Телеграмата имаше следното съдържание: „До Генерал-губернатора на Френска Гвиана господин Грефин, Каена.

Служещият при вас Жак, червенокос, пъпчив, с широк нос, малки очи, нисък на ръст, е осъденият на смърт и избягал убиец Равелак. Моля, арестувайте го и със следващия параход го изпратете окован във вериги в Париж.

Подписал:

Фон ла Бриер, началник на парижката полиция.“

Жоржина беше пристигнала на гарата, където трябваше да чака Херманса. Лампите осветяваха релсите и перона. Момичето се разхождаше между хората, плъзнали насам-натам в очакване. Тя потръпна при мисълта как ще съобщи на многострадалната майка, че детето й е откраднато.

На перона се яви чиновник и отбеляза на табела, че влакът има половин час закъснение, защото параходът от Ню Йорк, чиито пасажери трябва да пътуват с този влак, е закъснял вследствие на голяма мъгла.

Жоржина седна на една пейка. През това време разни мисли кръстосваха в ума й. Тя се виждаше пак в Белмари, когато отиваше на среща с Леон Бернард — сладките и незабравими часове бяха отминали. Леон, когото искрено бе обичала, я напусна, без да я изслуша, а той не знаеше, колко я огорчи с това. Любовта й към него и след раздялата не бе угаснала. Момичето все още мислеше за него и през безсънните си нощи проливаше горчиви сълзи заради незабравимия си. Но къде беше той, в кой кът на земята се е оттеглил, за да остане сам с гнева си?

— Ах, ако можех да го видя още веднъж — въздъхна Жоржина, — ако можех да поправя недоразумението, което се породи тогава. Аз ли съм виновна, че този подъл майор Естерхази през онази нощ е влязъл в моята стая? Не се ли борих успешно за невинността си? А сетне ни завари огънят и нямаше изход нито за мене, нито за него. Така Леон ни намери заедно. Но как можа да повярва, че неговата Жоржина му е невярна? О, Леон, Леон, да би могъл да ме погледнеш в очите. Тогава, може би, щеше да ти стане ясно, че си стъпкал с крака щастието на живота ни и то заради нищо, заради една глупост!

Дочу се фучене, което приближаваше все повече и което откъсна момичето от бляна й. В нощната тъмнина светнаха две огнени точки и звънецът на гарата зазвъня. Бързият влак беше пристигнал от Хавър. Две подсвирквания, силно тракане и скърцане на колелетата и влакът спря. Чакащите на перона се спуснаха към вагоните. Слуги, хамали, чиновници и други хора заотваряха вратите на купетата и пътниците започнаха да слизат. Навсякъде се чуваха весели разговори.

Тук се разиграваха различни сцени, осветени от светлината на електрическите лампи. Жоржина търсеше госпожа Драйфус из множеството, като сравняваше всички дами с портрета й, който за всеки случай беше взела със себе си. Но мина доста време, без да я намери.

Перонът започна вече да опустява и Жоржина съгледа една дама, която слезе последна от влака. Това трябваше да бъде тя. Момичето се спусна към нея, но преди да я наближи други две лица, един господин и една красива дама, застанаха пред нея. Господинът носеше пътнически куфар и мушама в ръката си. Двойката мина край Жоржина, която внезапно трепна, като че ли пред нея се изпречи привидение! Лицето й пламна и тя извика силно:

— Леон! Леон, ти ли си?

Господинът, който водеше дамата, се спря за минута като прикован. По лицето му пролича? че в душата му избухна страшна борба. Той се помъчи да изгледа равнодушно Жоржина и сетне каза с несигурен, но хладнокръвен тон:

— Госпожице, навярно сте се припознали — аз не ви познавам. Имайте добрината и сторете път на мене и на дамата.

— Господин Бернард, струва ми се, че не се лъжа. Тая дама е същата, заради която искахте да напуснете Европа. Моля ви, не минавайте така хладнокръвно край нея. Курт Валберг ме научи, че да простиш е най-свещеният дълг на човека. Поне я изслушайте какво ще ви каже. Помните ли, че сте я обичали?

— Обичал! Долора, още обичам това момиче и заради това именно-никога не ще й простя. Никога!

Докато разменяха тия думи, Жоржина стоеше на няколко крачки от тях, сложила ръце на гърдите си, зад които сърцето й биеше толкова силно, като че ли искаше да се откъсне, а тя, бледа като платно, гледаше Леон и дамата. Възможно ли беше това, което виждаше, или бе сън?

Леон се беше върнал, но не сам! Дали тая жена до него му беше съпруга, годеница или любовница? Сега Жоржина видя, че той се отдалечава от нея, тя се спусна след него и стисна силно десницата му:

— Не, Леон, така няма да те пусна да тръгнеш! Ти трябва да ме изслушаш. Мъжът, когото срещна през онази нощ в стаята ми, беше влязъл насила в нея. Аз отхвърлих възмутена мръсното му и подло искане, но той беше силен, а аз слаба и не можах със сила да го изпъдя. Внезапно избухна пожарът. О, по-добре щеше да бъде, ако тогава ме бе оставил да загина в него, отколкото да ме укоряваш.

— Не искам да ви укорявам — отвърна Леон Бернард, като освободи ръката си от нейната, — но не мога да ви вярвам, случайността е тъй странна. Сбогом, забравете всичко, както ще се помъча да го забравя и аз!

Жоржина погледна ужасена избраника си.

— Значи, всичко е свършено, всичко! — прошепна тя.

— Всичко! — отговори Леон глухо и кимна на спътницата си да вървят.

Жоржина се отправи към изхода на перона, но преди още да го стигне, се олюля и с глух стон припадна. Но Леон не виждаше вече нищо. Той беше стигнал до другата врата, през която, излезе от перона, придружен от Долора. Неколцина се спуснаха към припадналото момиче, вдигнаха го и го отнесоха в един от салоните за чакане. Докато я свестят, измина доста време, а тя бе толкова слаба, че не можеше да се вдигне от канапето, на което лежеше.

— О, Боже мой, пропуснах я. Никой не я е посрещнал и горката е била принудена сама да си отиде.

Жоржина говореше за Херманса.

Да, тя наистина я бе пропуснала. Херманса беше пристигнала и слезе от влака. За да обясним на почитаемите си читатели, защо Херманса е пристигнала сама в Париж, след като бе напуснала Южна Америка с Емил фон Пикардин, Легуве, Ервин, Одета и Антонина, ще кажем няколко думи за пътуването й.

Тя бе пропътувала щастливо с приятелите си бразилската девствена гора и бе стигнала до устието на Амазонка. Като пристигнаха там, завариха търговски параход на една голяма търговска фирма от Ню Йорк, с който решиха да пътуват. Пътуването не бе свързано с никакви опасности и те стигнаха благополучно в Ню Йорк, където научиха, че в пристанището се намира параходът „Гаскония“, който е готов да замине за Хавър. Херманса реши веднага да отпътува за Париж. Страшно безпокойство я караше да ускори заминаването си. Лоши сънища я бяха уплашили и някакво странно предчувствие й нашепваше, че голяма опасност грози малкия Андре. Съпругата на нещастния капитан Драйфус се страхуваше да не би да се е разболяло обичното й дете и набързо се прости с приятелите си. Стана й много тежко, когато подаде ръка на Емил фон Пикардин, с когото беше прекарала дълго време на самотния остров. Младият барон бе решил да се върне в Париж, но преди това искаше да възложи на някои адвокат делото си, за да може да живее сигурно, а дотогава искаше да остане в Америка. Легуве също обеща на Херманса, че ще се срещне с нея в Париж. Мечтата да види дъщеря си Долора го накара да се върне, но преди това искаше да помогне на Ервин и Одета, които бяха решили да купят с взетите от Каена пари плантация в Южна Америка. А Антонина реши да се присъедини към тях. Тя и Одета бяха станали близки приятелки, така че мисълта за раздяла им изглеждаше непоносима.

По-късно ще се върнем към участта на горките бегълци, които се надяваха, че са пристигнали в пристанището на сигурността и покоя, но се измамиха страшно. Оставяме ги на американска земя, където поне са сигурни, че френската полиция няма да ги преследва.

Херманса се качи на борда на „Гаскония“ и отплава. Параходът беше с добра скорост и пристигна скоро в Хавър. Нещастната не беше постигнала целта на пътуването си и се връщаше без обичния си съпруг, който трябваше да понесе мъченичеството си и да страда на Дяволския остров.