— В горещия пясък да издъхнеш, животно долно — викна гневно арабинът. — Ти наклевети един честен човек, ти унижи Абдулах Лъва, карайки го да иска прошка, ето защо нека хиените да изядат сърцето ти и дробовете ти, врани да извадят очите ти.

Пикар, който както всички французи трепна от коравосърдечието на тази присъда, пристъпи напред.

— Гневът ви е справедлив, брате — промълви той на Абдулах, — но в този ден на радост не би трябвало да смущаващ духа си по такъв начин. Макар че този престъпник заслужава мъките на подобна смърт, моля те, дай му по-лека смърт. Нека моите войници го застрелят пред очите ти.

— Дори и да загубя правото да вляза в рая и да не видя свещеното лице на Мохамед, аз настоявам на моето право! Вържете го за опашката на Мустафа. Кълна се в Аллах, че ще пронижа оногова, който не ме послуша.

В момента, когато арабинът произнесе тези думи, Равелак направи отчаян опит за бягство. С един ритник той повали бедуините, които преграждаха пътя му. После със смел скок се хвърли върху гърба на коня. Благородното животно полетя заедно с него напред.

Французите искаха да хукнат след него, но Абдулах им направи знак да останат по местата си. Той извади от дрехата си малка сребърна свирка и я поднесе до устните си. Чу се силно изсвирване. Всички се слисаха, когато видяха как конят веднага се обърна. Сякаш имаше криле и не беше ое докоснал до земята, Мустафа се върна при Абдулах и без да знае как, Равелак се озова пак сред враговете си.

Бедуините се хвърлиха върху него и го свалиха от коня. Една минута само по-късно Равелак беше вързан за опашката на коня толкова умело, че и да имаше свободни ръце, не би могъл да се развърже.

Абдулах поиска камшик.

— Бедни ми Мустафа — пошепна той; — ти никога не си бил удрян. Но сега трябва!

— Милост — изплака отново Равелак. — Забий ножа в гърдите ми, бедуине, аз заслужих смъртта много пъти, но не и такава смърт!

Силен удар по гърба на Мустафа беше отговорът. Конят се изправи на задните си крака. После, сякаш почувствал се обезчестен от този удар полетя напред в див галоп.

Тялото на нещастника се повлече по палещия пясък. След няколко минути не се виждаше нищо, освен пясъчния прах, който се издигна като облак и скри коня и нещастния осъден от погледа на всички присъстващи.

— Бедният ми кон — въздъхна Абдулах и влезе в шатрата си.

Сянката на нощта се беше спуснала над пустинята. Палещото слънце се скри между облаците и горещият пясък бавно изстина. Появи се чудно видение. Това бе кон, потръпващ от изнемога, с влачещо се зад него човешко тяло. Изглежда, човекът все още беше жив. Равелак бе все още жив, можеше да чувства и да мисли. Господ поднесе на този престъпник горчивата чаша на греховете му и той трябваше да изпие всичко до последна капка. Какви мъки, какви непоносими страдания претърпя той в продължение на десет нескончаемо дълги часа, влачен по палещия пясък на пустинята… Лъчите на изгарящото слънце обгориха тялото му и го превърнаха в голяма жива рана. Лицето му беше цялото ожулено. Устата и очите му бяха пълни с пясък. В тая маса от ужасно изтерзана плът още имаше признаци на живот.

Мустафа зърна в далечината оазис. Като луд се спусна натам. Оазисът беше необитаем. Навярно тук не беше стъпвал човешки крак, защото всичко бе запустяло, обрасло в трънаци. Между тях премина жадният кон.

Вързаният за опашката му беше направен почти на решето от големите бодливи тръни, които се набиваха в тялото му като остри ками. Когато Мустафа пристъпи със своя товар до извора, нещастникът лежеше облян целия в кръв, в безсъзнание.

След известно време, обаче, дойде на себе си. Тогава;направи радостно откритие. Същите онези бодли, които го измъчиха така безпощадно, бяха разкъсали въжето, с което беше привързан за опашката на коня. Значи, той беше вече свободен. На десетина крачки от него стоеше Мустафа, с още мокра от бистрия извор муцуна.

Ако и той би могъл да стори същото! Само една глътка, една-единствена глътка, една шепа вода и той би дал за нея цяло царство.

Равелак се опита да се вдигне. Но краката му не го държаха. При най-малкото движение чувстваше по цялото си тяло хиляди страшни болки. И когато най-после все пак успя да се надигне сред неизразими болки, той се почувства пак прикован към земята от голямата тежест от двете страни на тялото си. Това бе златото, с което му бяха натъпкани джобовете.

— Златото, проклетото злато — изпъшка той. — О, в тази пустиня няма дори един грабител, който да ме отърве от него. Бих го благословил за това!

Но никой не дойде да го освободи от съкровището му.

Конят започна с апетит да пасе. Равелак му завиждаше, че може да се движи свободно.

Падна нощ. Луната се показа между облаците и пръсна бледа светлина над тихия оазис. Конят дремеше в тревата и си почиваше след бясното препускане из пустинята. Но измъченият от болки човек не можеше да заспи. На него не му беше дадена благодатта да забрави. Равелак не можеше дори да затвори очите си, въпреки че опита няколко пъти. Изведнъж Мустафа изправи глава и наостри уши. Равелак забеляза това и цял потрепера от страх. В следващия миг конят зацвили. Очите му се защураха уплашено наоколо. Чу се необикновен шум, идващ откъм трънаците. Показа се грамадно животно. Равелак помисли, че полудява от ужас. На десетина крачки от него стоеше лъв, готов да се хвърли върху жертвата си. Но неговите очи не бяха вперени върху човека. Лъвът гледаше Мустафа. Благородното животно стоеше като вцепенено.

Същият миг лъвът направи голям скок, сграбчи коня за врата и го блъсна в тревата. Само един вопъл, един страшен предсмъртен рев наруши тържествената тишина на нощта. Лъвът разкъса врата на Мустафа и лакомо засмука топлата кръв от младото тяло на коня, който се гърчеше в предсмъртни конвулсии. Равелак не изпусна нищо от тази ужасна сцена. Погледът му не се откъсваше от страшния звяр и неговата безжизнена жертва. Умът му започна да се помрачава от страх. Искаше да помоли господа, всемогъщия Бог, да не го прави жертва на същата участ, но престъпникът не намери думи за молитва дори пред смъртта. Вместо молитва, проклятие излезе от устата му.

Изведнъж той замръзна. Лъвът се беше обърнал към него. Величествено махна опашка, изви глава и остана за миг в това положение. Дивият звяр беше подушил близостта на човек. После с едно движение, с един скок и лъвът от разстояние десетина крачки се озова при вързания човек. Равелак се надигна. С последно свръхусилие понечи да побегне. Но в същия миг ноктите на лъва се впиха в гърдите му. Звярът разкъса тялото на Равелак на две. Заблиза кръвта и откъсна сърцето на престъпника. Онова черно, предателско сърце, което беше сторило толкова злини и изпитваше такава омраза към другите.

Тялото остана почти незасегнато. Лъвът се беше заситил само с кръвта на Мустафа. Разтърсвайки гривата си, той напусна оазиса.

Тогава се приближиха хиените. Те се нахвърлиха лакомо върху разхвърляните останки и изядоха месото от костите.

Когато слънцето, младото златисто слънце, на сутринта се показа и освети арената на грозната нощна сцена, от Равелак, убиеца на жени, не беше останало нищо. Само куп злато, няколко парцали, изцапани с кръв, сочеха мястото, където получи заслуженото наказание този презрян престъпник. Множеството невинно убити от него бяха най-сетне отмъстени.

Полковник Пикар се върна при частите си, придружен от своя адютант Пикардин. Над пустинята вече се свечеряваше. Абдулах не искаше да остави гостите си да заминат, преди да ги нагости както подобава. Пикардин още не подозираше, че смелата спасителка на Лучия, за която Пикар му разказа с толкова възторг, е самата Павловна, неговата избраница. Поручикът яздеше мълчаливо редом с Пикар, докато всички други офицери бяха избързали напред.

— А сега — каза той на полковника, — какво ще стане сега? Вие ще се върнете в Париж, заедно с невястата си, а аз ще трябва да остана сам сред тая пустиня, без да имам поне едно сърце, на което да се опра, което да ме обича.