— Не мога да изляза оттук — каза гневно разбойникът.

— Зная — отвърна Равелак. — И не ще излезеш скоро.

Измина минута тишина, после затвореният в клетката започна да вика и да напъва железните решетки, сякаш искаше да ги счупи.

— Подлец, ти ме измами, за да ме вмъкнеш в клетката. Отвори ми, защото, ако изляза, на късове ще те направя!

— Ако излезеш — отвърна убиецът, като се отдалечи от клетката. — Страхувам се, приятелю, че не ще излезеш така лесно, както влезе.

Мъртвешката глава не отговори нищо. Той се втурна към посоката, от която се чу гласът на Равелак, провря до раменете мършавите си ръце, за да хване предателя. Като разбра, че няма да може, опита се да счупи решетките, ала пак не успя.

— Равелак — извика той, — чуй ме! Не зная защото извърши това предателство. Не съм ли се отнасял добре с тебе? Не те ли спасих от затвора, излагайки собствения си живот на опасност? Не те ли скрих в моя зимник, за да не те намери полицията? Ще ти простя загдето ме затвори в клетката, ако ме пуснеш да изляза. Толкова повече, че съм закопал парите си на сигурно място. Заклевам ти се, че ще ти ги дам и нищо не ще ти направя. Отвори ми вратата, за да изляза от тази ужасна къща и да не се върна вече, защото не искам още веднъж да видя невярната си съпруга.

— Ти вече не ще я видиш — извика един глас и в същото време помещението се освети.

Помпадура и Казота се появиха, носейки всяка по един запален фенер.

— Не забравяй, мили мой, че сам пожела никога да не видиш вече нищо, ще се постарая да удовлетворя желанието ти.

Затвореният в клетката побесня от яд. Заговорниците се наслаждаваха на мъките и усилията на клетника, който безуспешно се насилваше да счупи железните решетки.

— Заприличал си на тигър — изсмя се Помпадура.

— Не мислех, че си толкова див. Приятно ми е да те виждам в клетката и да се наслаждавам на мъките ти.

— Бъди проклета — изкряска Мъртвешката глава.

— Знай, че ще се отърва от тази клетка и тогава ще си разчистя сметките с теб. По най-жесток начин! И ти, дърта вещице, ще умреш от моите ръце, а подлия Равелак ще смажа с крак като червей.

— Уверен съм, че би го сторил, ако можеше да излезеш оттук. За тази работа трябват очи, Мъртвешка главо.

— Имам си очи, твърде хубави очи за тебе, но се пази ти от тях.

— Обичам твоите очи — каза Помпадура с присмех — и затова ще си ги запазя като спомен от теб, може би не ще те видя вече.

Мъртвешката глава втренчи поглед в Помпадура.

— Какво си си наумила да правиш? — изхърка той и студени тръпки залазиха по тялото му. Ужасно предчувствие обзе душата му. — Какво искаш от моите очи? Кажи!

Той залитна, обхвана лицето си и се сгромоляса в несвяст.

Казота бе извадила малка помпичка от джоба си, вдигна я и напръска със зеленикава течност лицето на Мъртвешката глава. Това беше приспивателно, което подейства мигновено.

— Равелак, действай бързо, защото извергът може скоро да дойде на себе си — нареди Помпадура.

Казота даде на Равелак две тънки игли. Върховете им бяха нагорещени.

Червенокосият разбойник отвори вратата на кафеза и се доближи предпазливо до припадналия. Той клекна на гърдите му, мушна нагорещените игли в очите му и го ослепи. От гърдите на Мъртвешката глава се изтръгна само безпомощно стенание.

Равелак се втурна към вратата на клетката. Излезе и завъртя бързо ключа.

В същото време угасиха и фенерите. Помпадура, старата Казота и Равелак чакаха да видят какво ще прави жертвата им.

Мъртвешката глава се изправи след малко. От време на време той опипваше очите си, които го боляха.

— Стъмни се — промърмори той, — изглежда съм спал.

— Запалете фенерите — каза тихо Равелак на двете жени.

Фенерите светнаха. Те трябваше да се уверят, дали жертвата им е ослепяла.

— Колко тъмно е тук — изръмжа Мъртвешката глава сърдито. — По-рано виждах и в тъмнината, сега нищо не виждам. Навярно тук няма никакъв прозорец.

— Той е сляп — каза Помпадура радостна, — никога вече не ще може да види човек, обезвредихме го.

Мъртвешката глава се ослуша.

— Кой приказва там? — извика той. — Не е ли това моята жена?

— Не виждаш ли, аз съм.

— Не мога да те видя в тази тъмница. Тук е тъмно като в рог.

— Лъжеш се, светят два фенера.

— Не е истина — извика Мъртвешката глава. — Тук е тъмно.

— Винаги ще е тъмно около тебе!.— каза Помпадура засмяна. — Ти никога вече няма да видиш слънцето, нито звездите, защото си сляп.

Силен вик се изтръгна от гърдите му, после се изсмя като луд.

— Ха, ха, ти се подиграваш с мен, Помпадура, това е само комедия, която ти ми разиграваш. Аз не съм сляп, аз виждам по-добре, отколкото ти. Мога да отварям очите си, ето те са на местата си, но…

Нещастникът замълча, изведнъж извика с болезнен глас.

— Много ме болят очите! Какво сте направили с мене, защо не виждам нищо, никакъв лъч, дали съм сляп. Искам да изляза, искам да съм свободен, ще се нахвърля върху ви и ще ви разкъсам със зъбите си. Не, нищо не ще ви направя, само се смилете над мене, кажете ми, че всичко е шега и че тук е съвсем тъмно, нали, не съм сляп, и утре, когато се съмне, пак ще виждам, както вие…

Мъртвешката глава се развика като луд, но когато дойде до върха на лудостта си, той се завъртя няколко пъти и падна на пода, като ударен от гръм.

Равелак се възползва от припадъка на слепия, влезе в кафеза, завърза добре ръцете и краката му и запуши с кърпа устата му. Тримата се заловиха да изнесат на двора обезвредения разбойник. Това не беше никак, лесна работа, но най-после успяха и го сложиха в колата.

Равелак се качи, взе камшика и хвана юздите на коня.

— Закарай го далеч от Париж, за да не може да се върне — нареди старата Казота.

— Не се безпокойте, знам какво трябва да направя. И аз не желая вече да се срещна с него. Въпреки че е сляп, той пак е силен като лъв — ако ме хване… Червенокосият повика Помпадура.

— Красива Помпадура — прошепна й той на ухото, — часът сега е осем. Към полунощ ще се върна, вратата ти ще бъде ли отворена?

— Да — отвърна Помпадура, — влез направо в спалнята ми. Не се сърди само, че не ще те чакам, ще си легна по-рано.

Очите на червенокосия светнаха.

— Сбогом — каза той, — трябва да бързам, защото е много студено.

Равелак шибна коня, колата тръгна и скоро изчезна в тъмнината.

— Свободна съм вече — извика Помпадура, като прегърна майка си, — свободна съм и ще мога да принадлежа на човека, когото обичам.

— Само да не си се измамила в черния майор — процеди старата Казота. — Виждам, влюбила си се много в него и той те харесва, но се пази от него; мъжете са лукави и изменници. Не докарвай работата дотам, че да те изпъди. Аз ти мисля само доброто!

— Не приказвай така — прошепна Помпадура. — Това ще бъде неговата и моята смърт.

Хубавата жена се разплака, като си помисли, че мъжът когото обича, можеше някога да я изгони.

— Не плачи — утешаваше я Казота, — кажи ми, какво ще правиш сега с червенокосия изверг? Той ще дойде и ще иска наградата си.

— Ще я получи — отвърна Помпадура. — Изпрати ли писмото де Естерхази, което днес след обяд ти дадох?

— Да, майорът получи писмото.

— Тогава добрият Равелак не ще се отърве с празни ръце, той ще отиде в брачното легло, където го очаква ножът на гилотината!

Казота и Помпадура се върнаха радостни вкъщи.

Старата приготви вечеря и седна с дъщеря си да се хранят. Отвориха и бутилка шампанско. Двете жени се веселиха сякаш бяха извършили благородно дело.

Равелак караше колата по най-тъмните улици през зимната нощ. Не бе в завидното положение, както бяха двете жени, които седяха в топлата стая и безгрижно пиеха.

Времето бе много студено, снегът валеше и покриваше убиеца с бяла мантия.

Пътят от Париж за Версай беше лош и добре разтърси пътуващите в колата. Равелак предпазливо тръгна не по шосето, а по странични пътища, които водех за Версай. Той знаеше, че конните стражари често спират колите, за да ги претърсват, понеже парижките разбойници изпращаха нощно време откраднатите вещи в околните села, за временно укриване.