Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

— Никога не съм и помисляла! Страх ме е от тези пари. Оставих го в ръцете на Матийо Драйфус.

— Сега у него ли е?

— Вероятно.

— Но сега ти си бедна — продължи Питу да се преструва, че съчувства на бедната жена. — Сто хиляди франка би могла да вземеш съвсем лесно. Не ги ли искаш вече тези пари?

Клаудина протегна ръце сякаш в самоотбрана.

— Не искам нито сантим от тези пари — викна тя развълнувано. — По-добре е да прося по улиците и да спя на голи дъски или сред боклуци, по-добре да съкратя сама дните си, отколкото да приема тези долни пари.

— Не искам да изменям гледището ти — по лицето на Питу се появи странна усмивка. — Може би ще е по-добре да не се срещаш с Матийо Драйфус и да го избягваш и в бъдеще. Той сега навярно знае чий е чекът. Искам да ти направя едно предложение — продължи той след къса пауза. — Тази къща е моя и аз имам право да те изгоня веднага оттук. Но няма да те лиша от досегашното ти жилище, напротив, искам да бъдеш добре и затова ще ти дам по-добра стая с необходимата мебелировка. Задължавам се да ти давам всеки ден по един франк, за да можеш да се прехранваш. Що се отнася до облеклото ти, тук имам копринена рокля, която ти давам да я носиш.

— И какви са претенциите ти в замяна на тези благодеяния? — Изгледа го Клаудина с недоумение.

— Засега никакви — отвърна Питу. — По-късно е възможно да ти поискам малка услуга. Например да разкажеш и на други случая, който сега ми разправи.

— Кого искаш да погубиш с това? — запита жената.

— Не е така луда, както я мислех — разбра гърбавият. — Знае какво говори. Е, щом като искаш да знаеш истината — каза той вече високо, — ще ти я кажа. Аз бях добър приятел на капитан Драйфус и сега бих желал да дам заслуженото на майор Естерхази заради нещастието на моя добър приятел.

Клаудина скочи от своя ъгъл като наелектризирана. Тя се изправи пред Питу и сложи сухите си ръце на раменете му. Дишаше тежко, а пламналите й очи се впиха проницателно в лицето на гърбавия.

— Искаш да погубиш Естерхази — викна тя с див глас, така че Питу се уплаши. — И ти искаш да отмъстиш за Драйфус? Добре ли те разбрах?. Отговори!

— Да, това искам — промълви все още стреснат Питу.

Той забеляза, че засегна болното място на женската душа.

— Тогава ти си мой приятел — заяви Клаудина. — Премахни Естерхази! Смъкни го от висотата, на която се е издигнал, разбули подлостта му! И тогава аз ще ти помогна с всичко, което пожелаеш. А дори и да не ми даваш нито грош, дори и да ме изпъдиш от къщата, аз пак ще ти услужа. Само ми дай доказателства, че наистина си враг на Естерхази.

— Негов смъртен враг — отговори Питу, без да мисли.

— Добре, аз съм на твое разположение.

— Облечи засега тази рокля и вземи тези пет франка.

— Приемам — каза тя тихо, — защото съм одърпана и не съм яла от два дни.

— Остани със здраве. Утре ще се видим пак — сбогува се Питу.

Стисна ръката й и я остави сама. Със святкащи очи се спусна надолу по стълбите и излезе от съборетината на баща си.

— Не намерих пари в тази дупка — каза си той на излизане, — но в замяна на това открих друго съкровище, което струва повече от триста хиляди франка. Аз държа тайната на Драйфусовото дело в ръцете си. Естерхази ще ми заплати скъпо!

И без да губи време, пое към дома на черния майор.

41.

При абсолютната изолация, в която се намираше, подложен на нечовешки режим, пленникът от Дяволския остров се утешаваше с една-единствена мечта, мечтата за неговото семейство. Само мисълта да види поне веднъж жена си, детето и брат си му даваше сили да понася мъките на съдбата си. За тях Алфред Драйфус беше решил да отбелязва в дневник всички свои преживелици, всички събития от своето пленничество, всички страдания на изживените дни на пустинния остров.

Алфред Драйфус получи позволение да запише спомените си. Предоставиха му и всички необходими условия. Той започна дневника си, отбелязвайки събитията от деня на идването си на острова. Те са доста интересни и ни описват по-добре от всичко, истинското положение на бившия капитан.

Ето част от дневника:

14 април 1895 година

Започвам дневника на печалния и пълен с ужасии мой живот. Действително, едва от днес имам на разположение номерирана хартия, за да не би да изчезне някой лист от нея.

Досега вярвах в разума, вярвах в логиката на нещата и събитията, вярвах в правосъдието! Всичко това, което беше чудно, екстравагантно, с мъка влизаше в мозъка ми. Но какви ужасни месеци изживях! И колко ли още печални месеци ме очакват?

Бях решил да се самоубия след несправедливото ми осъждане. Да бъдеш осъден за най-низкото престъпление, което един човек може да извърши въз основа на фалшива хартийка, на имитирай почерк — във всичко това, не ще и съмнение, има нещо отчайващо за човек, който поставя честта си над всичко. Моята скъпа, предана и храбра жена ме накара да разбера, че нямам право да я изоставя, да дезертирам съзнателно от дълга си. Физически аз се чувствах силен, моята чиста съвест ми дава свръхчовешки сили. Но физическите и моралните изпитания се оказаха по-тежки, отколкото можех да си представя. И днес се чувствам сломен духом и тялом.

Въпреки всичко аз отстъпих пред желанието на жена си и продължих да живея. Отначало понесох най-страшното изпитание, което може да понесе един войник. Бях разжалвай. После минах през затвора на остров Ре, понасяйки без да се прекърша ругатни и викове.

Моето съзнание ме поддържаше, моят разсъдък ми казваше всеки ден: „В края на краищата истината не може да не победи! Във век като нашия, светлината не може да не проблесне.“ Но уви, всеки нов ден ми носеше ново разочарование. Не само че светлината не проблясваше, но всичко се подреждаше така, като че ли ще остане вечен мрак.

Бях и съм в абсолютно неведение. Моята кореспонденция се чете навсякъде, контролира се в министерството, често не се изпраща. Забраняваше ми се да говоря със собствената си жена.

Мислех, че щом бъда заточен, ще намеря, ако не спокойствие, то поне известно душевно равновесие и живот, който ще ми позволи да дочакам деня на реабилитацията. Какво ново и горчиво разочарование!

След петнадесетдневно ужасно пътуване със стара гемия, цялото ми същество чезне в непоносимо отчаяние.

При свалянето ми на острова бях затворен в привременния затвор и ми бе забранено да говоря с когото и да било. Подложен бях на чисто каторжнически режим. Кореспонденцията ми трябваше да бъде изпращана най-напред в Каена. Не зная дали въобще е пристигнала до предназначението си.

Останах затворен в продължение на цял месец, без да изляза след цялата физическа умора на ужасното ми пътуване. На няколко пъти щях да обезумея, обземаха ме ужасни конвулсии и си мислех, че ще настъпи най-после край на мъките ми. Така би дошло облекчението, краят на страданията, защото нямаше да потъпча клетвата си, защото смъртта ми щеше да бъде естествена.

Споменът за жена ми, дългът към детето, ми даваха сили да се поуспокоя. Поисках от лекаря да видя ново човешко лице.

Най-после, след тридесетдневно мъчение, бях прехвърлен на Дяволския остров, където можех да се радвам на известна свобода. През деня можех да се разхождам в пространство от няколкостотин квадратни метра, следван по петите от надзирател. Вечер (между шест и шест и половина часа) бях затварян в малка колиба от четири квадратни метра, пред чиято врата цяла нощ стоеше стража.

Един шеф надзорник и петима пазачи бяха натоварени с моята охрана. Порционът е от половин хляб на ден, триста грама месо три пъти седмично. През останалите дни солена сланина и вода.

Знам, обаче, че от близо три седмици има писма за мен в Каена. Исках да ги получа, но нямам никакъв отговор!

А как бих желал да доживея деня на реабилитирането ми, за да изкажа всичките си страдания, да облекча болно наранената си душа! Ще доживея ли? Често пъти се съмнявам, толкова силно е разбита душата ми и толкова е разклатено здравето ми.

476
{"b":"941824","o":1}