Това бяха част от тайните на мебелираните стаи.

Дворецът на военния министър Мерсие бе богато осветен тази вечер. Пред главния вход спираха файтони. Аристокрацията на Париж слизаше от тях и се отправяше към великолепния дворец.

Военният министър даваше бал. Той беше поканил висшите военни началници — между тях бяха и полковник Пикардин, граф Естерхази и старият майор Форцинети. Освен военни, имаше и много цивилни, представители на разните държави и други високопоставени личности.

Павловна се разхождаше из залата под ръка с баща си княз Григорий Мирович. Красивото тяло на младата княгиня беше облечено в розова копринена рокля. Всички се възхищаваха от нейната красота и мнозина завиждаха на младия Емил фон Пикардин, който често бе при нея. Те изглежда че бяха създадени един за друг, обаче никой не предполагаше, че бяха вече и тайно сгодени.

Колкото и привлекателна да беше Павловна, тя не възбуждаше такъв интерес, както друго едно лице, може би още по-пленителна и красива жена.

Тя бе млада дама, около двадесет и пет годишна. Нейната красота не бе обикновена. Гордият й вид, привлекателните очи, разкошният тоалет, блясъкът на диамантите и аристократичните й маниери — всичко това два часа след пристигането й я правеше царица на бала.

Казваше се Алиса Велмур. Английският консул я беше довел със себе си в двореца на военния министър. Както се говореше, тя беше пристигнала в Париж едва вчера и щеше да остане само няколко дни в града.

Ако госпожа Легуве, уважаемата хазайка от улица „Наполеон“, видеше мнимата графиня Велмур, щеше много да се изненада, защото щеше да познае в гордата английска аристократка своята наемателка госпожица Тукер. Не е необходимо да споменаваме, че мнимата графиня беше Алиса Тери, детективката, ангажирана от нещастния Драйфус.

Цигулките, тръбите и флейтите започнаха да свирят, салонът беше осветен от хиляди лампи, мраморните стълбове, които подпираха галериите, бяха обвити в цъфнали рози, теменуги и момини сълзи, а в средата на залата бе статуята на републиката. До нея имаше един водоскок, който плискаше вода от четиридесет пръскала и се събираше в сребърен водоем. Близо до него бе поставено кръгло канапе от възглавници, на което беше седнала Алиса Велмур, заобиколена от видните кавалери на бала.

— Позволете, графиньо — поклони се старият генерален консул, — да ви представя господин майор граф Естерхази. Той ме помоли да ви запозная.

Естерхази гледаше с възхищение и учудване грациозното тяло на Алиса.

— Ако някога се говори за Англия, винаги се възхвалява великата морска сила, голямото й богатство и таланта на народа в политиката и търговията — каза той, като се поклони. — Обаче сега виждам, че Островът надминава със своите красавици и прочутия Париж!

— А пък аз — усмихна се Алиса — едва сега разбрах, че във Франция има едно изкуство, което не е познато на студените англичани. То е ласкателството, с което така добре си служите, че на човек му е приятно да го слуша, обаче лесно се забравя.

— Първото впечатление ни заставя винаги да говорим истината — отвърна Естерхази със светнали очи.

Тя засмяна му подаде танцувалната си картичка.

— Запишете, моля ви се, името си на тази картичка — каза тя, — също и това, което казахте за Англия!

Естерхази радостен и усмихнат изпълни желанието на хубавата жена. Той не можа да издържи на тържествуващите погледи на англичанката, отправени към него.

Детективката Алиса Тери действително тържествуваше. Сега тя имаше почерка на черния майор.

Алиса танцуваше с него и, когато погледите им се срещнеха, тя се усмихваше на мъжа, когото мразеше, защото го бе видяла в момент на престъпление и когото трябваше да предаде на съдебните власти.

— Ще имам ли щастието да ви видя пак, графиня Велмур? — пошепна й Естерхази, като я придружи до водоскока.

— Утре вечер заминавам — каза Алиса, — но скоро ще се върна и тогава ще остана четири месеца тук. Тогава и аз се надявам, граф Естерхази, че ще се видим пак.

Черният майор се поклони и се отдалечи.

— Надеждата за моето бъдеще става все по-голяма — каза си той, като се разхождаше из салона. — Приказни картини се рисуват пред мен, картини на богатство и сила, обаче ще се пазя да не поставя всичкото си щастие на една карта. Моята дама купа е прекрасната княгиня Павловна Мирович. Тя е млада и хубава като ангел. Има четири милиона зестра, които в моите ръце ще станат капитал и тогава ще мога да придобия половината свят. Наистина, сгодена е за барон фон Пикардин, обаче това не е пречка за мен. Ще отстраня това хлапе. Тъй като се осмели да пресече моя път, ще си изпати. А ако не успея с Павловна, тогава ми остава графиня Велмур. Тя изглежда е богата англичанка, ще я следя!

Казвайки си тези думи, Естерхази видя Павловна и барон Емил фон Пикардин в един ъгъл на залата. Те бяха се отдалечили, за да си кажат няколко любовни думи.

Черният майор се отправи към тях.

Той поздрави студено барона, но се поклони дълбоко на Павловна и каза с доверчив глас, който раздразни много Пикардин.

— Не желаете ли, княгиня Павловна, да танцувате с човека, с когото неотдавна бяхте приятели?

Павловна се смути. Двусмислените думи на графа я възмутиха толкова, че тя не можа да отговори. Баронът отговори вместо нея.

— Нейно сиятелство княгинята току-що ми каза, че е уморена и не желае да танцува.

Майорът погледна предизвикателно говорещия.

— Вие настойник ли сте на княгинята, барон фон Пикардин? — го запита той с нахален тон. — Аз се обърнах направо към княгиня Павловна.

Пикардин се изчерви.

— Аз говоря от името на моята годеница, граф Естерхази — каза грубо той, — и като неин годеник ви забранявам да й говорите на име!

— Благодаря ти, Емил — погледна го Павловна, — дай ми ръката си. Искам да си вървя.

— Почакайте малко — извика Естерхази и стана блед като стена. — След като чух всичко това, устата ми трябва да бъде няма спрямо княгиня Мирович. Въпреки това, желая да поговоря с вас. Господин барон, моля ви елате в онази стая, щом изпълните задълженията си към госпожицата. Виждате коя стая, нали?

— Да — отвърна Пикардин учтиво. — След десет минути ще бъда на ваше разположение.

— Какво значи това — изплаши се Павловна, — дуел заради мене?

Пикардин я привлече нежно към себе си вместо отговор.

Черният майор гледаше със злобна усмивка след младата двойка.

— Не ще бъдете заедно още много — каза той с дрезгав глас. — Вие се намирате пред бездната, в която ще ви хвърля.

После Естерхази влезе в посочената стая и седна до мраморна маса.

Не бяха изминали пет минути и Емил фон Пикардин влезе в стаята. Той бе много сериозен. Знаеше, че има работа с непримирим неприятел.

— Вие желаете да говорите с мене — каза той и без да поздрави се доближи до масата. Черният майор посочи един стол.

— По-добре седнете, защото разговорът ни не ще свърши скоро.

Пикардин седна.

— Вие знаете, че трябва да си оправим сметките — продължи Естерхази — и то възможно по-скоро и незабелязано.

— Когато пожелаете — отвърна баронът.

— Още сега — каза Естерхази, — ако желаете.

— На ваше разположение съм, господин графе. Надявам се още преди да свърши балът да получа картичката ви, след което ще представя секундантите си и те ще изберат оръжието и ще назначат времето и мястото за дуела. Смятам, че това е всичко, което има да си кажем.

Баронът искаше да стане.

— Още една дума — възпря го Естерхази. — Така е невъзможно да решим спора.

— Невъзможно ли? — изгледа го младият барон сърдито. — На кой честен кавалер е невъзможно да защити честта си със сабя в ръка и да измие една обида с кръв?

— Вие забравяте, че съм войник. На мене са забранени много неща, които са позволени на вас. Преди няколко месеца негово превъзходителство военният министър е издал заповед срещу дуелите и който от офицерите го наруши, ще бъде отстранен от служба.