— Запушете й устата! — извика Стефан разтреперан. — Не желая да чувам клетвите й!

Един от, слугите запуши с кърпа устата й. Тя онемя, но очите й светеха, и все така казваха много. Вече изнемощяла, я завиха в килима, който беше пред канапето, и я изнесоха от кулата, в която досега беше като господарка.

Стефан Дубиски дойде на себе си едва след четвърт час. Той се върна в стаята си и макар че се усмихваше, в душата му бушуваше ужасна борба и от ума му не излизаха думите, с които Мелиора прокле него и дома му.

В църквицата на замъка се извърши кръщението. После гостите се събраха на трапезата в салона за угощения. Но княз Стефан Дубиски отиде в стаята на любимата си съпруга. Той седна на леглото и взе ръцете на Юлиана в своите. Малката Илка спеше до майка си, а Андре играеше с оловни войници, които един от гостите му бе подарил.

За голямо учудване на Стефан и Юлиана, той нарече един от войниците Мишонет, а другия, който държеше извадена сабя в ръка — капитан Драйфус. Неочаквано детето скочи от мястото, дето играеше, взе конника-войник и отиде до леглото пред Стефан и Юлиана.

— Ти не си мой татко — извика то на Стефан Дубиски, — ето, този е моят обичан татко. Името му е капитан Драйфус.

Съпрузите се спогледаха изумени. Юлиана хвана Стефан за ръката и го привлече до себе си.

— Стефане — прошепна му тя, — какво би станало, ако циганката ни е излъгала. Ако детето, което смятахме за твой син, не е твое. Какво ще стане тогава?

Князът се начумери.

— Случаят не е такъв — каза той тихо. — Андре е мой син, детските му приказки не могат да ме заблудят. Ала знай, Юлиана, че би било голямо нещастие, ако не е мой син. Тогава ще съжалявам, че не ми роди син, защото лекарят каза, че това е единственото дете, на което даваш живот. Тогава ще умра, без да оставя наследник на рода и титлата, както и всички мои имоти ще се паднат на далечен мой сродник. В такъв случай наследникът на големите ми имения ще бъде братовчед ми граф Естерхази, който е майор от генералния щаб на френската армия. Но той е мрачен, демоничен човек и никога не съм го обичал.

Привечер през гората на Красногорка вървеше мъж, облечен в зелена униформа, украсена с бляскави пагони, на главата с шапка, закичена с черно перо. На рамо носеше двуцевна пушка, в блестящите цеви на която се отразяваше залязващото слънце.

Когато селянин срещнеше този човек, покорно му казваше „Добър ден, господин стражар“, но щом го отминеше, плюеше и бърбореше:

— Подъл циганин! Човек трябва да мълчи и да му се покланя. Той и неговата тайфа цяла година крадоха всичко, а сега е станал началник. Аладар Форкаш е станал чиновник, на когото всеки трябва да се кланя.

Красивият стражар не беше никой друг, освен циганският главатар Аладар Форкаш. Стъпваше гордо, облечен в красивата униформа, сякаш всеки миг искаше да извика „Аладар Форкаш сега е силен мъж, кой може да го закачи!“

Стражарят се обърна и тръгна по една пътека, която водеше към храсталаците в гората. Тук пътеката беше равна и тръните, които можеха да разкъсат дрехите на човека, бяха изрязани или изкоренени, та беше лесно да се върви. Не след дълго се забеляза дим, от който личеше, че тук, в най-гъстите храсталаци на гората, имаше колиба.

— Старата Муша пак приготвя магиите си — измърмори Аладар Форкаш. — Дано е сготвила нещо, че съм много гладен.

Стражарят побърза и не след дълго стигна полусрутената колиба. Вратата беше отворена, миризми от разни билки и мас се разнасяше из въздуха. Форкаш се канеше да прекрачи прага, но в същата минута зверче с червеникава козина се спусна към него, залая и показа зъбите си. Стражарят ритна животното, то заквича, сви опашка и избяга в колибата.

— Стара вещице, по-добре пази лисицата си — извика той — и я научи да различава добрите хора от злите.

Старата Муша се показа. Тя беше станала още по-грозна от самотата в гората и изглеждаше още по-страшна, отколкото миналата година.

— Каква чест за жилището ми — вдигна тя костеливата си ръка. — Стражарят Аладар Форкаш ми иде на гости. Кога съм сънувала, че ще ми направите такава чест.

— Както изглежда, пак приготвяш някоя от дяволските си магии. Обаче не бива да го правиш пред мен. Махни котела от огъня и ако можеш, приготви ми нещо вкусно за ядене. Ти знаеш какво!

— Добре, синко — каза вещицата. — Влез вътре. Стопих малко змийска мас. Простите селяни я купуват, като мислят, че е лек против главоболие.

Аладар Форкаш влезе в колибата, а лисицата избяга в един ъгъл и се скри в дупката си.

Жилището на старата Муша приличаше на дупка. Вятърът вееше през дъсчените стени, а през пукнатините на дъските се виждаха храсталаците. През пролуките на покрива пък надничаше небето, нямаше никакъв под, а земята бе обрасла с треви и бурени.

В това неприветливо обиталище имаше тухлена пещ, която едва се крепеше. Навсякъде из колибата висяха големи снопове сушени бурени и билки, а кожите на убити животни бяха разпръснати наоколо. Лисицата, която беше вързана с дълъг синджир, спеше в кожите. На една страна скачаше саката врана, в ъгъла дремеше дебела котка. Змия се подаваше от дупката си.

Като циганин, Аладар Форкаш беше свикнал с тази обстановка. Той седна на пейката, извади лулата, напълни я с тютюн и запуши, а Муша започна да приготвя яденето.

— Кажи ми сега, какво те е довело при мене? — заинтересува се старицата. — Не си дошъл без Причина.

— Исках да те попитам дали не си я виждала скоро?

— Мелиора ли?

— Да.

— Че преди няколко нощи беше при мене.

— Пита ли за мен? — попита циганинът с любопитство. — Кажи, спомена ли моето име, Мушо?

Старата поклати глава.

— Каза, че искала още веднъж да те чуе да свириш, така както си свирил онази нощ, когато си влязъл в кулата.

Циганинът въздъхна.

— През онази нощ — каза той — извадих душата от тялото й. Всеки стон беше сълза, всеки акорд въздишка и вопъл, плаках за Мелиора, която повторно искаше да бъде опозорена от благородника. Дявол го взел, не мога да разбера как може да търпи този каменен гроб. Тя, царицата на горите, която е научена на свобода.

— Мелиора сега е свободна. Казвам ти, Аладар Форкаш, че я държат като графиня в Красногорка. Слугите веднага се отзовават само като мигне, яде и пие от златни съдове.

— Но князът — поклати глава Форкаш — бяга от нея като от чума. Научих от един слуга, че не може да я понася.

Той млъкна и стана.

— Не чу ли нещо, Мушо? — сепна се мъжът. Глухо стенание се разнесе в нощната тишина.

— Тя е — извика старата и излезе бързо.

Ала стражарят Аладар я изпревари. Като куче след дивеч се спусна той, помитайки всичко отпреде си. Неочаквано извика. Пред него беше Мелиора, вързана и със запушена уста.

— Виж, Мушо — каза той на приближаващата вещица. — Виж на какво щастие се радва внучката ти в кулата. Вързана като животно са ти я довели. Зная кой го е направил.

Той извади кърпата от устата на хубавата циганка, развърза ръцете й и я заведе в колибата на вещицата. Мелиора се опомни. Щом я отбодяха малко крайниците, тя коленичи пред Аладар и проплака:

— Отмъсти заради мене, Аладар, аз съм твоя! После разказа накратко какво й се бе случило в Красногорка, как се отърва князът от нея.

Аладар хвана ръцете й. Погледна я в черните очи и се усмихна.

— Не плачи, Мелиора — рече й циганинът, — за всичко ще платим. Изпъдил те е като бясно куче от къщи, но ще види как хапят тези кучета. Ще разкъсат туй, което князът най-много обича на света.

Старата, която беше сложила на огъня голям котел, се обърна.

— Какво искате от мене? — запита тя глухо. — Да разкъсам сърцето на неверния княз ли? Да отровя добитъка му ли? Кажете, какво искате да му направя?

— Мушо — процеди циганинът, — помниш ли, че застрелях преди няколко месеца едно бясно куче, което правеше пакости в околността?

— Да, куршумът ти добре улучи, животното умря на място.