— Още тази нощ. Всичко е готово, липсваше само тази записка. Вие, госпожо, сте подписали смъртната присъда на Драйфус. Той е загубен завинаги.

Татко идва. Андре трябва да го посрещне и да го поздрави: „Добре дошъл, капитане“.

Тези думи бяха казани от ясен детски глас. Едно тригодишно дете застана на постлания със скъп килим вход. То отдаде войнишки поздрав на влизащия капитан.

Алфред Драйфус беше дълбоко замислен и душевно разстроен. Като чу обаче сладкия глас на детето си, меланхолията, която бе обхванала младия офицер, се изгуби, както мъглата се разсейва от сутрешното слънце. На лицето му просветна бащинска любов, а скръбта изчезна от сърцето му.

Капитанът отиде при детето си, прегърна го и го притисна силно до гърдите си.

— Мое мило и скъпо дете — каза той трогнат. — Нека Бог те закриля. Ако съм направил, Боже, някой грях, който заслужава наказанието ти, не наказвай невинното малко детенце!

Капитанът млъкна. Големите врати на къщата се отвориха и една прекрасна млада жена в скромно, но изискано облекло се появи на прага и се хвърли радостно в прегръдките на Драйфус.

— Мила моя, дете мое — каза русият мъж, като целуваше ту милите устни на жена си, ту червените бузки на детето си. — Целия свят държа в ръцете си, колко щастлив се чувствам, когато съм при вас!

— Много закъсня, Алфред — каза тихо Херманса, като забоде с игла тъмните си коси. — Матийо се разсърди, че не можа да говори с тебе. Беше тъжен и много обезпокоен.

— Добрият ми брат — каза капитанът и подаде шинела, шашката и шапката си на слугата. — Толкова е претрупан с работа — не е лесно да се управлява такава голяма къща, пък аз имам доста време и мога да му помогна. Надявам се, че не ще попречи на службата ми, ако посветя няколко часа на брат си. Кога ще дойде Матийо?

— Каза, че ще дойде довечера и ще присъства на нашата вечеринка.

— Да, на вечеринката, по случай рождения ти ден. Ти днес, драга Херманса, си едва на двадесет и четири години, а аз съм осем години по-възрастен…

— Старият ми мъж — каза засмяно Херманса, като го прегърна.

Разговаряйки така, те дойдоха с малкия Андре в богато осветения салон, с разкошно наредената маса. Отвсякъде ги заобикаляше лукс. Чудесните картини, ценните сребърни съдове, тежките дамаски и другите скъпоценни предмети говореха, че капитан Драйфус е богат човек.

Той въздъхна дълбоко. Спомни си без да иска за беднотията, която бе видял в подземното жилище на бедната Клаудина.

Тебе те измъчва нещо, Алфред — каза красивата Херманса и сложи изящната си ръка на рамото му. — Лицето те издава. Какво се е случило?

— Времето е лошо и ми се струва, че съм настинал. Скоро ще ми мине…

Той целуна жена си и седна на масата. На високо столче до него бе седнал малкият Андре, а Херманса стоеше насреща му. В същото време вратата се отвори и в стаята влезе младо момиче, облечено в черна скромна рокля. Тя бе немската възпитателка на малкия Андре, която се казваше Ева Рихтер. Беше само на двадесет години, но младото й лице издаваше сериозност, дори меланхолия. Русата й красива коса бе навита на кок и подчертаваше още повече красотата й.

Ева поздрави капитана и жена му, после седна мълчаливо до момченцето, като му помагаше при яденето.

По време на целия обяд Драйфус бе разсеян и мълчалив. Херманса се мъчеше да го развесели, но не успяваше. Дори комичните забележки на малкия Андре не можаха да го разсеят или разсмеят. Всеки път, когато капитанът вдигаше поглед той срещаше очите на немкинята. Те бяха така втренчени в него, сякаш искаше да му каже нещо.

— Моля ви, госпожице Рихтер, донесете чинията с плодовете — помоли я Херманса.

Ева стана веднага и донесе разкошна стъклена фруктиера.

В минутата, когато поднесе чинията на капитана, тя се развълнува, ръцете й се разтрепериха и съдът падна на земята. Въпреки че бе паднала на мекия килим, тя се разсипа на парченца.

— Какво направих, Боже мой — извика Ева уплашена и наведе очите си към пода. — Госпожо, господин капитан…

— Драга Ева, не се тревожете — каза Херманса, — чинията бе наистина много скъпа, но ще купим друга…

— Мила Херманса, този съд бе много ценен за мене, тъй като той беше спомен от най-добрия ми приятел, граф Естерхази, майор от генералния щаб. Той ми подари тази чиния преди три години във Венеция и ми каза да я пазя като приятелството ни.

Тъмна сянка премина но челото на Херманса.

— Казваш, че граф Естерхази е твой най-добър приятел — каза тя тихо на мъжа си. — Не се ли мамиш, Алфред? Бледото брадато лице на черния майор е лицемерно.

— Мила ми Херманса, грешиш. Естерхази е верен като злато.

— Златото е невярно — каза един тих трептящ глас. Това бе гласът на немкинята. Тя изговори без да мисли тези думи и се разкая за това. В този миг слугата донесе десерта и прекъсна мъчителния разговор.

Като видя сладките, малкият Андре запляска с ръце от радост. Капитанът взе две пасти, едната даде на малчугана, а другата остави за себе си.

Драйфус разряза пастата и видя бяла хартийка в нея. В това време Херманса се бе обърнала към немкинята, за да й каже нещо.

Драйфус бързо извади записката и я разгледа. На нея беше написано с явно женски почерк следното:

Капитанът пребледня, скри бързо в джоба си хартийката и се усмихна насила на Херманса:

— Пастите са чудесни, нашата готвачка ли ги е приготвила!

— Не, Алфред, поръчах ги в сладкарницата на италианския булевард.

— Там ли ги поръча? — каза Драйфус с дрезгав глас. Капитанът не можеше да се преструва, той изпи с голямо вълнение още една чаша вино, стана от масата, целуна жена си и детето и отиде в кабинета, за да си почине.

И кабинетът на Драйфус както и останалата част на жилището беше луксозно обзаведен. Големи шкафове бяха наредени около стените, в които имаше безброй книги. В средата се разполагаше дълга зелена маса, отрупана с планове, книги, чертежи, а в съседство с нея бяха подредени разни инженерни уреди и един голям глобус. До прозореца стоеше луксозна писалищна маса, заобиколена с няколко фотьойли и изящен диван, покрит с тигрова кожа.

Алфред Драйфус се отпусна уморено на дивана. Замисли се.

— Какво ли означава това предупреждение, което намерих по този мистериозен начин? — запита се той. — Дали наистина ме застрашава някаква опасност, та затова ме предупреждават да избягам? Откъде идат тези тъмни облаци?

Младият мъж мисли дълго, но не можа да отговори нито на един от зададените си въпроси. Той знаеше, че не бе сторил нищо лошо и затова бе спокоен. Животът му бе неопетнен, само случаят с Клаудина Лорет го безпокоеше и бе единствената тъмна сянка в биографията му. Що се отнасяше до службата, началството му го уважаваше, смятаха го за примерен офицер. Успокои се, като разбра, че няма в какво да е виновен. Усмихна се, облегна русата си глава на копринената възглавница и задряма.

Не след дълго двете врати се отвориха безшумно и две фигури влязоха тихо в стаята: една жена и един брадат мъж, облечен елегантно в цивилно облекло.

Мъжът беше „черният майор“, а жената — Ева Рихтер, немкинята гувернантка.

Русото момиче гледаше със страх жестокия човек.

— Хайде — прошепна й той.

Момичето се стресна, извади бързешком от джоба си бяла кърпичка, напоена с хлороформ, доближи се полека до дивана я сложи на лицето на спящия.

Гърдите на спящия капитан започнаха бързо да се движат, после той въздъхна дълбоко, някак се изпружи и заприлича на мъртвец върху канапето.

Ева се разтрепера от страх и падна на колене пред брадатия мъж:

— Смилете се, граф Естерхази — каза младото момиче с плач в гласа. — Не ме насилвайте да върша повече неправди в тази къща, където видях толкова добрина. Капитанът и неговата жена са най-благородните хора на света и аз смъртно сгреших, като се отплащам със зло за сторените добрини. Вие ме заставихте, граф Естерхази, да стана шпионка в тази къща, да ги подслушвам, да следвам всяка тяхна стъпка и да ви съобщавам за всичко.