— Ето ти целувка, дядо Менард — прекъсна го Херманса и допря свежите си червени устни до косматата буза на стария моряк.

И Драйфус също му подаде ръката си.

— Господин Менард, не се колебайте да стиснете тази ръка — изрече той, — тя не принадлежи на предател, а на невинно осъден мъж!

Старият моряк хвана ръката на Драйфус и я стисна сърдечно.

— Ти не си подлец, капитан Драйфус — каза открито той. — Подлеци са тия, които те осъдиха. Всичко ми е известно. Ако Бог ни помогне, ти не ще останеш на този проклет параход. Ще бъдеш освободен, капитан Драйфус, свободен, като птичка във въздуха.

— Какво говориш, дядо Менард? — извика Херманса радостна.

Старият моряк запуши устата й с голямата си ръка.

— Не говори толкова високо, защото ще ни чуят. Не трябва да се боите от мене. Аз съм ваш приятел и вие можете да разчитате на стария Менард. Тази лодка, ей там ще ни избави от плаващия ад!

— Достатъчно за днес, елате капитан Драйфус, трябва да ви вържа пак за мачтата. Жал ми е, но ще го сторя.

— Въжетата не ми причиняват болка — отвърна Драйфус с весело лице, — тъй като знам, че любимата ми жена и един верен и смел приятел се намират близо до мен.

Херманса целуна горещо мъжа си и тръгна със стария Менард.

Зазоряваше се. Красивите нощни светила — звездите и луната, бледнееха. Утринното слънце блесна с цялото си величие и обагри водите на морето в безброй цветове. Скоро обаче то пое своя ход по небосклона и започна да напича с всичка сила главата на капитан Драйфус.

Беше потънал в пот. От време на време подухваше хладен ветрец и освежаваше тялото на вързания нещастник. Измъчваше го жажда. Краката му не го държаха, кръвта в жилите му спираше. Той приличаше на разпнат мъченик.

Драйфус щеше да свърши от ужасните болки, ако Херманса и Менард не го отвързваха през нощта от мачтата и не го подкрепяха с храна и питие. Те бяха приготвили за нещастния легло на палубата, разтриваха вдървените му крайници, носеха му вино, храна и така поддържаха силите му.

Беше настъпила третата нощ, последната, която Драйфус трябваше да прекара вързан на мачтата. След полунощ Херманса привърза за последен път мъжа си за мачтата, а Менард се беше упътил към лодката, за да подготви бягството.

Драйфус, Менард и Херманса искаха след час да напуснат плаващия ад. Те предпочитаха да загинат във вълните на морето, отколкото да пъшкат под мъченията на жестокия Нортон.

— Всичко е готово — осведоми Менард, като се върна при Драйфус и Херманса. — Занесох достатъчно храна и прясна вода в лодката, надявам се, че ще имаме за повече от една седмица в океана, без да страдаме от глад или жажда. Погрижих се също за оръжие и за други необходими неща. Вярвам, че ще срещнем някой параход и няма да се лутаме дълго из морето.

— Може би ще стигнем до суша — каза Драйфус.

— И това е възможно — отвърна старият моряк. — Може би ще успеем да доплаваме до източното крайбрежие на Африка или до северното крайбрежие на Южна Америка.

— Няма ли наблизо острови? — запита Драйфус.

— Има — отвърна старият моряк, — обаче не бих желал да попадна на остров, където живеят канибали.

— Те не са по-лоши от цивилизованите французи. Трябва да имаме вяра в Бога и да не се отчайваме.

Току-що беше казал тези думи и Менард го хвана за рамото. Показа с ръка към трапа, който водеше към каютите. Три тъмни сенки се показаха на палубата.

Менард и Херманса бързо се скриха зад сандъка, който се намираше до главната мачта. От там те можеха да наблюдават всичко, без някой да ги види.

Сенките бяха капитан Нортон и неговият пръв помощник — Телие. Между тях вървеше висок мъж. Лицето му бе вързано с черна кърпа. Човекът не беше окован, но Нортон и Телие го водеха за ръце.

— Какво искате от мене? — извика човекът с черната кърпа. — Защо ме водите по това време на палубата?

— Ще видиш ей сега — отвърна Нортон и се засмя.

— Ти кръстен ли си?

Човекът с превръзката се изправи гордо.

— Безсрамнико, не знаеш ли кой се намира пред тебе? Нали ти казах кой съм?

Нортон не отговори нищо. Погледът му бе обърнат към вързания Драйфус.

— Телие — прошепна той на помощник-капитана, — онова псе там ще ни чуе. Той не трябва да узнае, какво ще се случи тази нощ на „Ла глоар“.

Телие пусна човека с превръзката и отиде към мачтата. Погледна внимателно вързания. Драйфус се престори на полумъртъв. Главата му беше увиснала на гърдите, очите му бяха невиждащи, езикът му се виждаше през полуотворените устни, а тялото му силно трепереше. Приличаше на умиращ човек. Телие го изгледа доволно.

— Капитане — каза той, като се върна при Нортон, — човекът на мачтата не е опасен. Мисля, че скоро ще свърши. Екваториалното слънце го е уморило.

— Той не бива да умре — смръщи се Нортон сърдито, — трябва да го закарам жив в Каена. — Кои моряци са вахтени?

— Том и Енох — отвърна Телие, — но са зад палубата и не ще видят нищо.

Разговаряйки така, те бяха дошли до борда. Нортон дръпна черната кърпа от лицето на затворника и се засмя коварно.

— Ти ли си синът на всесилния Наполеон? — изръмжа жестокият мъж, като видя лицето на нещастния принц. — По дяволите Наполеоновците! Ей сега Франция ще се отърве от тази проклета язва!

Нортон се хвърли върху нещастника.

— Подлец — извика принцът високо, — ти искаш да убиеш твоя цар и господар?

Отблъсна Нортон от себе си с все сила.

В същия миг подлият капитан го хвана отзад и го удари, принцът падна зашеметен на палубата. Положението му бе безнадеждно. Нортон и Телие се нахвърлиха върху лежащия и го вдигнаха на планцера.

— В морето последния Наполеон — извика англичанинът — Нека акулите го изядат.

Започна отчаяна борба. Нещастната жертва се бореше с нападателите си, удряше с крака и с ръце, като се държеше здраво за борда. Убийците все повече озверяваха от силното упорство на защищаващия се. Като железни чукове се сипеха юмруците по главата на нещастния. Кръв потече от раните му. Тя обагри челото му и потече по очите. Силите му отслабваха.

— Телие — изхърка червенокосият капитан, — Телие, бутни го в морето!

В същия миг силен юмрук се стовари върху главата на Нортон и го повали на палубата.

— Дръж се, момче — извика старият Менард на принца. — Ей сега ще свърша с убиеца.

Старият моряк се хвърли върху Телие и го хвана за врата.

Нортон се надигна. Той искаше да помогне на помощника си, но в същия миг някой го ритна силно в слабините, и той извика от болка.

Пред него застана Драйфус със свити юмруци. Херманса беше отвързала навреме мъжа си.

— Убиец — извика гневно Драйфус. — Престъпленията ти са достигнали върха си, ти не си достоен да бъдеш вече капитан на френския параход. Последният ти час е дошъл!

— Псе такова! Ето наградата ти — изрева кръвожадно Нортон.

Червенокосият извади кама и се спусна срещу Драйфус, но Алфред отскочи настрана и избягна смъртоносния удар. В същия момент едно дърво се стовари върху главата на англичанина и Нортон се сгромоляса на земята мъртъв.

— Вярна ми Херманса, ти за втори път спаси живота ми — извика с възхищение Драйфус. — Как да ти се отблагодаря!

Сега, обаче, не беше време да се изказва благодарност. Старият Менард бе в опасност. Макар и мършав, Телие беше много силен. Той беше повалил Менард на пода и бе седнал върху гърдите му.

Тъкмо вдигаше камата, която падна от ръцете на капитана, за да я забие в сърцето на стария моряк, когато трима души се хвърлиха върху лоцмана и го отдръпнаха от Менард.

Драйфус, Херманса и Наполеон трябваше да употребят всички сили, за да надвият побеснелия помощник-капитан. Старият моряк сложи крак на врата му.

— Тези гадове трябва да се тъпчат с крака — изкрещя той. — Телие, цял живот си бил отровна змия и си ухапал много невинни хора.

Той така силно притисна с крак врата на помощник-капитана, че прешлените му изпращяха. В това време Драйфус и Наполеон успяха да вържат ръцете и краката на злобния човек.