Ала нещастната американка, която беше изтърпяла неизмерими страдания, се оказа толкова слаба, че не можеше да върви. Херберт я взе на ръце и я понесе като малко дете.

— Кажете ми къде ме носите — промълви Алиса едва чуто.

— Познавате ли Матийо Драйфус? — й пошепна немецът.

— Матийо Драйфус! — изтощеното от мъки тяло на някога хубавата жена се разтрепера като лист, мътните й очи се оживиха и добиха щастлив израз. — Матийо! Моят любим! Той ли е дошъл да освободи своята Алиса? О, заведете ми при него! Искам да умра в неговите ръце.

— Няма да умреш, нещастно, многострадално момиче — пошепна й Херберт Франк. — Ти ще живееш и ще бъдеш щастлива! Знай, че Матийо Драйфус ме изпрати, за да те освободя от твоите палачи. Той те очаква с нетърпение в Париж. Смяташе те за мъртва и само благодарение на доблестния Либел научи, че още има надежда да те спаси.

— Спасена! — прошепна Алиса и падна в безсъзнание.

Тримата мъже побързаха да напуснат подземието. Излязоха навън и въздъхнаха облекчено, когато почувстваха свежия нощен въздух. Сега предстоеше да се реши най-трудният въпрос. Трябваше да бъдат скрити изтръгнатите от ръцете на Галицин жертви. Да се изпратят колкото е възможно по-скоро далеч от Каена.

За изпълнението на тия задачи имаше много, почти непреодолими препятствия.

Къде да скрият Алиса и Арман Боне? Съществуваше ли в Каена къща, в която да не рискуват да бъдат намерени от Галицин?

— Моят дом — предложи Либел. — Само в моята вила те могат да се чувстват сигурни. Кому ще мине през ум да ги търси у първия секретар, у дясната ръка на кръволока Галицин?

— Вие сте благороден човек — Херберт стисна и двете ръце на французина. — Не мислите ли, че това гостоприемство може да бъде опасно даже за живота ви!

— Знам — отговори твърдо Либел, — но тук се касае за два човешки живота. Или и аз ще загина, или всички ще бъдем спасени.

— Добре, да отидем тогава у вас.

Ние оставихме Мадлен на парахода „Бургундия“, изпълнена с надежда да открие Християн Естерхази.

Параходът пореше водите на канала. Времето беше много хубаво и почти всички пътници бяха излезли на палубата. Бяха в добро настроение, дори и ония, които завинаги напускаха родината си.

Само едно младо момиче не споделяше общото добро настроение. То се беше облегнало на перилата, закрило лицето си с ръце и горчиво плачеше.

Това беше Мадлен. Бъдещето й се виждаше мрачно и неизвестно. Тя не можа да намери Християн. Какво трябваше да направи сега, още повече, че след купуването на билета за Америка остана почти без пари?

Капитанът се приближи до нея и я попита със съчувствие:

— Е, госпожице, толкова ли ви е мъчно от раздялата с Франция? Мога да допусна, че оставяте там сърца, които са ви обичали и които и вие сте обичала. Кураж, госпожице! И в Америка има сърца, достойни да бъдат обичани. Такова хубаво момиче като вас лесно ще намери такова сърце.

Мадлен поклати през сълзи отрицателно глава.

— Лъжете се, господин капитан, не това е моята мъка.

И тя разказа на стария моряк своята история. Разправи му как беше проследила Християн до Хавър, как бе дала почти всичките си пари за билета до Америка и как не могла да намери тогова, когото търсела на борда на парахода.

— И сега ще пристигна там, съвсем сама в чужда страна. Ще умирам от мъка и няма да знам как да си изкарам прехраната — завърши Мадлен.

— Няма нужда да отивате в Америка, ако не желаете — отвърна капитанът.

Мадлен го изгледа с обнадеждени очи.

— Защо не слезете в Англия и оттам да се върнете в Париж?

— Възможно ли е?

— Разбира се! Ще хвърлим котва при Плимът и вие ще можете да слезете там. Що се отнася до вашия билет, аз с удоволствие ще ви дам една бележка, че сте пътувала само от Хавър до Плимът и нашият представител в Лондон ще ви върне разликата до Америка.

Мадлен щеше да прегърне капитана от радост. Тя съвсем не подозираше, че „Бургундия“ ще спира в Англия. Сега вече виждаше всичко в розова светлина. Имаше възможност да се върне в Париж и дори щяха да й останат пари. Можеше да потърси и да намери Християн във Франция. Със сълзи на очи благодари на стария моряк.

Щом „Бургундия“ акостира в плимътското пристанище, тя слезе и с остатъка от парите си замина за Лондон, където пристигна сутринта. Почака да отворят магазините, след което отиде в бюрото на параходното дружество, където без никакви затруднения й върнаха осемдесет франка. В бюрото се осведоми кога има параход за Франция и разбра, че ще може да отпътува късно следобед. Тъй като беше вече в Лондон и имаше малко време на разположение, реши да разгледа големия град. Тръгна по елегантните лондонски улици и стигна до Трафалгарския площад. Тук тя спря пред грамадния паметник на адмирал Нелсон и с любопитство се загледа в него.

— Ако не се лъжа, госпожицата е французойка? — чу тя глас до себе си и, когато се обърна, видя гърбав, но елегантно облечен господин.

— Действително, от Франция съм — отговори зарадвана от това, че среща в чужбина свой съотечественик. Беше неопитна и не можа да предвиди всички възможни последствия от тази среща.

— И аз съм от Франция, госпожице — продължи разговора възрастният господин. — Много се радвам, че се запознах с една и млада, и красива своя сънародница. Позволете ми да ви се представя: казвам се Питу и съм антиквар.

— Моето име е Мадлен Готие — представи се и момичето.

. — След като се запознахме — не спираше господинът, — мисля, че можем заедно да разглеждаме забележителностите на Лондон. Аз съм, както виждате, стар и побелял и няма защо да се боите, че имам някакви лоши намерения, заради които да ви се натрапвам с присъствието си.

Старият господин говореше толкова убедително, че Мадлен въобще не се изплаши. Доволна, че няма да бъде сама в милионния град, тя тръгна с него.

— Ще отпътувам още днес след обяд и няма дълго да ви досаждам.

— Това е чудесно! — възкликна Питу. — И аз ще отпътувам днес след обяд за Париж. Имах важна работа тук в Лондон, но слава Богу, всичко свърши.

Не беше лъжа, че беше дошъл в Лондон по работа. Гърбавият Питу, който всъщност не беше антиквар, а държеше магазина и заложната къща на баща си, прочутият Соломон Дулсети, беше изпратен в Лондон от Анри и Боазльо, за да погуби нещастната Клотилда. Той промени името си на Питурини и под това име се промъкна в дома на Маврус Ленски, като се представи за директор на Ватиканската картинна галерия. Той успя посредством поръчката на някаква си „умираща Магдалена“ да събуди у Маврус Ленски манията да рисува мъртви тела. Планът беше съставен от Анри, а Питу с дяволска сръчност го приведе в изпълнение. Той внуши на Маврус Ленски идеята да убие любовницата си. Знаем вече резултата от това внушение.

Сега „работата“ му в Лондон беше свършена и той използва останалото време за няколко малки опита в областта на джебчийството. Водеше се за един от най-сръчните парижки джебчии и искаше да пробва ловкостта си и в Лондон. Беше вече откраднал няколко портмонета и часовници, без да бъде забелязан, а сега възнамеряваше да обере и Мадлен. Крачеше с момичето и му показваше и разясняваше всички забележителности, покрай които минаваха.

Така стигнаха до Лондонския мост. Тук движението е много по-голямо. Колите и пешеходците биваха пропускани винаги на малки групи.

— Вижте, там е Тауер! — посочи Питу. — Навярно сте чувала за това ужасно здание, тайния затвор, в който някога са затваряли и убивали дори крале и принцове. В него се намира и съкровището на кралицата, в което се пазят диаманти и скъпоценности с голяма стойност.

Мадлен се облегна на перилата на моста и с любопитство се загледа в Тауер, така че не забеляза как Питу бръкна в джоба й и извади портмонето, в което се намираха всичките й пари.

— Огромна постройка, нали? — попита Питу. — Я погледнете параходите по Темза! Голяма река, не е като нашата Сена. Ах — сепна се внезапно той, — на отсрещната страна на моста виждам един познат, когото от години не съм срещал. Извинете за няколко минути, веднага ще се върна.