— Това е жена ми, Клотилда!

— Тя е — потвърди Анри.

— Откъде имате тази картина? — попита Боазльо, след като се посъвзе малко.

— Принадлежи на един търговец на картини — съобщи Анри. — Той ми я зае за няколко часа, защото му обещах да я покажа на един любител, който би заплатил за нея исканите сто хиляди франка!

— Сто хиляди франка? — изсмя се горчиво Боазльо. — Трябва да е много знаменит художникът, който е нарисувал тази картина, за да иска търговецът такава баснословна сума за нея.

— Вие познавате художника — натърти Анри. — Той се казва Маврус Ленски.

— Маврус Ленски! — възкликна генералът. — Значи тя му е позирала!

— Тя е негова любовница и живее с него в една елегантна лондонска вила. Разпитах и търговецът ми съобщи всичко, което знае за Маврус Ленски.

Генералът рухна на едно кресло и закри лицето си с ръце. Анри не можа да разбере дали скръб, дали гняв или друго чувство накараха този човек да заплаче. След известно време Боазльо, блед като смъртник, но външно спокоен, се запъти към вратата и я заключи. След това се върна при Анри и сложи ръце на раменете му.

— Анри — прошепна той, — или ние ще унищожим тази жена, или тя нас!

— Това е и моето мнение, генерале, и затова съм приготвил вече и план. Не знам само дали сте готов да пожертвате Клотилда.

— Обичам я много — изрече глухо Боазльо, — но ще трябва да я пожертвам за делото.

— Добре. Тогава Клотилда е загубена, генерале, тя ще умре!…

Боазльо се извърна, отиде към прозореца и втренчи неподвижен поглед в покритата със сняг улица, слабо осветена от мъждиви фенери. Явно беше, че се бори с любовта си към Клотилда.

— Как искате да я премахнете? — попита той след известно време тихо и колебливо.

Анри се приближи до него и му прошепна на ухото.

— Клотилда трябва да умре от ръката на човека, когото обича и комуто вярва. Ние няма да извършим убийството. Ще предоставим на друг да отмъсти заради нас. Ръцете ни ще останат чисти.

— Толкова по-добре! — кимна Боазльо. — Правете каквото знаете, Анри! Не искам да чувам вече нищо за нея, докато не умре.

— Ще бъдете доволен от мен, генерале, а портрета ще върнем обратно на търговеца, нали?

Боазльо се обърна, спусна се към картината и се изправи пред нея, сякаш трябваше да я защитава от неприятелски нападения.

— Картината ще остане тук — реши той. — Ако не мога да имам живата Клотилда, поне да я гледам нарисувана и така да се наслаждавам на прелестите й, които някога бяха мои. Купувам картината, Анри.

— Но помислете си, генерале — възрази полковникът, — сто хиляди франка!

Боазльо сви рамене с безразличие.

— Ще ги платя — каза той с тон, нетърпящ възражение. — За вас живата Клотилда, за мен картината. Унищожете вашата, аз запазвам своята.

Откакто Клотилда Боазльо беше говорила с лорд Мортимър Лоуел, върху щастието й легна сянка. Тя не можеше да забрави онова, което англичанинът й беше казал. Неговото предупреждение беше проникнало в душата й и призракът на страха се изправи между нея и Маврус. Когато той я прегръщаше и притискаше до сърцето си, когато я обсипваше с горещи целувки, тя не можеше да се освободи от мисълта, дали наистина е луд този човек. Възможно ли е да я обсипва с нежност и милувки, а един ден да я заплаши със смърт. Възможно ли е лудешкото помрачение да го завладее и да му пошепне: „Тя е хубава, но-ще бъде хиляди пъти по-хубава, ако лежи мъртва пред теб.“

Клотилда изтръпваше от ужас при тази мисъл. Нощите й бяха лишени от спокоен сън, тя не се чувстваше вече сигурна в присъствието на любимия си. Нейното държание спрямо него стана малко изкуствено. Ала Маврус Ленски не забелязваше нищо. Той обичаше Клотилда също тъй нежно както преди и я ограждаше с внимание и мили доказателства за своята любов. Той вече седеше пред нова картина и рисуваше любимата си в гръцко облекло.

Клотилда се беше съгласила неохотно да му позира отново. Когато започнеше да скицира, той с часове не оставяше молива. Друг път караше Клотилда да държи нагоре ръката си до крайно изтощение, само за да проучи някой мускул или за да долови вярно линията на ръката, която искаше да нарисува.

И сега Клотилда позираше на Маврус. Червенокосата жена стоеше изправена върху обвито с черно кадифе канапе. Зад нея се намираше параван, облечен също в черно кадифе и върху тъмен фонд се открояваше пластично и ясно чудесното й тяло, облечено в бяло гръцко одеяние.

Маврус Ленски буквално поглъщаше с поглед хубавата жена, обаче, докато скицираше или рисуваше, той рядко продумваше дума. Тогава говореха само неговите очи, в които тлееше огънят на буйна страст.

Изведнъж Клотилда направи нетърпеливо движение.

— Моля ти се, Маврус — каза тя, — да свършим за днес. Чувствам се толкова уморена, че едва се държа на краката си. Ти искаш много от мене и не само от мене, ами и от самия себе си. Погледни се в огледалото, какъв си блед, колко са хлътнали бузите ти и зачервени очите ти. Ще се разболееш, ако продължаваш така.

— Не се грижи за мен! — засмя се художникът. — Няма нищо, че ми били малко бледи страните. Впрочем, това е естественият цвят на лицето ми. Ти трябва да го познаваш. Чувствам в себе си сила, която нищо не може да сломи и укроти. Бих могъл да те вдигна заедно с къщата, бих могъл да преместя къщата, бих могъл да преместя планини, бих могъл като втори Атлас да вдигна и нося земното кълбо на раменете си. Ха-ха! Силата ми е неизчерпаема!

Клотилда толкова се изплаши, че се хвана за паравана, за да не падне. Това неестествено повишено самочувствие не беше ли знак на начеваща лудост? Да, тя знаеше, че мнозина луди си въобразяват, че могат да местят планини, да вдигат земното кълбо, докато един ден тази привидна сила угасне и отстъпи място на ужасяваща слабост. Тогава нещастниците изпадат в тъпота, в идиотизъм.

— Моля те, Клотилда! — сепна я художникът. — Почакай така още малко. Само още един час. Позата ти е толкова хубава, че искам добре да я схвана и предам.

В същия миг звънецът иззвъня. Маврус Ленски и Клотилда се спогледаха. Те не очакваха нито гости, нито писмо. Звънецът им не беше се обаждал много седмици.

Кой ли звънеше, кой ли искаше да влезе при тях?

Клотилда бързо се вмъкна в съседната стая, тя не би желала за нищо на света да я види чужд човек в това облекло. Маврус излезе от ателието и отиде да отвори вратата.

Пред него стоеше елегантно облечен, малко прегърбен възрастен господин със сива брада. Той свали цилиндъра си и се възползва от поканата на Маврус да влезе вътре.

— Имам честта да говоря със знаменития художник Маврус Ленски, нали? — каза гостът с тон, който издаваше радостта му. — Значи, най-сетне успях да видя с очите си големия художник на нашето време. Най-сетне успях да го намеря…

— Кой ви даде моя адрес? — попита мрачно Маврус, без да обръща внимание на ласкателството.

— Търговецът на картини Бижарден от „Булеварда на италианците“ в Париж — отговори гостът. — Той доста се колеба, преди да ми го даде и се съгласи, едва когато му казах, че имам намерение да поръчам при вас скъпа картина.

— Тази поръчка можехте да направите посредством Бижарден — отговори Маврус, като посочи едно кресло до камината.

— Действително, можех да постъпя така — съгласи се гостът, — но предпочитах да ви видя лично, защото картината, която искам да поръчам, е малко по-особена. Преди всичко, позволете ми да се представя. Името ми е Питурини, директор на картинната галерия при Ватикана в Рим. Както знаете, вече имаме няколко по-малки ваши произведения, обаче поръчката, която сега искаме да направим, ще ви донесе не само богатство, но и ще ви осигури, тъй да се каже безсмъртна слава.

Маврус Ленски седна срещу госта до камината. Лицето му доби вече по-друг израз. Личеше си, че все пак Питурини със своите комплименти и големи обещания го беше спечелил.

Малкият гърбав италианец се огледа предпазливо в стаята.