— Не е добре от ваша страна, че не ме пускате да ида при татко. Но аз искам да отида, искам, искам, искам.

— Искам — повтори Мишонет, повдигайки рамене.

— Какъв генерал ще е той, когато сам ще стои пред крепостта и ще вика: „Превземете я, храбреци, аз искам това“.

— Оставете, господине, войнствените си фантазии — молеше се Жоржина, — аз зная вече какво да правя с това непослушно и упорито дете.

Ала жената със синия воал се намеси.

— Направете това удоволствие на малкия — каза тя, — аз също ще се разходя, а ако седите и вие до него, тогава ще можем да наблюдаваме всяко негово движение.

— Но ако се случи някакво нещастие, ако се пукне балонът?

— Това е невъзможно — каза жената с воала, — пък и да се случи, тук има достатъчно хора, които ще хванат падащия кош. /

— Здраво ли е въжето?

— Сама виждате, то е два-три пъти усукано.

— Господин Мишонет, да задоволя ли желанието на този малък немирник? — попита Жоржина.

— Нищо друго не ни остава. Не виждате ли, че плаче?

. Вьздухоплавателят вече бе седнал в коша. Дамата с воала също се качи. Тя подаде двете си ръце, за да поеме момчето. Настани детето до себе си и грижливо го хвана за едната ръка. И Жоржина се канеше да се качи. За целта тя трябваше да мине по малка стълбичка. Мишонет поиска да й помогне.

В този миг стана нещо ужасно. Преди още Жоржина да е успяла да се хване за края на коша, балонът полетя като стрела.

Разнесоха се писъци от стотици гърла. Балонът, който се издигаше, не беше вързан и се движеше свободно във въздуха. След минути той бе на двеста метра над земята. Жоржина плачеше горчиво. Тя издигна ръце, сякаш искаше да хване и задържи полетелите.

— Върнете се — извика тя със страшен глас. — Детето, Андре, върнете се. Мишонет, помощ. Мишонет, нашето дете…

Но къде беше Мишонет? Какво стори подофицерът в критичния момент? Остави ли той да отнесат любимеца си?

Силно изплашеното множество гледаше летящия балон. То мислеше, че намиращите се в балона не са изложени на никаква опасност, понеже той трябваше да се приземи.

— Гледайте, на въжето виси човек. Това беше подофицерът Мишонет.

В мига, когато видя, че балонът се издига преждевременно, той се хвана за висящото въже, вързано на балона, и се издигна заедно с него. Мишонет започна да се качва по въжето към коша, без да обръща внимание на това, че балонът се издига много високо и че, ако се изтърве, смъртта му е неизбежна.

— При тебе съм, дете мое — извика той на момченцето, щом достигна до коша. — Не се бой, при тебе съм!

Балонът беше на шестстотин метра от земята.

Ала една ръка се подаде към подофицера и стисна силно врата му. Жената с воала беше открила лицето си, на което имаше голям белег. Очите й блестяха като горящи въглени и с всичка сила стискаше врата на човека.

— Госпожо — изхриптя Мишонет, — искате да ме удушите между земята и небето ли?

— Да, искам — отговори тя сурово и безмилостно.

— А детето?

— Детето на капитан Драйфус ли? — смееше се демонски жената. — То не ще бъде по-щастливо от своя баща-предател.

Свят се зави на стария подофицер. Той чувстваше, че въжето се изплъзва от ръцете му, а под него се откриваше ужасната бездна.

Жоржина беше като луда. Тя крещеше, плачеше, чупеше ръце, молеше Бога за помощ. Ала всичко беше напразно. Балонът, който отнесе повереното й дете, летеше високо и вече се виждаше като малка черна точка. Полицаи и други служебни лица прегледаха желязната халка, за която беше завързан балонът.

Неочаквано множеството се раздвижи. Един мъж извика със силен глас:

— Тук е извършено злодеяние! Балонът не се е отвързал сам, а въжето е прерязано с нож.

Страшни викове се разнесоха след това откритие. Жоржина се втурна към колата като луда.

— У дома — извика тя на кочияша, сядайки в екипажа, — по-бързо у дома… Откраднаха детето ни.

В това време Матийо преживя по-добри часове. Но във файтона, в който пътуваше, терзанията бяха ужасни.

— Алиса е загубена, завинаги е загубена и никога вече няма да я видя.

Тази мисъл се загнезди в главата му и му се струваше, че някакво тайнствено ехо я носи отвсякъде.

Но това не може да бъде! Възможно ли е здравият параход „Бригита“ с толкова голям екипаж да потъне, без да остави следа в океана? Но пък нали един от най-големите парижки вестници съобщи за ужасното нещастие! Но не беше ли възможно дописникът от Тунхал да е сбъркал? Сбъркал! Тук не се говори за мнение, а за някакво писмено съобщение, намерено от рибари. Може и моряк от „Бригита“ да си е позволил тази шега. Но моряците са суеверни и никога не си правят шеги с потъването на своя параход. Съмнения, грижи, болка и безпокойство мъчеха душата на Матийо, докато файтонът спря пред грамадното здание на вестник „Фигаро“.

С биещо от страх сърце Матийо се изкачи по постланото с килим стълбище. Той поиска да говори с главния редактор. Братът на капитан Драйфус прати картичката си и бе веднага приет.

— С какво мога да ви услужа, господин Драйфус?

— попита главният редактор. — Идвате, струва ми се, във връзка с нещастната афера на вашия брат…

— Не, господине — отвърна Матийо. — Днес не ида по тази работа.

— Ще ми е приятно, ако мога да ви услужа.

— Добре, кажете ми тогава, дописникът ви от Азорските острови заслужава ли доверие?

— Господин Драйфус, всички наши дописници са извънредно точни и заслужават пълно доверие. Но защо питате?

— Интересува ме загиването на парахода „Бригита“, потънал в Атлантическия океан.

— Така ли? Някакъв параход на име „Бригита“ е потънал?

Матийо се изненада. Тонът, с който главният редактор каза това, беше особен.

— Това е ужасно нещастие — продължи Матийо, — но да не би вашият дописник да ви е заблудил.

— Нашият дописник ли? Та какво общо има той с потъването на „Бригита“?

— Нали той е съобщил това?

— На кого го е съобщил?

— На вашия вестник „Фигаро“. Нали в тазвечершния брой поместихте телеграмата?

Главният редактор поклати глава.

— Лъжете се, господин Драйфус — каза той неспокойно. — Навярно сте чели това съобщение в някой друг вестник. „Фигаро“ не е споменал нито дума за потъването на „Бригита“.

Вместо да отговори, Матийо извади от джоба си вестника и го сложи на масата.

— Това тазвечершният брой на „Фигаро“ ли е? — попита той.

. — Да, господин Драйфус.

— Ето вижте, тук е напечатано печалното известие. Редакторът внимателно прочете дописката.

— Откъде купихте този вестник? — запита той с привидно равнодушие.

— От едно момче в Боа дьо Булон.

— Хм. Момчето настояваше ли да купите вестника?

— Разбира се, то тичаше до екипажа ми и едва, когато ми каза за потъването на „Бригита“, едва тогава купих вестника.

Челото на редактора се набръчка.

— С това известие са ви подлъгали да купите вестника.

— Да, вярно е.

— Господин Драйфус, тогава са ви измамили.

— Измамили?

— Да, защото са ви продали днешен „Фигаро“, който единствен между стотина хиляди екземпляра съдържа новината за потъването на „Бригита“.

— Това е невъзможно! — извика Драйфус зарадван.

— Значи това известие е било приготвено за вас — каза редакторът. — Мисля, че някой подлец е успял да подкупи някой от словослагателите на нашата печатница, за да помести тази невярна новина. Това е много лесно, тъй като е трябвало да, извади само известията за сметките между Япония и Китай и да постави фалшивата телеграма и после да отпечата листа.

— Това е ужасна измама! — извика Драйфус, въпреки че му се искаше да прегърне редактора, тъй като знаеше, че любимата му Алиса и „Бригита“ се намират невредими в Атлантическия океан.

Но той се възмути, като си помисли, че по такъв подъл начин са го измамили.

— С каква цел? — запита се той сам.

— Господин Драйфус — попита главният редактор, — кой се намираше с вас във файтона, когато купихте вестника?