— Сами ли сме, сеньор Ленски? — попита той. — Не може ли някой да подслушва?

— Сами сме! — отговори художникът.

— Добре тогава, ще ви кажа каква картина искаме от вас. Знаете, че във Ватикана има много картини от бележити майстори, които представляват каещата се Магдалена. Ала всички те представляват Магдалена, хубавата грешница, или в момента на разкаянието, или в позата на озарението, което неочаквано я обзема. Ние, обаче, искаме Магдалена такава, каквато никой художник досега не я е нарисувал. Ние искаме каещата се Магдалена на смъртното й легло.

Ленски трепна, погледът му стана плах, изведнъж започна да отбягва знатния посетител, който оживено продължи:

— Представете си, сеньор Ленски, какъв ефект би имала такава една картина! Магдалена с всичката си прелест и красота простряна мъртва в подножието на кръста, на който е разпнат Спасителят! Смъртта може би я е изненадала по време на молитва. По лицето й се чете блаженство, по устните й играе усмивка, сякаш хубав сън е озарил мъртвата. Блаженият сън на щастието, което тя не може да изпита приживе. Небесните и земните радости са изписани заедно върху това мъртво лице. Какъв ефект, какъв потресаващ ефект, който обаче може да бъде постигнат само ако лицето на Магдалена е вече докоснато от крилете на смъртта.

Маврус Ленски скочи. Чертите на бледото му лице бяха разкривени, в очите му блеснаха пламъците на безумието.

— Кой си ти, човече? — извика страстно той. — Кой си ти, който насаждаш тази мисъл в душата ми? Не знаеш ли, че това е равносилно да хвърлиш запалена главня в буре с барут, масло в кипящ огнен котел. Не знаеш ли, че пламъците ще избухнат и ще предизвикат страшен пожар? Да, замисълът на тази картина е велик и красив, достоен да бъде изпълнен от моята четка. Да, мъртвата Магдалена, мъртвата грешница, която сънува съня на живота! Ха, това е идеята, която отдавна ми се мярка в съзнанието. Струваше ми се, че мога да я уловя, да я хвана, но щом простирах ръце да я задържа, тя ми се изплъзваше. Аз я гонех през безсънните нощи, но не можех да я настигна. Обещавах й кръвта на сърцето си, обещавах й безсмъртието на душата си, ако ми се остави да я хвана и да я задържа, макар и само за няколко часа, докато я превъплътя на платното, но тя изчезваше в бледата утринна зора и се връщаше чак през следващата нощ, когато бивах сам и с горящи очи, треперещи ръце и с бурно туптящо сърце се навеждах над леглото на хубавата жена, която е моята Магдалена.

Тънките устни на гърбавия Питурини се разтегнаха в доволна усмивка. Може би страстните движения, безумните думи на художника го бяха изплашили? Не, тъкмо обратно, той като че ли беше доволен, като че ли очакваше това, надяваше се на него.

— Значи, приемате да нарисувате Магдалена? — попита той.

— Да, ще я нарисувам! — извика тържествуващ Маврус Ленски, но в следния момент се изплаши и посочи вратата с поглед, който изразяваше страх и ужас. — Тихо! — пошепна той. — Тя не бива да чуе, не бива нищо да знае, иначе всичко е загубено!

— Кой? — попита Питурини, като стана. — За кого говорите!

Имаше нещо дебнещо в тона и движенията на този мним италианец, нещо, което напомняше грабливите диви зверове. Художникът хвана треперещ ръката на гърбавия си посетител и го притегли към себе си.

— За кого говоря ли? — глухо простена той. — За кого освен за нея, за Магдалена, която скоро ще стане мъртвата Магдалена!

— Ах, вие говорите за някой модел!

— Да, за един модел! — изрече пресипнало Маврус Ленски. — Имам модел за тази картина, сеньор Питурини, какъвто никой художник досега не е имал! О, тя е хубава! Когато ръцете й ме прегръщат, когато гърдите й се притискат до моите, когато по устните й заиграе усмивката на чувствени желания, тогава тя е същата Магдалена, способна да съблазни и най-целомъдрения мъж… само че…

— Само че, какво?— попита Питурини и зелените му очи блеснаха с дебнещо очакване.

— Само че тя е още жива — заключи зловещият художник своята реч, а след това започна да се смее, смее… докато падна изтощен върху едно кресло.

Италианецът почака, докато се съвземе.

— Кога ще започнете картина? — запита гостът. Художникът гледаше втренчено пред себе си.

— Още тази нощ! — отговори след известно време той, като че ли се събуждаше от тежък сън.

Гърбавият Питурини се приближи до креслото, в което седеше наведен Маврус Ленски и му пошепна на ухото:

— Още тази нощ ли? Ще имате ли дотогава модела си и ще бъде ли той такъв, какъвто ви трябва?

— Да… ще бъде!

— Желаете ли капаро за картината? Художникът направи отрицателно движение.

— Когато картината бъде готова — отговори той, — всички богатства на Ватикана не ще стигнат, за да я откупят. Оригиналът ще остане у мен, а вие ще получите само едно добро копие.

— И на това съм съгласен — заяви Питурини. — Само едно ви напомням: лицето на мъртвата Магдалена трябва да има вярно изражение. Величието на смъртта трябва да лежи върху него. Не забравяйте това, Маврус Ленски!

Преди художникът да успее да отговори, Питурини вече беше излязъл. Той остави след себе си един нещастен човек, един човек, в чиято душа беше разпалил пламъка на безумието, един човек, чието сърце се мяташе в съмнение и мъка.

— Аз я обичам! — възкликна Маврус Ленски. — Аз я обичам и знам, че без нея не мога да живея, но голямото, великото изкуство иска от мен да я пожертвам!

Клотилда трябва да умре! Трябва да я убия, за да имам истински модел за моята умираща Магдалена! Ах, колко хубава ще бъде тя, когато смъртта прегърне тялото й, в мига, когато очите й помътняват, а по бледите й устни заиграе последната усмивка, скръбната усмивка, с която човек се прощава с живота!…

Лудият се изправи. Тънките му бели пръсти преминаха като гребен през черната му къдрава коса. Погледът му беше плах и неспокоен.

— А сега — каза си той с ужасна усмивка, сякаш се гордееше с мисълта, която го занимаваше, — сега ще трябва да играя комедия… тя не трябва да разбере намеренията ми, до тази нощ… Кръст имам в ателието си. Ще я помоля само за опит да се просне в подножието му и когато…

Маврус Ленски бръкна в пазвата си, където в таен джоб криеше кама. Огледа я внимателно, след това отскубна един косъм от главата си и се опита да го среже.

— Не искам много да страда — пошепна той, — не искам да я мъча, аз я обичам. Ще гледам смъртта да дойде бързо и безболезнено, като изненада! Тогава и чертите й няма да се променят, на устните й ще остане същата усмивка, която винаги ме е възхищавала и която толкова обичам.

Художникът внезапно започна да плаче, ръцете му затрепериха от вътрешна борба. Най-сетне той се съвзе и още веднъж опита острието на камата. Опитът не излезе сполучлив, камата не можа да разреже косъма.

— Ще трябва да ми я наточат — си каза Маврус, — и то още сега. В една от близките улици видях беден точилар, който стоеше пред къщата си и усърдно въртеше точилото. Ще му дам една жълтица, но ще трябва добре да свърши работата си.

Ленски трепна. Той чу стъпките на Клотилда и бързо скри камата в тайния джоб на дрехата си. Не се излъга. На вратата на гостната се почука и жената запита с нежния си топъл глас дали е сам, тъй като бе видяла, че господинът, който го посетил, се качил във файтон и заминал.

Маврус прекара ръката през лицето си, като че искаше да заличи от него страшното решение.

След това отвори вратата и Клотилда влезе.

— Какво ти е, Маврус — възкликна тя, като забеляза необикновения пламък в очите и дълбоките бръчки по челото, които никаква преструвка не можеше да заличи. — Ти си възбуден, развълнуван, ръката ти трепери.

Художникът се помъчи да се усмихне.

— Действително, скъпа моя Клотилда — отговори той. — Малко повече съм възбуден, но то е от радост. И ти ще се зарадваш, ако ти кажа, какво ми се случи.

Той я заведе до дивана и я накара да седне до него.

— Представи си, мила моя — продължи той, — каква чест ми оказаха. Директорът на картинната галерия при Ватикана, известен познавач и много влиятелен човек, ме посети и ми поръча от страна на папата една картина. Аз сам ще определя цената й и те ще платят колкото поискам. Но не са парите, които ме радват, а рядката чест. Не всеки художник може да се похвали, че е бил удостоен с такова внимание.