Клотилда стана и подаде ръцете си на лорд Лоуел.

— Имате думата ми! — обяви тя развълнувана. — Дайте ми още няколко дни, за да се съвзема окончателно. След това елате с мен в Париж. Там ще се опитам да съборя генерал Боазльо и цялата му клика. Само една дума ще кажа, само едно доказателство е необходимо, за да падне завесата от очите на французите. Аз ще извикам Боазльо пред съда и ще му поставя един-единствен въпрос: „Познаваш ли забулената дама?“

— Колко сте хубава във вашето благородно възмущение, Клотилда — възкликна лордът и се наведе, за да целуне ръката на французойката. — Нали сега няма да се откажете от моето приятелство? Ще бъдем добри и верни другари и няма да чуете от моите уста нищо за любов, докато, може би, един ден вие сама не заговорите за нея, Клотилда, и тогава… О, не бива да се отдавам на мечтата, на неизказаното блаженство, което би изпълнило тогава душата ми…

Щастлива усмивка озари лицето на Клотилда.

— Добре — промълви тя, — вие сте мой приятел до гроб.

Още на следния ден Клотилда съобщи на лорд Лоуел, че се чувства достатъчно добре, за да може да пътува за Франция. Ала лекарят, когото англичанинът повика, поклати неодобрително глава и заяви, че пътуването с параход по Канала не би навредило на Клотилда, но че той не я съветва да пътува с железница, тъй като тя причинява известни сътресения.

Лоуел намери изход от това положение. Той притежаваше голяма удобна кола, която бе поръчал в Шотландия, когато при един лов беше паднал от коня и си беше счупил крака. Тогава, за да избегне всяко сътресение, беше пътувал до Лондон с тази кола. Лордът заяви, че е готов да вземе тази кола и от френския бряг до Париж да пътува с нея. Че Мадлен ще пътува с тях, се разбираше от само себе си. Клотилда отдавна я смяташе за своя приятелка, с която не желаеше да се разделя.

На другия ден пред вратата на вилата спря голяма, елегантна и удобна кола. Клотилда, лорд Лоуел и Мадлен се качиха в нея, а опитен файтонджия и камериерът на лорда се наместиха на капрата и потеглиха.

След шестчасово пътуване с кораба те пристигнаха благополучно в Хавър, откъдето колата, натоварена на парахода, влезе отново в ролята си. С нея се пътуваше бавно, но пък притежаваше всички възможни удобства за пътниците. Никой не подозираше, че по шосето към Париж се движи кола, от която зависи съдбата на нещастния капитан Драйфус.

В едно село между Сен Дени и Париж, поради лошия път, по който се пътуваше трудно, се счупи задното колело и трябваше да изчакат до отстраняването на повредата. Селският ковач, към когото лорд Лоуел се обърна, заяви, че работата е доста и ще са нужни два дни. Колата била необикновено голяма и колелата трябвало да издържат огромна тежест.

Клотилда, която очакваше с нетърпение да се върне в Париж и да започне борбата срещу Боазльо, намръщи мрачно вежди. Лоуел попита ковача, колко иска за тази работа и той съобщи внушителна сума.

— Ще ви платя тройно повече — измери го от глава до пети лордът, — ако работите цяла нощ и можем да тръгнем утре на обяд.

Предложението подейства и майсторът обеща да пожертва нощта си.

— Къде ще можем да пренощуваме? — осведоми се Лоуел.

— Тук има само един хан — отвърна ковачът. — Ей там, отсреща, „Бялата роза“ се казва, и мисля, че господата ще бъдат доволни.

След четвърт час, Лоуел беше ангажирал най-хубавите стаи на „Бялата роза“ за дамите и за себе си. Всички се настаниха удобно в селския хан.

— Позволих си да сложа трапезата за господата долу, в кръчмата! — съобщи притежателят на „Бялата роза“ — дребен, пълен човек с приветливо лице. — Мисля, че ще е по-добре да вечеряте долу, за да можем да приготвим стаите за спане.

Съобщението не беше много приятно за пътниците. Те предпочитаха да останат сами, но трябваше да се съобразят с условията. Слязоха в кръчмата и бяха изненадани от чистотата и уютността й. Стопанката изглежда беше голяма кулинарка, защото заекът, който поднесоха на гостите, беше много вкусно приготвен, а омлетът би направил чест на всеки първокласен парижки ресторант. Виното от своя страна беше чудесно.

И тъй, Клотилда, Мадлен и лорд Лоуел вечеряха в добро настроение и започнаха да се примиряват с нещастието, което ги сполетя. Останалите гости, които не бяха много, не ги смущаваха вече. Това бяха първенците на селото, които навярно бяха дошли само за да видят богатите англичани, за които ковачът им беше разказал чудеса. Иначе хората бяха учтиви и когато забелязаха, че димът от лулите им пречи на все още не дотам здравата Клотилда, веднага ги изгасиха. От благодарност за вниманието, лордът поръча на кръчмаря да почерпи селяните с най-хубавото вино.

Неочаквано, обаче, вратата се отвори и в коридора се чуха шумни стъпки на военни. Зададе се необикновено шествие. Влязоха шестима войници, предвождани от един ефрейтор. Между тях се намираше войник, облечен също в ефрейторска униформа, но без пушка. Ръцете му бяха вързани на гърба. Той не беше вече млад човек и в цялото му държание нямаше нищо военно. Съвсем съкрушен, огледа намиращите се в кръчмата гости. Поглеждаше умолително към всеки от тях, сякаш търсеше помощ и спасение, но не можеше да ги намери.

— Ей, вие там! — извика грубо предвождащият групата ефрейтор. — Елате насам.

Дребният, пълничък стопанин услужливо се приближи, но явно беше недоволен от пристигането на тези неочаквани гости.

— Какво желаете, господин ефрейтор? — попита.

— Искаме да пренощуваме във вашия хан — отвърна ефрейторът — и утре, щом съмне, ще продължим пътя си към Париж. Трябва да закараме този дезертьор, когото хванахме в Сен Дени… Дайте ни някое помещение, в което да можем да затворим този човек, а ние ще спим на тавана. Постелете ни малко слама.

— Съжалявам много — отговори ханджията, — но в цялата къща няма помещение, което бих могъл да дам на господата.

— Няма ли друг хан в селото?

— Не, господине. За щастие „Бялата роза“ е единственият.

— Много неприятно! — промърмори ефрейторът. — На този студ е невъзможно да продължим пътя си. Но щом не можем да си легнем, поне ще седнем. Свалете пушките, момчета, разположете се около тази голяма, кръгла маса и тук на топло ще дочакаме сутринта. Да имаше поне едно помещение, за да затворим дезертьора. Някой килер или нещо подобно?

— Съжалявам — отвърна ханджията, като погледна състрадателно дезертьора.

— Това ходене от Сен Дени дотук ме съсипа. Аз не съм войник, свикнал да ходи по цели дни. Колко пъти още да ви казвам, че не съм дезертьорът Етиен, за когото ме смятате, и на когото, може би, малко приличам, аз съм…

— Млък, затваряй си устата! — изкрещя ефрейторът. — Ако кажете още една дума без разрешение, ще ви лиша от парчето хляб, което ви се полага за вечеря. Този човек постоянно отрича, че е ефрейтор Етиен, преструва се, че не може да ходи, а пък в хастара на дрехата му намерихме всички книжа на беглеца Етиен. Но в Париж, пред военния съд, ще му мине меракът да лъже. Сега да седнем, момчета, а вие, кръчмарю, донесете ни нещо за пиене.

Лорд Лоуел отдавна беше станал. Изглежда тази сцена го заинтересува и не само него, но и Клотилда и Мадлен. Момичето пошепна нещо на ухото на Клотилда, която развълнувана го предаде също шепнешком на лорд Лоуел. Англичанинът направи с очи знак на дамите да мълчат и стана.

— Господин ефрейтор — обърна се любезно, — чух, че поръчахте на ханджията да ви донесе вино. Ще трябва, обаче, да ми позволите да ви смятам за свои гости. Днес празнуваме рождения ден на тази дама и всичките тези господа — и той посочи селяните — приеха да ги почерпя. И тъй, поръчайте си най-напред хубава вечеря, а след това и вино, колкото ви се пие.

Човек трябва да е бил войник, за да разбере радостта на пехотинците от Сен Дени от щедрото предложение. Лицата им светнаха и те вече започнаха да преглъщат.

Ефрейторът се усмихна под мустак:

— Много сте любезен, господине, приемаме, разбира се, с удоволствие вашата покана. Вън е студено. Така ще се стоплим поне вътрешно.