Човекът с кучешкото лице се разсмя толкова гръмко, че се видяха кучешките му зъби.

— Наред ли, господин губернаторе? — изхихика той. — Питате ме дали в кулата всичко е наред! Ха-ха, че може ли да бъде другояче? Вехтата сграда се руши все повече и повече. Когато зафучи бурята, стените се клатят така, че ще се срутят в морето. Господин губернаторе, и дупката на глада също е наред. Водата се качва и спада така равномерно в нея, че точно може да се определи, кога е приливът и кога отливът. По пода й се влачат безброй гадини, а отвън караулят големи акули, които с нетърпение се опитват да се вмъкнат вътре и да докопат жертвата си.

Дакоста свърши описанието с груб смях.

— Старче, отдавна ли обитавате тази страшна кула? — се включи в разговора Милдред от прага на съседната стая, като хвърли съчувствен поглед към Драйфус.

— От двадесет години, госпожо — отвърна Дакоста. — Доста отдавна, нали? Но вехтата кула ми е по-мила, отколкото хубавата ви къща. Там поне не виждам подлите хора. Там живея в един свят, който принадлежи само на мен. В полусрутената ми каменна кула съм виждал всякакви сцени. Тя надминава всякакви театри. Но, госпожо, това бяха само трагедии и то от най-страшните. Аз бях едничкият зрител — цялата публика се състоеше от моята личност.

— Старче, вие говорите като образован човек — продължи Милдред учудена.

— Може би съм бил някога — отвърна Дакоста почти грубо. — Господин губернаторе, да се върнем на думата. Кой е този, когото искате да пратите в моя театър?

— Ето този — каза Грефин, като посочи Драйфус.

— За колко време ще го пратите?

— Само за четири седмици. Клетникът е заслужил това наказание и струва ми се, че съм доста снизходителен.

— Четири седмици — викна Дакоста, като хвърли на капитана изпитателен поглед като лекар, който трябва да извърши тежка операция и преценява дали пациентът може да я понесе. — Четири седмици не са много, но не всеки ги преживява. Е, добре, очаквам го тази нощ. Сцената е готова, само актьорът още липсва. Нека дойде и той.

Човекът с кучешкото лице поздрави набързо и излезе.

Губернаторът позвъни и заповяда да отведат Драйфус в затвора. Милдред проследи с поглед нещастния капитан, докато вратата се затвори след него.

Навярно губернаторът би се отнесъл много по-строго към затворника, ако това желаеше младата му жена.

Настъпи тиха и ясна нощ. От Каенското пристанище тръгна лодка. На малката й мачта се намираше червен фенер, което показваше, че е правителствена. В лодката лежеше нещастният Драйфус с вързани ръце и крака. Четирима войници с пълни пушки го пазеха. Компанията допълваше още един чиновник, който седеше на руля.

Драйфус гледаше към ясното небе, като се наслаждаваше на множеството блестящи светове. Вече знаеше, че дълго няма да види ни луна, ни звезди и че, може би, ги гледа за последен път. Един вътрешен глас му подсказваше, че ще понесе и ужасите на гласа. Знаеше от надзирателите и затворниците за страшната кула на глада. Подочул бе, че в нея затварят нещастниците и им дават всекидневно само по парче хляб и малко вода. Знаеше и това, че мнозина са намерили там смъртта си, или пък са полудявали от страшни мъки и изтезания. Но измъченият Драйфус не се страхуваше, уповавайки се на Бога.

— Животът ми е в Божиите ръце — мислеше си той. — В кулата на глада не ще е по-лошо от Дяволския остров, а този Дакоста може би не е по-зъл от Мурильо.

Лодката беше достигнала най-издадения ъгъл на крепостната стена. На около петстотин крачки от това място се издигаха мрачни развалини във вид на кула и свършваха с голяма платформа, обкръжена с желязна галерия. Цялата старинна сграда стърчеше върху подводни скали, сякаш, че бе израснала от морето.

На кормчията предстоеше трудна работа, тъй като трябваше да прекара лодката през вълните, които се разбиваха с шум о стените на кулата. Но човекът си разбираше от работата — лодката ги премина успешно и спря пред тясна каменна стълба. В същия момент се отвори невидима на пръв поглед желязна врата. Войниците вдигнаха вързания Драйфус от лодката и го понесоха във вътрешността на кулата. Дакоста стоеше със запален фенер на стълбата и очакваше жертвата си. Човекът с кучешкото лице заповяда на войниците да сложат пленника на най-долното стъпало и да го оставят там.

— Ще го занеса сам в затвора — обясни той натъртено. — Човекът е вързан и не може да ми се противи.

Войниците се зарадваха, че се отървават от мрачната кула, за която се носеха страшни слухове. Те напуснаха сградата, влязоха в лодката и забързаха да се отдалечат от злокобното място.

Старецът заключи желязната врата след тях и се изсмя. Тогава се обърна и освети с фенера лицето на капитана.

— Какво ще стане с мене? — попита нещастникът. В същия миг той забеляза нещо странно. Старецът сложи фенера на горното стъпало и извади от пояса си дълъг блестящ нож. През главата на злочестия затворник премина мисълта: „Значи, мен ме изпратиха тук, за да ме премахнат тайно… Прощавай, Херманса, прощавай и ти, мой мили Андре. Ако има второ виждане, ще ви прегърна там горе, откъдето преди малко милиони звезди пращаха лъчите си върху мен.“

Човекът с кучешкото лице се наведе и започна да точи ножа си на едно от каменните стъпала.

— Дано ударът постигне целта — шепнеше Драйфус. — Дано не трепне ръката на убиеца! О, Боже, прати ми бърза и лека смърт, не ме оставяй да се мъча!

Дакоста бе свършил ужасното приготовление. Той се наведе с блестящия нож в ръка. Капитанът не трепна, а гледаше спокойно и усмихнато в лицето му.

— Старче — каза той, — ако имаш поне искрица от човешка любов в гърдите си, не ме мъчи и свърши по-скоро!

— Не бой се, ще изпълня желанието — отвърна човекът с кучешкото лице и червените му очи светнаха в полумрака като два разпалени въглена.

Ножът му премина като светкавица през въздуха. Капитан Драйфус бе затворил очи и знаеше, че настъпва последната минута от живота му!

Огромната китайска империя стана известна за чужденците едва в най-ново време, а китайската стена, която досега отделяше тази неизмерима азиатска държава от цивилизования свят, се отваря твърде бавно.

Добре е известно за Китай, за живота, поминъка, обичаите, нравите, религията, писмеността, добродетелите и пороците на китайците. Но има още много неща, които са и ще останат дълго време тайни за света. Най-интересното е, че дори и последният китаец не издава тайни на чужденците. Почитателите на Конфуций изобщо са мълчаливи и дори в чужбина не казват какво става зад стените на държавата им. Те с хиляди напускат отечеството си и се заселват в Америка, но и там остават неми и се стремят само да печелят пари.

По-достъпни за чужденците са тези китайски области, които се намират близо до руската граница. За тях знаем вече нещо повече, отколкото за вътрешните предели на Китай. Така например в Урга, най-забележителния град на Монголия, всяка година става голям пазар, на който се стичат обитателите на по-отдалечените краища на небесната империя. Този пазар започна с любимото на всички зрелище. То се състои в наказание на всички престъпници, които са били осъдени през изтеклата година със смърт.

Тези наказания се изпълняват бързо и без всякакви смущения. Престъпниците се връзват на колове, а палачът им разпаря корема. На тези пък, които са осъдени да изтърпят съвсем позорната смърт, като например оскърбителите на императора и императорското семейство, предателите, неблагонадеждните политици и религиозните отстъпници, след разпарянето на корема им отсичат и главата.

С отсичането на главата китаецът се лишава и от гордото си украшение — от перчема, а без него няма достъп в китайското небесно царство и не може да види Конфуций и да се наслаждава на прелестите на рая. По този начин биват наказвани понякога стотици престъпници, а народът се възхищава от кървавото зрелище и ръкопляска на палача. С края на тази вандалска драма завършва програмата от първия ден на панаира в Урга.