— Спасете! Помогнете! — извика Драйфус силно. — Спасете първо живота на Одета. Спасете сала, от който зависи животът на всички ни.

Бегълците се втурнаха към горящата каюта. Огънят пращеше силно, а пламъците се издигаха все по-високо и по-високо към небето. Техният кървавочервен блясък осветяваше водата на голямо разстояние.

Бегълците плаваха по безбрежния океан върху горящия сал.

Госпожица Нинон Клер — първата певица на Брюкселската опера — преди няколко години беше една от най-известните красавици в Брюксел. Нинон Клер беше родом от Париж и обладаваше всички прелести и навици на парижанка. При това тя беше получила от природата и два великолепни дара: красота и глас, с който можеше да омагьосва, пленява и омайва хората.

Красивата певица бе пленила почти всички брюкселски мъже. Те я ласкаеха и коленичеха пред нея. Но и брюкселските жени ръкопляскаха като луди, когато певицата се явеше на сцената. За миналото й не се знаеше нищо. Едно беше необяснимо за сериозните ценители на таланта й: защо тази звезда няма желание да сияе на парижкия артистичен небосклон, а се задоволява да пръска лъчи в малкия Брюксел.

Нинон Клер получаваше, разбира се, царска заплата и живееше разкошно. Тя имаше великолепна вила с прекрасна градина наблизо до града. Но вратите на нейната къща се отваряха твърде рядко — само когато идваха нейните обожатели и когато певицата устройваше невероятни тържества, за които брюкселци говореха по цяла седмица.

Една заран през месец октомври пред вилата на певицата чакаше един побелял вече мъж, чиято външност издаваше, че е италианец.

Наметката стоеше небрежно живописно върху мургавото му тяло, а широкополата му калабрийска шапка беше нахлупена до очите.

Той се запъти към вратата и позвъни. Вратарят отвори и непознатият бързо влезе в преддверието.

— Искам да говоря с госпожица Нинон Клер — съобщи той на учудения слуга.

— Съжалявам, господине, че не мога да изпълня желанието ви, понеже господарката ми по това време не приема посетители.

В същото време слезе по стълбите една хубава камериерка.

— Госпожице Лици — обърна се слугата към младото момиче, — нали господарката не приема гости толкова рано?

— Разбира се — отговори камериерката. — Госпожица Дьо Клер още спи. Тя пя Лучия, вечеря след това и си легна едва преди три часа. Сега е още осем — време, по което тя не приема гости.

— И човек, който е дошъл от далечна Италия ли не приема и когото е поканила самата госпожица Клер? — учуди се мъжът с наметката. — По дяволите, ако госпожица Дьо Клер е прочута певица, аз съм прочут живописец и нямам никакво желание да я чакам в преддверието.

— Господине — обясни камериерката, — моята господарка приема само от четири до шест часа след обяд.

— Това може да се отнася до други посетители, но не и за мене. Събудете я.

— Не смея да го направя, господине!

— Аз поемам върху себе си отговорността. Кажете й, че е пристигнал живописецът Алесандро Фраскети. Господарката ви ще се зарадва, ако й съобщите това.

Увереността и смелостта на италианеца стреснаха камериерката. Тя се упъти към първия етаж и заключи след себе си. В това време италианският живописец се разхождаше из коридора и разглеждаше картините по стените. Вратарят му предложи стол и го покани да седне, но той не се възползва от любезната покана на прислужника.

След пет минути камериерката се върна. По лицето й се виждаше, че тя едва скриваше изненадата си.

— Господин Фраскети, моля, заповядайте в малкия салон. Господарката ще дойде веднага.

Художникът поклати глава и тръгна след прислужницата. Тя го заведе в малък, но много изящен салон, поклони се любезно и излезе.

Този салон бе известен като розовата стая на певицата. По копринените тапети бяха извезани червени, жълти и бели рози, мебелите бяха украсени по същия начин, голямото кристално огледало беше заобиколено със стотици рози от порцелан, а огромният полилей бе направен от множество сребърни цветя, от чиито чашки светеха вечер стотици електрически лампи.

Художникът небрежно се отпусна в един фотьойл и сложи пътната си чанта до краката.

— Тази малка Нинон дьо Клер умее много сполучливо да си дава вид на голяма дама — бърбореше той. — Кой можеше да помисли, че бедната частна учителка по пеене и пиано изведнъж ще стане видна певица и ще играе такава роля. Тя водеше твърде мизерно съществувание в Париж и беше благодарна, когато спечели по някой франк за насъщния. Хаха, аз и сега не вярвам, че може да поддържа такъв царски разкош само от заплатата си. Изглежда, че има и други доходи, с които осигурява лукса си, макар и да говори, че е нравствена певица. Хе, струва ми се, че донякъде зная откъде черпи тя своите приходи. Госпожица Нинон дьо Клер живее за сметка на Франция, която продава на нейните врагове. Да, шпионажът още носи хубави печалби. Голям глупак е този, който не взема златото от неприятелите на отечеството си. Патриотизмът е квадратна глупост и нищо друго. Само с него не може да се живее, главното са парите. Животът е кратък и човек трябва да живее и да му се наслаждава.

Фалшивият италианец бръкна с дясната си ръка в наметката, сякаш искаше да провери дали съкровището е още в джоба му, и в този момент вратата се отвори и влезе певицата.

Нинон дьо Клер беше със среден ръст, ала бе изключителна красавица. Тя внимателно затвори вратата, насочи се към „италианеца“ и му подаде ръка.

— Добре дошъл, господин Естерхази!

— Красива приятелко — прошепна черният майор и целуна двете й ръце, — не ме назовавайте така. Ако някой от прислугата ви узнае истинското ми име, тогава и двамата може да си изпатим. Аз съм художникът Алесандро Фраскети, когото повикахте, за да увековечи безподобната ви красота в един безсмъртен портрет.

— Графе, предпазливостта ви е похвална, ала все пак ми е чудно как сте се осмелил да ме посетите в едно такова време. Вие добре знаете, че съм артистка и че някои хора ме следят. Какво би станало, ако ви е проследил някой от моите врагове и…?

— Никой не ме е следил — прекъсна я Естерхази, — а пък и друг изход нямам. В хотел не исках да отседна, понеже се боя, че ще ме познаят, както и вие веднага ме познахте, макар че имам перука и изкуствена бяла брада.

— Ех, нима е възможно да не познае човек веднага своя някогашен обожател? — запита през смях Нинон дьо Клер.

— Някогашният си обожател — повтори Естерхази, — когото с жестока студенина сте отблъсквала.

— Оставете това — отвърна студено певицата. — Любезни графе, вие не сте дошъл в Брюксел да ми откривате любовни тайни, а сте ми донесли ново оръжие срещу общия ни враг.

— Срещу общия наш враг ли? Красива госпожице, кого наричате така?

— Франция или по-добре — република Франция. Очите на красивата певица страшно заблестяха при изговарянето на последните думи.

— Граф Естерхази — продължи с развълнуван глас тя, — нима искате да кажете, че не мразите тази разкапала се република и че не желаете да я свалите? Нима такъв даровит мъж като вас не иска да бъде нещо повече от един обикновен майор?

Естерхази се сепна. Тази жена налучка съкровената му тайна.

— Съдбата на Франция днес се намира в ръцете на бездарни честолюбци — продължи певицата, — а даровитите и способни хора като вас, любезни приятелю, трябва да стоят настрана и да подсмърчат. В краен случай ще им подхвърлят но една сабя и чифт ботуши с 8 шпори, но когато детето стане немирно — изпращат го в Алжир между диваците, за да го изядат.

— Стига — спра я черният майор и лицето му се помрачи. — Спрете, Нинон дьо Клер, знам, че не обичате френската република и съм много любопитен да видя как ще реагирате, ако ви кажа, че тук до гърдите си нося тайна, с която мога да погубя Франция.

Нинон дьо Клер изписка от радост.

— Ах, вие ми носите документи, планове, важни книжа — поде тя развълнувано, — покажете ми ги, дайте ми ги и кажете какво искате за тях!