помощ на приятелката си. Нейният револвер беше празен, но тя нанесе с дръжката му силен удар по главата на червенокосия престъпник. Равелак изтърва Херманса. Алиса я дръпна към себе си, като я защитаваше самоотвержено от нападението на разярената тълпа.

Стотина ръце се протегнаха към бедната Херманса. Матийо не можеше да помогне на жените, защото отчаяно се бореше с Мъртвешката глава.

В минутата, когато Алиса мислеше, че всичко е загубено, се чу конски тропот и тракане на колелета. Покрит файтон влезе сред тълпата. Един конник яздеше пред елегантната кола. Облеклото му бе на висш полицейски чиновник. Държеше в ръката си револвер и препускаше безмилостно през тълпата.

— Това е полицейският пристав Гилберт — извикаха стотина гърла. — Дайте път на господин пристава!

Страхливата тълпа свали шапките си и му направи път.

— Назад, животни — извика Гилберт. — Ей сега ще дойде войската и ще ви смаже с щиковете си. Почитание към този файтон! В него е жената на парижкия градоначалник! Сторете път на госпожа Фон ла Бриер!

Вратичката на файтона се отвори и госпожа Катерина Да Бриер се показа.

— Бедна госпожо, влезте във файтона ми — каза тя на Херманса. — Също и вие, госпожо — обърна се тя и към Алиса Тери. — В моята кола сте в безопасност.

В миг Херманса и Алиса се намериха във файтона. Госпожа Ла Бриер видя Матийо Драйфус, който още се мъчеше да се отърве от ръцете на Мъртвешката глава.

— За Бога, този е моят избавител — извика тя, като позна Матийо, който я бе изнесъл от гробницата. — Животът на господин Драйфус е в опасност. Гилберт, помогнете му!

Полицейският пристав даде знак, тълпата се нахвърли върху Мъртвешката глава и освободи жертвата му.

— Послушайте, госпожа Фон Ла Бриер — извикаха множество гласове от тълпата, — тя е била винаги добрият ангел на бедните и Бог е сътворил невиждано чудо, като я е възкресил от мъртвите.

Тълпата ожесточено налагаше Мъртвешката глава. Бастуните и камшиците се сипеха по гърба на разбойника. Но звярът успя да се отърве от ръцете им и се нахвърли повторно върху Матийо. Той се затича към файтона на госпожа Ла Бриер, като се опитваше да се качи в него. Мъртвешката глава го настигна. Една кама блесна в ръката му, той я вдигна, за да я забие в гърба на жертвата си.

Матийо се обърна, отскочи и смъртоносният удар не го улучи. В това време Матийо удари Мъртвешката глава силно с юмрук по лицето. Изкуствения му нос се строши на парчета. Мъртвешката глава стоеше с цялата си грозота пред колата на госпожа Ла Бриер. Силен вик процепи въздуха. Той идваше от гърдите на госпожа Ла Бриер.

— Този е разбойникът — изпищя тя, — с мъртвешкото лице, който ме ограби в гробницата!

Госпожа Ла Бриер припадна, Матийо се качи бързо във файтона, кочияшът удари конете и колата тръгна.

— Войската иде — се чу сред тълпата и множеството започна да се разбягва. Пристигна отряд от гвардията на републиката и разгони останалите. Мъртвешката глава и Равелак също избягаха.

— Ти си свободен, Мъртвешка главо — извика Гилберт и препусна след файтона на госпожа Ла Бриер. — Аз те познах, но господин градоначалникът не се интересува от тебе. — Продължи той на себе си. — Навярно има причина за това. Навярно не иска да знае тайната. Защото ни поръча да търсим някоя си Наталка! И това ще узнаем от тебе, Мъртвешка главо. Ти си хитър разбойник, всичко знаеш. А онзи гърбав Питу нека е проклет. Страхувам се от него, той знае повече от мен. Така или иначе трябва да го изпреваря. Трябва да намеря тази рускиня Наталка.

Беше приготвена великолепна трапеза в голямата зала на двореца на княз Григорий Мирович. Всичко беше готово за гостите, които бяха поканени. Един ден по-късно, на пети декември, щеше да стане венчавката на младата княгиня Мирович с граф Естерхази, майор от френския генерален щаб. Това беше отбелязано в поканите, които старият княз беше разпратил до видните лица на Париж.

Старият княз! Той не беше много стар, това се виждаше, когато се разхождаше из залата за банкета и с внимание разглеждаше украсената със златни и сребърни прибори маса.

Григорий Мирович не беше навършил още и петдесет години. Той имаше благороден римски профил. С побелялата си дълга брада приличаше на стар герой или на страшен войвода. Когато Мирович мислеше за Павловна, тогава той гледаше умилено, любезно, с преданост. Обаче той можеше да гледа и мрачно и свирепо. Това обикновено ставаше, когато князът беше сам и си спомняше миналото или пък когато си мислеше, че някой може да разруши щастието на Павловна или да й стори някакво зло.

Сега лицето на княз Мирович бе спокойно и весело.

— Направих това, което обещах, в което се заклех — каза тихо той, — когато жестокият баща на любимата Катерина предаде детето ми в ръцете на един несретник, за да погуби с това щастието на любовта ни.

Тогава се заклех, че моята Павловна ще стане богата жена.

Белобрадият мъж въздъхна.

— Ти искаше, барон Фон Острау, да направиш детето ни улично момиче — каза той тихо и очите му светнаха с демоничен огън, — и заплати с живота си за тази своя жестокост. Аз спасих детето си от ръцете на разбойниците и утре тя ще стане графиня Естерхази.

— Още не е станала — пошепна някой зад него, — Григорий Мирович. Ти още не си постигнал целта си.

Мирович се стресна.

— Ти ли си, Жаксон — каза той, като се обърна, — уплаши ме.

Приятелят на фалшификатора стоеше пред него и се усмихваше.

— Отучи се от благородните си навици, приятелю Мирович — подсмихна се кисело той. — Скоро ще се свърши твоето князуване.

— Какво искаш да кажеш с това? — извика Мирович. — Кажи ми какво искаш от мене, не ме мъчи повече.

— Ще ти кажа — отвърна англичанинът. — Накъсо — не ми харесва, че жениш дъщеря си и ти казвам да върнеш годежа още тази вечер под някакъв предлог!

— Ти луд ли си, Жаксон?

— Не съм луд, приятелю. — Ще погубиш себе си и мен, пък и твоята Павловна.

— Тебе ли? Не си ли имал достатъчно пари в последните дни?