Всички тези въпроси, които Ета ужасена си задаваше, след няколко секунди получиха своя отговор. Нещо се размърда в килията зад стената. Хълцащи, стенещи

звуци се чуха зад нея. Нещо взе да се изправя бавно

и…милостиви Боже, каква ужасна гледка! Над стената се показа едно бледо, мършаво, обезобразено от страдания, глад и мъки женско лице.

Да, това беше лице на жена, на млада жена, но човек се съмняваше, дали това е жив човек или е отдавна умряла.

Две голи ръце, буквално само кожа и кости, се простряха над стената. Те бяха прозрачни като восък, а на някои места, о, ужас!, на някои места пръстите липсваха! Зазиданата, измъчвана от глад и лудост, навярно ги беше изгризала. Сред това изтощено лице светеха две големи, чудно хубави очи. Те бяха отправени към Галицин с израз на омраза и презрение. С иронична усмивка той издигна кошничката над главата си.

— Нося ти храна, Каенска зазиданице! — извика той. — Но няма да получиш нито залък хляб, нито капка вода, ако не ми се помолиш. Близо година те държа тук, но още не съм успял да сломя упорството ти. Още се осмеляваш да се противопоставяш на волята ми. Аз те оставих да гладуваш, да жадуваш, измъчвах те, като ти показвах и изяждах пред тебе най-вкусните деликатеси, но ти не отвори устата си. Кажи ми, че се прекланяш пред мене и аз ще ти дам да ядеш, кажи ми, че проклинаш името Драйфус, и ще те освежа с прясна глътка вода. Сключи ръце и се помоли на мен, както се молиш на своя Бог, когато си сама и изоставена, и аз ще бъда милостив към теб, ще те преместя в по-добро място. Ще получиш нормална килия в крепостта.

Зазиданата мълчеше.

Разгневен от съпротивата, която му оказваше тази нещастна затворница, Галицин заудря с крак по пода.

— Искам да ми се помолиш — кресна той. — Аз съм за тебе Бог, защото, ако престана да се интересувам от теб, ти ще умреш от глад в твоя подземен затвор и плъховете ще изгризат каквото е останало от тялото ти.

— Добре, ще се помоля! — обади се зазиданата глухо, сякаш гласът й излизаше от гроба. — Чуй ме Господи, Боже мой, към когото се обръщах в моето отчаяние, чуй ме, Всемогъщи от горе, когото напразно съм молила да сложи край на мъките ми. Днес отправям към тебе друга, съвсем нова молба: Остави ме да продължавам да страдам, остави ме да прекарам тук още години, без да ми изпратиш облекчението на лудостта, остави ме да гладувам, да жадувам, да продължавам борбата със скорпионите и отровните паяци, които ме измъчват, без да могат да ме умъртвят. Всичко ще понеса, няма да те обвинявам, че несправедливо страдам, че без вина се измъчвам, изпълни ми само една молба: накажи това жестоко животно, което ти, по необясним каприз на твоята мъдрост, си дал човешки образ! Накажи палача Галицин, накажи го да страда, както страдам аз, накарай го на собствения си гръб да почувства това, което преживях. От множеството мизерни и зли хора, от множеството чудовища, с които си населил земята, избери най-жестокия, най-презрения палач и предай изверга Галицин на неговата воля в неговите ръце. Да бъде проклет, да отиде в дъното на пъкъла и когато застане пред Бога и помоли за милост, нищо да не му се прости.

Клетвата на нещастницата прозвуча ужасно в мрачното подземие. Галицин се олюля назад, лицето му се беше изкривило от гняв, той стисна юмруци в безсилна злоба. Нищо не може вече да направи на тази нещастница. Той беше изчерпал всички земни мъки, а от смъртта тя не се боеше.

Изведнъж му хрумна една мисъл. Ако собствените й страдания дотолкова бяха притъпили зазиданата нещастница, че тя прекарваше в едно състояние между сън и будуване, между живот и смърт, оставаше още едно нещо, което можеше да я засегне до дълбочината на душата й. Това са страданията на друг, страданията на някого, когото тя обича. Какво щеше да стане, ако затвореше и нещастния Драйфус при нея, ако и него зазидаше и ги оставеше и двамата да гладуват и жадуват! Беше сигурен, че благородната душа на зазиданата ще страда неизказано от това и реши в най-скоро време да изпълни ужасния си план. А сега той замъчи нещастницата по друг начин. Отвори кошничката, в която носеше храната, и се изправи близо до стената. Най-напред извади от нея пълното шише вода.

— Ти жадна, зазиданице — изхихика той, — нали е ужасно, когато жаждата ти гори вътрешностите, когато кръвта ти се сгъстява, а езикът ти става сух като кожа и едва можеш да го движиш в устата си.

— Да, жаждата е ужасно нещо — отговори нещастницата, като неволно протегна слабите си изнемощели ръце към шишето с вода, което Галицин държеше.

Но безчовечният изверг разклати шишето над главата си:

— На, пий, ако можеш да лижеш водата от земята — извика той, като удари шишето в стената, така че то се разби на парчета.

Водата, за която нещастницата жадуваше, се разля по земята. Тя обърна измъчения си поглед към небето. Имаше ли, наистина, Бог там горе, щом не изпрати гръм, за да срази изверга?

Галицин извади хляба от кошницата.

— Ти си гладна, нали? — попита той иронично. Но тъй като зазиданата този път не му отвърна, той продължи ядосано:

— Гладна си, макар и да не го признаваш, тъй като вече двадесет и четири часа съм те оставил без храна! Виж този хубав хляб — би могъл да засити глада ти и да ти вдъхне нови сили и бодрост. Но аз ще стъпча хляба с краката си. Тук близо до теб ще мухляса или ще го изядат плъховете, а миризмата му ще дразни обонянието ти, без ти да можеш да докоснеш дори хапка от него.

Мизерният подлец изпълни заканата си. Той начупи хляба на малки късчета, разхвърля ги на пода и ги стъпка с краката си.

— Ти прибави към другите си грехове още един, низки Галицин! — извика зазиданата. — Ти унищожи един Божи дар. Може да ти се случи някога да нямаш хляб. Спомни си тогава за мен!

Подигравателен смях бе отговорът. След това Галицин извади от кошницата месото и го поддържа съвсем близо до стената, така че ароматът на печеното да достигне носа на нещастницата. После го захвърли в един ъгъл на подземието, където се спуснаха два големи плъха, разкъсаха го и го отнесоха по дупките си.

— Плъховете днес ще са щастливи — злобно констатира Галицин, — а ти ще погладуваш до утре, докато сляза пак. Засега довиждане, Каенска зазиданице, позабавлявай се като гризеш собственото си месо и утоляваш жаждата си със собствената си кръв. Не се надявай да умреш в тъмницата си. Ще се погрижа да подивееш още, тъй като ти си най-любимото ми развлечение, ти си за мен играчка, каквато няма никой цар.

Извергът се обърна и си тръгна. Призрачната фигура на зазиданицата се спусна бавно зад камъните, които бяха натрупани пред нея. В подземието настана тишина. Чуваше се само гризането на плъховете, които дояждаха месото.

Ета успя навреме да се измъкне иззад гърба на Галицин. Тя трябваше да стигне преди него капака, от който се излизаше, защото иначе щеше да остане заключена вътре.

Благополучно се прибра в стаята си. Трепереща от ужас, тя се стовари на едно кресло и вторачи поглед в пода. Тя самата беше престъпница, често беше игнорирала правилата, закона и морала. Беше живяла в сибирската живачна мина, където царуваха нещастието и отчаянието, но това, което сега видя и преживя, умът й отказваше да схване; то надминаваше по жестокост и извратеност всичко, което досега й беше известно. Това усили омразата и отвращението й към Галицин и същевременно отвори сърцето й за състраданието, което една жена винаги чувства към друга. У нея се появи желание да направи всичко възможно, за да спаси нещастната Каенска зазиданица.

Оставихме Мадлен, дъщерята на комедианта Готие, с малкия Естерхази в бързия влак, който цепеше нощта, устремен към Хавър. Милото момиче, спрямо което Християн беше толкова несправедлив, а Естерхази дълбоко обидил, считаше за свой свещен дълг да върне обратно в Париж момчето, което беше избягало тайно от майка си. С трогателна чистосърдечност Роберт й беше признал всичко. Краткото обещание на Мадлен беше предизвикало у нея пълен обрат, така че той през сълзи й обеща да се върне при майка си и никога вече да не се опитва на своя глава да търси щастието по света.