— Тогава — продължи Аладар Форкаш — ти неочаквано се изпречи пред мене и ме помоли да ти дам трупа му. Спомняш ли си?

Муша кимна с глава.

— Какво направи с него?

Очите на вещицата блеснаха. Тя отиде в един ъгъл и отмести голям камък. Откри се дупка, която беше пълна със стъкла и кутии.

— Бабо, това складът ли е? — надигна се стражарят.

— Това е моята аптека — отговори старата, — скривалището за моите отрови.

Тя извади едно шише от дупката. Беше пълно с червено-кафява течност.

— Какво е това? — прошепна Мелиора.

— Кръвта на бясното куче — отговори вещицата. — Най-ужасната отрова. Тежко на тогова, в чието тяло влеят няколко капки от тази течност. Той побеснява и умира от ужасна смърт.

— Знаех си — промърмори Аладар Форкаш, — че си взела трупа на кучето за тази цел. Знаех, че от кръвта ще направиш ужасна отрова и това ще бъде в основата на плана ми за отмъщение.

Беше мръкнало. Всички спяха блажен сън, а в тъмнината злодействата и отмъщенията виреят най-добре. Циганите седяха около запаления огън. Гъст тютюнев дим ги забулваше. Лисицата и смокът бяха до тях. Гаргата беше кацнала на рамото на старата Муша, а котката се топлеше до огъня. Тримата си шепнеха — бяха се сгушили, сякаш се бояха, да не ги разберат и чуят дори животните. Замисляше се ужасно злодейство.

Към полунощ Аладар Форкаш стана, съблече красивата си униформа, уви едно въже около кръста си и затъкна в колана си остра кама. Той стисна ръката на Мелиора и излезе.

Жените не си легнаха, те останаха будни край огъня и си говореха за отмъщението.

Часът беше три след полунощ. Зората започваше да се пука, в гората се виждаха сенки. Настъпваше денят. Внезапно лисицата скочи от мястото си, заръмжа страшно, наежи козина и започна силно да тегли синджира, с който беше вързана.

— Аладар иде — каза Мелиора. — Носи ни обещаното.

Жените отидоха пред вратата.

Аладар си проправяше път между гъсталаците и се приближаваше до усамотената колиба, пъхтейки под тежкия товар, който носеше на гръб. Десният ръкав на вълнената му антерия беше скъсана, от ръката му течеше кръв. Той захвърли тъмен предмет в краката на жените.

— Ето го отмъстителя — рече циганинът. — Страшно се измъчих докато го хвана и вържа, но заради тебе, Мелиора, го направих.

Аладар Форкаш беше донесъл голям вълк. Краката на животното бяха вързани, а около устата имаше намордник, за да не хапе. Вълкът стоеше неподвижен пред прага на колибата и злобно гледаше жените. От време на време само издаваше ядовити звуци.

. — Този звяр сега е само полуотмъстител. Вълкът е опасно животно, но храбър мъж може да го надвие. Но бесен вълк… Ей, Мушо, донеси онова, дето…

Старата се изгуби в колибата и като се върна, в едната си ръка държеше шишето с кръвта на бясното куче, а в другата — остра кука.

Циганинът натопи върха на куката в червеникавата течност от шишето, наведе се над вълка и го бодна с нея по главата. Вълкът изръмжа зловещо. След това Муша донесе каиш и дебело въже. Аладар уви ремъка около врата на звяра, отвърза му краката, завлече го зад колибата и го върза за най-близкото дърво.

— Жени, пазете се — предупреди той, — не се приближавайте към вълка! Всеки ден ще идвам и сам ще храня животното.

След това Аладар помоли Мелиора да го превърже. Красивата циганка донесе вода и чиста бяла кърпа. Изми раната му, превърза я и целуна голото му рамо.

— Когато свършим работата — пошепна тя и го погледна страстно, — тогава ще избягаме заедно. Аладар Форкаш, ти ще станеш по-важен от стражар, ще станеш богат. Ти си добър цигулар и изкуството ще ти донесе слава.

Циганинът идваше всеки ден в колибата на Муша, както беше обещал. Той хранеше вълка със сурово месо и всеки ден го заразяваше с отровата на бясното куче. На деветия ден звярът вече показваше признаци на бяс. Той виеше ужасно, скачаше, търкаляше се на земята и от устата му течеше кървава пяна.

Като видя това, Аладар се зарадва и се обърна усмихнат към жените.

— Сега липсва само жертвата.

Пролетното слънце грееше над Красногорка. Въздухът беше толкова топъл, че болната княгиня вече можеше да излиза навън. Юлиана се разхождаше с малчугана из големия парк и слушаше разказите на Андре. Тя се опитваше да открие миналото на малкото момче.

— Защо говориш, синко, винаги за някой си Драйфус? — питаше Юлиана. — Кажи ми, как изглежда този Драйфус?

— Драйфус е моят баща — каза момченцето засмяно. — Ти искаш да ти кажа как изглежда татко ми? Той е капитан от генералния щаб и носи красиви дрехи със златни пагони и дълга сабя.

— Добре, мило дете. Кажи ми имаше ли по-рано майка?

— Да, разбира се, добра и обична майка като тебе.

— Твоята майка има черна коса?

— Не, ти мислиш, че циганката ми е майка. Не, моята майка има руса коса, бяло лице и красиви, сини очи, като твоите. Ние живеехме в голяма хубава къща, но когато баща ми замина за Каена, тогава ме пренесоха при вуйчо ми Матийо. И той също беше добър към мене и ми позволяваше да си играя със стария Мишонет, Жоржина и добрата леля Ерика и…

Момченцето започна да плаче. Юлиана го дръпна нежно до себе си.

— Не плачи, мило дете — каза тя, — не си ли доволен от втория си баща и втората си майка?

— Доволен съм, но искам да се върна при истинските си родители. Защо ли се качих на онзи ужасен балон и летях с него?

— Как, с балон ли си летял във въздуха?

— Да, но в него имаше една зла жена, която ме отведе в една запустяла мелница. После, после дойде някакъв страшен мъж, който изглеждаше като чудовище: нямаше нито уши, нито очи. Той ме отведе в една тъмна гора и искаше да ме убие.

Юлиана поклати глава със съмнение.

— Бедно мое дете — промълви тя, — ти си чуло някоя приказка. Но ето го и татко — и на него разкажи това, което сега ми разказа.

Княз Стефан Дубиски идеше от терасата на замъка. Облечен бе в ловджийски костюм и носеше в ръка красива двуцевна пушка. От джоба на горната му дреха се подаваше вестник. Князът отиде при жена си и я прегърна.

— Много съм щастлив, Юлиана, че те виждам да се разхождаш из парка. Свежият пролетен въздух ще възвърне пак красивите рози на бузите ти.

— На лов ли ще ходиш?

— Да, мила моя. Ала още преди мръкване ще се върна. Дадох обещание на приятеля си Карпонай да отида с него на лов. Искам да убия няколко яребици за вечеря.

— Обични мой, пази се да не те връхлети нещастие. Няма да се успокоя, докато се върнеш. Страхувам се от отмъщението на циганката.

— Не трябва да се боиш от нея — отговори Стефан уверено. — Тази сутрин узнах, че Мелиора не е вече наоколо.

— Кой ти каза това?

— Стражарят Аладар Форкаш. Идва днес при мене и ми донесе тази вест, за която го възнаградих богато. Едно време беше тартор на циганите, с които скиташе Мелиора.

— Вярваш ли на този човек?

— Категорично. Когато един циганин стане чиновник, той става най-големият противник на своя род и безжалостно преследва сънародниците си. Особено когато чрез това може да спечели нещо.

— Това показва, че циганите са безхарактерни хора — каза Юлиана. — На твое място аз не бих вярвала на такъв човек.

В тази минута детето дойде при Стефан, показа вестника, който се подаваше от джоба му, и попита:

— Има ли във вестника картинки?

— Мисля, че има, Андре. Искаш ли да ги разгледаш?

Князът извади вестника от джоба си и го подаде на момченцето.

— Стефан, ще те съпроводя до гората — каза Юлиана. — Или вече си поръчал колата?

— Не, ще вървя до замъка на Карпонай. Утрото е прекрасно и сякаш определено за разходка.

Младият княз подаде ръка на жена си и нежно я прегърна. Двамата тръгнаха хванати под ръка през парка до близката горичка.

Неочаквано чуха след себе си гласа на Андре. Момченцето тичаше с разгънат в ръце вестник.

— — Вижте, вижте, тук е портретът на моя баща — извика то задъхано, но радостно. — Нали ви казах, че татко има златни пагони на дрехите си!