— Клотилда! — извика Маврус, — скъпа единствена моя, подръж се още няколко минути, имай предвид, че твоята смърт е и моя…. Дръж се здраво…мисля, че намерих начин да се спасим!

С трескава бързина, като се държеше само с краката си за гръмоотвода, той разкъса палтото си на дълги ивици, които завърза една за друга. Към тях прибави и тирантите си. Така полученото въже привърза здраво за гръмоотвода. По този начин тя се удължи с още няколко метра. Долу оставаше разстояние, което не беше опасно.

— Маврус — изпъшка Клотилда, — Маврус, падам!

Той протегна ръце, прегърна любимата си и се спусна бавно и предпазливо с нея надолу по слабата връв, която за радост ги издържа.

Бяха спасени!

„Черната Мария“, параходът, който отнасяше престъпниците в Каена, цепеше вълните на океана. В най-долните помещения на парахода се намираха нещастните затворници. Между тях беше и графиня Естерхази, съпругата на черния майор. Тя бе болна и сломена, тъй като спасението, което й беше обещано, не успя. Сега й предстоеше да прекара целия си живот на Дяволския остров, подобно на мъченика Драйфус, който вече се намираше във властта на отчаянието и болестите.

Но Натали все пак имаше една утеха. Тя знаеше, че синът й е наблизо, отново беше видяла Роберт, беше чула гласа му и знаеше, че той ще направи всичко възможно, за да я спаси. Но това трябваше да стане колкото може по-скоро. Натали страдаше ужасно от жестоките обноски, на които беше подложена тук на парахода. В най-долното помещение бяха й дали една малка кабинка, която нямаше нито прозорец, нито друга възможност за проветряване. Купчина слама беше леглото й, но тя не можеше дори да се просне свободно върху нея, защото кабинката беше твърде малка. Ужасна беше и храната, която получаваше. Вмирисана риба или някаква безвкусна каша и парче хляб, толкова корав, че би трябвало предварително да се насече с тесла. Като се прибави към това и ужасната самота, мъчителните мисли, които я налягаха, съзнанието, че я чака едно страшно бъдеще, действително беше чудо, че Натали Естерхази не изгуби разсъдъка си. Но нейните страдания бяха увеличени и от друго нещо. Капитанът на „Черната Мария“ беше пожелал да види затворничката преди да я тласнат в мизерната кабина. Красотата й, благородното й държание направиха силно впечатление на суровия моряк. Една сутрин той заповяда на юнгата Роберт да повика моряка Латур и заедно с него да доведат в кабината му затворничката. Сърцето на Роберт се разтупа. Какво искаше капитанът от майка му? Дали не смяташе да облекчи с нещо съдбата й? Дали не беше разбрал, че начинът, по който на неговия параход се отнасят с нещастната жена е прекалено жесток и нечовешки? Зарадван, той отиде при Латур и му съобщи, че капитанът иска да види майка му. Обаче челото на Латур се сбърчи мрачно. Той разбра, че на нещастницата предстоят нови изпитания, но задържа предположенията за себе си, за да не смущава детското сърце с неща, които то не би могло да разбере. Съобщиха на ключаря за заповедта на капитана и той им отвори кабината, в която се намираше графиня Натали. Латур и Роберт за пръв път виждаха това помещение, за пръв път синът виждаше майка си в тази недостойна за нея обстановка. Но той трябваше да се владее, защото ключарят стоеше зад него и едно-единствено възклицание, едно само непредпазливо движение можеше да издаде на подозрителния човек, че между него и жената съществуват по-тесни, по-сърдечни връзки.

За щастие ключарят остана в долното помещение, а Латур и Роберт сами поведоха затворничката по тясната стълба нагоре към каютата на капитана.

— Майко, мила майко! — прошепна Роберт на нещастната жена, докато целуваше ръката й. — Майко, какви страдания трябва да понасяш!

— Телесните мъки, сине мой — отговори с достойнство графинята, — съвсем не са най-страшните. Това, което мъчи душата ни, което ни унижава, което ни излага на безчестие, това може да направи живота ни тежък и непоносим.

Тя затвори очи и си спомни за подлия човек, когото беше нарекла свой съпруг, тласнал нея и децата й към мизерия и смърт. Той живееше с любовницата си разкошен живот, докато тя и синът й се намираха пред неизвестност, а малката Виктория спеше вечния си сън на гробищата. Някогашната й предана любов към Естерхази се беше превърнала в люта омраза.

— Майчице — не издържа Роберт, — тези минути са ценни и аз бързам да ти съобщя някои работи. Човекът, който сега е с нас, се казва Латур и за мен е приятел, баща и верен покровител. Заедно с него, майко, ще се опитаме да те спасим и то колкото е възможно по-скоро.

— Така е, госпожо графиньо — потвърди Латур, — аз искрено обичам вашия син и го смятам за свой брат и тъй като сме свързали съдбите си, редно е да рискувам живота си за спасението на неговата майка. Имам вече план за бягството ни от „Черната Мария“. Но, разбира се, за изпълнението му са необходими още доста приготовления. Затова, колкото и да е страшна тази мисъл, ще трябва търпеливо да прекарате още няколко дни във вашия ужасен затвор.

Натали стисна ръката на Латур.

— Отсега нататък ще понасям леко всички страдания — отговори тя, — щом като зная, че за мен туптят две сърца, изпълнени с любов! Благодаря, хиляди пъти благодаря! Но аз не бих желала, Латур, да излага живота си на опасност заради мен.

— Тихо! — прошепна Роберт. — Мълчи, за Бога! Струва ми се, че зърнах лицето на кормчията. Страх ме е да не ни е подслушвал.

Те стигнаха до кабината на капитана и въведоха затворничката в нея. Едрият, снажен мъж с волева брада и бледо от разни злоупотреби лице заповяда на Латур и Роберт да напуснат каютата.

Щом остана сам със затворничката, той се приближи до нея и я прегърна през бедрата.

— Е, моя гълъбице — измърка той с противен глас, — страх ме е, че не си много доволна от положението си на моя параход. Би могла да се чувстваш добре, много добре даже, и да прекарваш един сравнително приятен живот тук на борда на „Черната Мария“, ако си мила с мене и умееш да поддържаш доброто ми настроение.

Безсрамникът се опита да целуне графинята, но Натали, ужасена и отвратена, го отблъсна.

— Не се опитвайте още веднъж — изрече твърдо тя — да ме обиждате по такъв начин. Действително аз съм ваша пленница, аз съм една нещастна жена, която със стъпването си на този параход е загубила всички права и е станала напълно беззащитна. Аз нямам нищо друго, освен живота си, обаче вие трябва да го цените, капитане, защото сте длъжен да ме предадете жива на властите в Каена. Ще отговаряте, ако с мен се случи нещо по пътя. Заклевам ви се, че ако с насилие ме принудите да стана ваша любовница, ще потърся смъртта. Или ще се хвърля в морето, или ще престана да ям и ще дочакам края си.

Капитан Деклюзьор се изсмя подигравателно.

— Няма да успееш — каза грубо той, — защото отсега нататък ще заповядам да те вържат на палубата и да те хранят насила. Виждаш, че не можеш да ми избягаш, а пък си твърде хубава и твърде съблазнителна, за да се откажа от намерението си да прекарам някой и друг любовен час с тебе. Приготви се за моето посещение тази нощ… Не се вцепенявай от ужас! Ще се укротиш, обещавам ти, и ще започнеш да очакваш с нетърпение моите прегръдки.

Лек стон се чу пред вратата на кабината. Той беше твърде тих, за да го чуе капитанът, но достатъчно силен, за да накара Натали да изтръпне. Тя се досети, че синът й беше подслушвал този мръсен разговор. Действително, Латур и Роберт подслушваха. Те чуха отвратителното предложение на капитана. Роберт не можа да разбере много от смисъла му, но от възмущението на Латур схвана, че капитан Деклюзьор иска нещо ужасно от майка му.

— Да си ходим! — пошепна Латур на Роберт, защото не искаше да остави момчето да слуша по-нататък. — Страх ме е, че капитанът вече няма да ни повери затворничката, а ще накара другиго да я заведе обратно в килията.

Латур беше предугадил. Едва се бяха отдалечили от вратата, когато Деклюзьор подаде главата си от кабината и извика силно кормчията. Той беше висок, слаб, отвратителен човек, дясната ръка на капитана. Нему Деклюзьор поръча да заведе и да заключи затворничката. Трябвало да се пази и той самият искал нощно време да я контролира.