— Дай вестника, момче!

Момчето претърси за миг вестниците, като че искаше да даде специален екземпляр на Драйфус.

Ръката му трепереше силно.

— По-бързо — извика Матийо, — всичките са еднакви.

Гласът му беше дрезгав.

Момчето подаде „Фигаро“ и получи солиден бакшиш.

— Карай! — заповяда Матийо на кочияша. Малкият вестникопродавец се доближи до закрития файтон. Той се качи на стъпалото и влезе през отворената врата в него.

Матийо Драйфус седна пак на мястото си. Жоржина забеляза силното му безпокойство.

Той разгъна вестника. Погледът му сновеше по колоните. Изведнъж пребледня като мъртвец. Зениците на очите му се уголемиха и той впи поглед във вестника, като че бе прочел смъртната си присъда.

Известието, което толкова разтревожи Матийо, се намираше в последната колона на „Фигаро“, при най-новите телеграми и гласеше:

Като прочете това печално известие, Матийо Драйфус затвори очи и се облегна мълчаливо на седалката. Стори му се, че слънцето угасна и ужасна тъмнина падна на земята. Мрак и самота цареше в сърцето му. Надеждата за щастие беше изчезнала при появата на известието за потъналата „Бригита“, ас нея и Алиса. Нямаше вече надежда да се освободят Драйфус и Херманса. Явно беше, че фамилията Драйфус беше осъдена на загиване. Като че божието провидение беше против нея. Нежна ръка се допря до неговата.

— Господин Драйфус — прошепна един състрадателен глас, — лошо известие ли получихте?

Гласът на Жоржина събуди Матийо от ужасната летаргия, която го бе обзела. Той вдигна глава и се усмихна на младото момиче:

— Благодаря ви за съчувствието. Вече се успокоих. Прочетох много неприятни новини в търговския отдел на вестника. Има неща, които изненадват търговеца. Франсоа, спрете.

Кочияшът спря файтона. Матийо беше намислил нещо. Той искаше да отиде веднага в редакцията и да попита дали кореспондентът, от когото се е получило това скръбно известие, заслужава доверие. Ако беше така, той искаше веднага да му телеграфира и да го помоли да му изпрати писмото, което е намерено в шишето,-колкото и да струваше това. Това си намерение не искаше още с никого да сподели.

— Не мога да ви придружавам по-нататък — каза Матийо на момичето. — Ще се върна в Париж с друг файтон, а вие можете да се разхождате още час, само, моля ви, не се отделяйте от Андре.

— Господин Драйфус, ще се грижа за малкия — отвърна Жоржина, — бъдете спокоен.

— И вие, Мишонет, внимавайте! Мишонет вдигна ръка до фуражката си.

— Господине, очите ми са винаги, отворени и днес също ще изпълня дълга си.

Матийо целуна малкия Андре и слезе. Свободен файтон се зададе пред него.

Той се качи и тръгна за Париж.

— Сега сме сами — пошепна Мишонет. — Франсоа, карай, нека Андре да види нещо.

Кочияшът сви по една алея и препусна конете. Малчуганът плясна с ръце от радост.

— На люлките ли ще отидем, дядо Мишонет?

— Добре, малко полковниче — отвърна старият войник, — нали ти обясних, че ще те заведа там? Старият подофицер Мишонет държи на думата си, ако ще и триста хиляди пруси да стоят с щиковете си отпреде му.

Съборът, който ставаше в Боа дьо Булон, където спря екипажът на Драйфус, можеше да възхити само младите и невинни натури. Сред парк, приличащ почти на гора, имаше голямо пространство, което не беше обрасло с дървета, но по което имаше трева и пътеки, насипани с пясък, за да бъдат удобни за ходене, когато вали.

Кой парижанин, стар или млад, не познаваше това място? Кой не го обичаше и кой не идваше тук поне веднъж; в годината? За няколко сантима човек можеше да види каквото пожелае.

От всички страни се разнасяше музика. Италианският орган свиреше непрекъснато и йод неговите звуци се въртяха люлките. Тук имаше всичко: комедианти, гимнастици, дресьори на змии и животни, великанът Ли Фу от Китай, испанска танцьорка, силният човек от Германия и други. Народът се чуди на тези неща, а продавачи на разни сладки, печено месо, лимонада и други лакомства обикалят минувачите.

Малкият Андре отначало не знаеше къде да гледа. Жоржина и Мишонет го водеха при всички павилиони, а детето непрестанно ги разпитваше за това или онова.

Подофицерът бе извънредно щастлив, че неговият любимец се радва.

— Ще те заведа сега на панорамата, за да видиш сражението при Солферино — реши старият войник. — Уверен съм, че тази картина ще ти хареса най-много, защото в жилите ти тече войнишка кръв, а баща ти бе храбър войник.

Мишонет прехапа устни. Детето чу напомнянето за баща си.

— Мишонет, защо татко не е при мене? Жоржина, кажете ми, защо всяко дете има баща, а аз нямам?

Мишонет и Жоржина се спогледаха смутени.

— Драги Андре, татко ти замина — каза Мишонет, без да може да измисли нещо друго.

— Къде замина?

— О, далеч, много далеч.

— А не може ли да се върне при мен? — питаше момченцето с любопитство, което показва всяко дете, когато пита нещо.

— Може ли да се върне при теб? — повтори подофицерът, бършейки сълзата, която се появи в окото му. — Е, да, но той се намира много далече.

— О, аз зная вече къде е отишъл — извика момченцето.

— Как, ти знаеш? — уплашено запита Жоржина. Андре се спря и с малките си ръчички показа към ясното небе.

— Моят татко е навярно там горе — каза той уверено. — Казаха ми, че всички добри хора отиват на небето, а моят татко беше добър.

Дълбоко развълнувани, Мишонет и Жоржина поведоха нататък момченцето. Андре скоро забрави тайнствената тема и почна да гледа интересните неща, които го заобикаляха. Ненадейно той се откопчи от ръцете на придружителите си, втурна се няколко крачки напред и разтвори ръце.

— Вижте, вижте — извика детето и очите му светнаха от вълнение. — Колко голяма топка! Тя виси във въздуха, вижте! — Това беше балон. Детето за пръв път виждаше такова чудо. Балонът беше вързан. Той бе пълен с водород, имаше и привързана много красива лодка, но още не го пускаха да се издигне свободно. Издигаха го само на стотина метра над земята, докато постепенно балонът опънеше дебелото въже, с което бе вързан.

Когато Мишонет, Андре и Жоржина отидоха при балона, голямо множество се бе събрало вече около него. Сух, висок господин с обръснато лице, облечен в не особено чисти дрехи, подканяше публиката да направи разходка с балон. До този човек стоеше една изящно облечена жена, с лице, забулено със син воал. Около желязната халка, за която беше завързан балонът, се въртеше едно момче, което подреждаше намиращите се в кошничката му теменуги. Никой не обръщаше внимание на това момче. Собственикът на балона извика с висок глас:

— Осмелявам се, да се представя на почитаемата публика. Аз съм прочутият въздухоплавател Гаспар. Моят балон е направен солидно и скоро ще предприема пътуване по цяла Франция. Господа и госпожи, само за петдесет сантима ще ви издигна сто метра високо над другите хора. Ще видите извънредно красива гледка. Качвайте се, докато има още време. След три минути балонът ще започне да се издига.

Бояха ли се парижани, че балонът не е сигурен, или не искаха да заплатят петдесет сантима? Само един се отзова на поканата. Това бе дамата със синия воал. Но скоро желание изяви и друг — Андре Драйфус.

— Може ли топката да издигне човека до небето?

— запита той въздухоплавателя Гаспар.

— Разбира се.

— И аз искам да се издигна с балона — каза той на Мишонет, — така ще отида при татко, който е на небето.

Мишонет и Жоржина молеха момчето да се откаже от това желание, но нищо не помагаше. Той започна да плаче, тропаше с краче и непрекъснато викаше: