Сега лице в лице с неговата Ета, той си даде сметка какво е загубил, печелейки богатство, повишения и власт. Някъде в периферията на мозъка му се прокрадна мисълта, че навремето би могло… Изтика мимолетното съжаление и размисъл, както винаги, конкретно и практично, така, както беше свикнал през дългите си полицейски години.

— Оставете ме насаме със затворничката?

Заповедта беше изпълнена. Войниците изведоха останалите заточеници, излязоха и те, Галицин се зарови в книжата, измъкна нейните. Бързо прочете написаното. Мислеше. Бързо и жестоко. Тя беше затворничка, напълно под негова власт — тялом и духом. Ако той прояви малко милост, малко съчувствие, тя непременно щеше да ги приеме. А после — от благодарност щеше да се превърне в негова робиня.

С нескрито желание изгледа отново гъвкавото, обично тяло, стана от писалищната маса с делото на затворничката и се приближи към камината. Без да изпуска жената из очи, запрати небрежно листата във весело пращящия огън.

— Галицин — сепна се изплашена Ета. — Галицин, какво направи!…

— Унищожих твоята присъда — отговори бавно губернаторът. След миг размисъл, с тъжна усмивка додаде. — Или по-точно — изкупих една стара моя вина…

Не посмя да я погледне повече. Страхуваше се да не преиграе, да не се издаде. Отиде отново до писалището си, позвъни и заповяда да извикат секретаря му.

— Станала е съдбоносна грешка — посрещна той чиновника си. — Тази дама погрешно е изпратена в Каена. Има някакво недоразумение. Най-доброто доказателство за това е обстоятелството, че между изпратените ми книжа няма нито дума, която да се отнася до тази затворничка. Сам ще съобщя за това в Париж. Няма нужда вие да се занимавате с този случай. Разбрахте ли, драги Лабел?

Секретарят, един млад, елегантен мъж, се поклони, без да отвърне нито дума. След това хвърли бегъл поглед върху Ета, помъчи се да скрие усмивката, която се появи на устните му, и излезе от стаята.

Веднага след това Галицин се спусна с разтворени ръце към Ета.

— Можеш ли да ми простиш? — извика той. — Можеш ли да забравиш мъките и страданията, които си понесла заради мен? О, не бъди много строга към мен! Тогава бях още млад, заслепен от моята амбиция. За мен нямаше друг изход, друго средство да се измъкна от тинята, в която бях затънал.

Ета скръсти ръце на бунтуващата се гръд. В мозъка й мислите се гонеха и тя затвори очи, за да не издаде чувствата си.

— Ела да те прегърна, любима! — шепнеше Галицин. — Искам да поправя злото, което съм ти причинил. Виж, аз тук съм могъщ, властвам като неограничен господар. Остани при мен, ще живееш в радост и охолство. Ще имаш влияние и власт! Дявол да го вземе, наситих се на този самотен живот в този забравен от бога земен кът. Знам, че ти си храбра и решителна жена. Точно от такава съветничка имам нужда, за такава си мечтаех отдавна. Ета, моя любима Ета, остани при мен.

— Като твоя съпруга ли? — попита Ета, като се намръщи. — Това е невъзможно. Моето минало, за което ти си причина, би било пречка за един брачен съюз. Да стана твоя метреса не искам. А да стана слугиня, ти няма да искаш. Кажи ми, какво положение да заема в твоята къща, та да не ни сочат хората с пръст?

— Какво те е грижа за хората? — изсмя се Галицин. — Ти не се интересуваше от тях някога в Петербург, когато си устроихме хубавото, уютно гнездо, та сега ли… Ета, умолявам те, не ми отказвай, защото, ако го направиш… Както изгорих тези книжа, така могат да се появят други…

— Добре, ще остана при теб — съгласи се рускинята, — но при едно условие!

— Кажи го!

— Няма да има никаква близост между нас до момента, докато сама не ти предам ключа от моята спалня.

— Добре, така да бъде! — съгласи се Галицин, доволен, че накара Ета да се съгласи с него. — Веднага ще се погрижа да ти приготвят една стая и да ти доставят подходящо облекло!

След половин час Ета се намираше в една луксозно обзаведена стая в губернаторския дом. Като остана сама, очите й злобно светнаха, тя хвърли мрачен поглед към вратата, от която току-що беше излязъл Галицин:

— Значи, дойде и за мен часът на отмъщението. Не го очаквах толкова рано. А сега, Алексей Галицин, ще си уредим сметките! Късогледи глупако, ти си въобразяваш, че една жена може да забрави, че мъжът, когото е обичала, е станал предател, че той хладнокръвно я е изпратил на смърт или на сибирско заточение! Лъжеш се, драги Галицин, аз те мразя, както никого на този свят и само мисълта, че ръката ти може да ме докосне, ме изпълва с отвращение!

Не, Анри, мой любими, не бой се, аз принадлежа тялом и духом само Ма теб, на тебе вярвам и разчитам и ще ти остана вярна, макар че ни дели цял океан. Любовта ми, целувките ми са за теб, а за Галицин — смъртта! Аз я нося в косата си. Отровата ще стигне за двама. За Драйфус угнетения и за Галицин угнетителя!

Ета не беше прекарала и седмица в дома на губернатора, а вече знаеше, че той има някаква тайна, която крие от нея. Всяка вечер, когато наближаваше полунощ, макар и да се намираше в нейното общество, той ставаше, неспокоен и излизаше под някакъв предлог. Къде отиваше той по това време? Че не отиваше да си легне, това Ета знаеше с положителност. Беше успяла да привлече на своя страна камериера му и той й съобщаваше всичко, каквото я интересуваше. Но и камериерът не знаеше къде отива неговият господар към полунощ. Той се прибираше в стаята си, но веднага след това се измъкваше навън през една странична врата. Ета искаше на всяка цена да узнае къде ходи. За нея беше необходимо да научи тайните му, за да го държи в ръцете си. Успя да уговори камериера да я скрие в спалнята на губернатора. Облече тъмна рокля, която да не се вижда в тъмнината. Скрита зад една завеса, тя очакваше тази нощ да узнае тайната.

Беше дванадесет без двадесет минути, когато Галицин влезе в спалнята си. Той заключи вратата, след което отвори един шкаф и извади оттам една кошничка и фенер. Беше заповядал всяка вечер да слагат в спалнята му трапеза със студени закуски, защото обичал да вечеря още веднъж преди да си легне. Сега се приближи до тази трапеза, отряза голямо парче хляб, напълни едно шише с вода, взе малко от студеното месо и сложи всичко това в кошничката. След това запали фенера, взе връзка ключове, отвори страничната врата и изчезна. Ета го последва. След като направи няколко стъпки по една дървена стълба, Галицин стигна до тъмен вход. Тук той отвори тежък капак и заслиза надолу. Ета го проследи. Те напредваха по дълъг подземен коридор. Затворничката виждаше на известно разстояние светлината на фенера и я следваше. Тук, в тези тайни подземни галерии, Галицин се чувстваше абсолютно сигурен и през ум не му минаваше, че някой може да го следи, затова не се обърна нито веднъж.

Галерията започна да се разширява, стените от двете страни станаха по-дебели и Ета започна да се досеща, къде се намират. Тази галерия водеше към затвора на крепостта. Обкръжи ги влажен, мухлясал въздух.

— Така навярно мирише в гроб — си помисли Ета. — Нещастниците, които са затворени тук, всъщност живеят в гроб.

Тя неволно си спомни за Сибир, за собствените си страдания в живачната мина и потрепера.

Галицин отвори една врата и влезе в сводесто каменно помещение. Ета го последва. Губернаторът вдигна фенера, светлината му освети стена, която преграждаше една килия дотолкова, че прав възрастен човек не може да вижда над нея. Ета успя да се скрие зад една чупка на стената и оттам спокойно да наблюдава какво ще стане в тази страшна тъмница.

Алексей Галицин изглеждаше обхванат от странна възбуда. Лампата трепереше в ръката му и той побърза да я сложи върху една изпъкналост на стената. Тогава извика с глух глас:

— Излез, Каенска зазиданице, покажи се пред моя поглед, ако си още жива! Искам да ти се полюбувам!

Сърцето на рускинята затуптя. Възможно ли беше в тази килия, тук, в тази гробница, в този отровен въздух?… Мислимо ли беше да се държи човек от плът и кръв зад тази стена, в едно помещение толкова тясно, че нещастницата не би могла дори да легне, а най-много можеше да клекне?…