— Катерина, за пръв път днес се разкайвам, че съм станал разбойник, не ме ненавиждай, зашлото аз те обичам, обичам те безгранично.

Не можех да я погледна. Очаквах да чуя присъдата. Чух слабо хълцане. Две нежни ръце ме прегърнаха. Момичето ме вдигна бавно от земята и облегна красивата си глава на гърдите ми.

— Ги ме обичаш — извиках аз от радост и притиснах треперещото момиче към развълнуваните си гърди. — Кажи ми, Катерина. Кажи на нещастния и зъл разбойник, че ме обичаш и ще станеш ангел божий, който ще ми посочи пътя на новия живот!

Тя ме прегърна горещо и аз почувствах разтуптяното й сърце.

— Обичам те силно и горещо, Михаил Панин — каза Катерина, — макар и да изгубя с това небесното царство и душевното блаженство. Още щом те видях първия път те обикнах, обичам те горещо, безкрайно и всецяло, от дъното на сърцето и душата си.

Ние удържахме клетвата си, госпожице, удържахме я!

Разказвачът наведе главата и в душата на детективката се пробуди дълбоко съжаление към този нещастен човек, когото немилостивата съдба бе тласнала в бездната на греха и престъпленията.

— Позволете, госпожице, да привърша разказа си — отново започна Мирович. — Осем дни Катерина остана в моята пещера. През това време момичето бе весело и не поиска да се върне.

Споразумението за откупа отлагах всеки ден и когато най-после моите хора го получиха — той не беше заплатен от барон Острау, а от мене. Аз изплатих сумата вместо барона, като пожертвах голяма част от парите си.

Не исках да изнудвам нейния баща. Бяхме заедно осем дни. Малко е това време, госпожице, за една щастлива двойка.

Тъмнината на живота ми бе осветена от лъч и аз за първи път видях пропастта, в която се намирах. Дадох клетва на Катерина, че ще напусна позорното си занятие и ще започна да живея честно. Плакахме горчиво, когато дойде часът на нашата раздяла и особено когато трябваше да заведа Катерина при файтона, с който щеше да се върне във Варшава.

Дълго стояхме прегърнати. Никога мъж и жена не са се разделяли с толкова натъжени сърца.

В пещерата Катерина остави най-ценното съкровище, което имаше — своето девство. Разбойникът Михаил Панин не й го открадна, не я изнасили — тя самата ми го поднесе с радост, смирение и свенливост, както една невеста го дава на своя обичан съпруг след като махне венеца и булото от главата си и когато влюбените останат сами!

— Михаиле, моята съдба е в твоите ръце — каза Катерина, — и аз съм уверена, че ще спазиш клетвата си и ще те видя пак.

— В Петербург — извиках аз, — но вече като друг човек!

После я целунах и изтичах в гората. Прекарах до гроба на майка си цели два дни и сълзите ми намокриха пръстта. След четиринадесет дни избягах скришом от момчетата си и с големи трудности се озовах в Петербург.

Първото нещо, което узнах при един таен разговор с Катерина, беше, че тя ще става майка. Зарадвахме се и двамата и заживяхме с надеждата, че баронът ще даде съгласието си да се венчаем и ще можем да направим от детето си добър човек. Подпомогнат от мои приятели — високопоставени лица, аз успях до известна степен да оправя положението си. Промених името си и успях да получа документ за казашки хетман.

Месеците се нижеха един след друг и ние с Катерина се виждахме често. Дойде време, когато нейното положение не можеше повече да се крие.

Срещнах в Петербург един свещеник, някогашен приятел на баща ми, заемащ висока длъжност в Синода. Поверих му тайната и една нощ той ни венча. Бракът се сключи при всички изисквания на закона и Катерина стана пред Бога моя съпруга, а пред хората — княгиня Панина.

На следния ден отидох при баща й.

Баронът ме прие любезно — явяването ми като влиятелна личност го направи по-мек, но когато му разказах за по-раншния си живот — тогава погледът му стана мрачен.

— Вие, значи, сте измамили детето ми — каза той тихо. — Или сте го изнасилили, когато е било във вашата разбойническа пещера. Не мога никога да повярвам, че моята любима дъщеря, която дотогава не е поглеждала мъж, сама ви се е отдала. Не, в това никога не бихте могли да ме убедите.

— Извикайте дъщеря си — отвърнах аз, — и ако тя каже, че съм я измамил — тогава затворете ме в най-дълбокия зимник на вашата къща и отрежете дясната ми ръка.

След няколко минути Катерина стоеше пред баща си.

Тя се хвърли в краката му и каза, че ме обича и че ще ме обича до гроб. Ням, блед, с треперещи устни баронът я слушаше.

— Пожертва за своя любим и честта си? — я попита той тихо, след като тя свърши.

— Дадох на мъжа си това, което му принадлежи.

— На мъжа си ли?

— Да, тате, ние се венчахме, ние сме мъж и жена.

— Тъй ли? — попита той. — В такъв случай трябва да обмисля как да постъпя. Княз Михаил Панин, посетете ме довечера. Ще ви очаквам в осем часа.

Стори ми се, че в думите на барона имаше горчива ирония. Ала исках да вярвам, че се лъжа. Отправих нежен поглед към Катерина, направих учтив поклон към баща й и излязох от двореца. С нетърпение чаках уречения час.

Току-що пристигнах в двореца и един стар слуга ме отведе в стая, чиито стени бяха покрити с шити завеси.

Щом влязох, барон Острау стана от писалището, на което горяха шест свещи.

— Наистина ли искате за жена дъщеря ми? — попита гой, обръщайки се към мен.

— Не мога да искам това, което вече притежавам. Дойдох да моля за вашето благословие.

— Вашата сватба е станала толкова безшумно, че ми се иска да ви устроя малко тържество — каза старият барон с презрителна усмивка. — Ето и гостите!

Завесите се вдигнаха. Двадесет казаци, въоръжени от глава до пети, се нахвърлиха върху мене и ме повалиха на пода. Нищо не можах да направя, защото нямах никакво оръжие в себе си, а и никога не можех да помисля, че бащата на любимата ми Катерина може да ме нападне тъй подло.

Казаците ме вързаха и ме отведоха в двора, където чакаше кола. Закараха ме в запустяла къща край Петербург и ме затвориха във влажния зимник. Сваляха оковите ми само когато се хранех, но ме наблюдаваха двадесетина казаци и всяко мое движение се следеше.

Вече не желаех да ям и исках да умра от глад, но мисълта за Катерина ме крепеше — заради нея и детето си трябваше да живея.

Най-сетне през една тъмна нощ ме изведоха от тъмницата. Няколко казаци ме отведоха на първия етаж в изящно подредена къща. В стаята имаше легло, а на копринените постелки лежеше бледа красива жена и въпреки че лицето й бе маскирано, аз веднага познах моята Катерина. Тя държеше в ръцете си новородено дете — моето дете.

Една жена, навярно акушерка, стоеше до леглото. Ала жестокият й баща, барон Фон Острау, след като достатъчно се наслади на мъките ми, каза, че жена ми е родила момиченце, което ще се нарича Наталка. После се чу удряне на звънец и вратата се отвори. Влезе един окъсан, отвратителен човек. Жестокият баща му подаде детето ми, за да го обрече на срам и безчестие.

След като ме наруга, баронът ми съобщи, че бил издействал от царя да бъда заточен на остров Сахалин, а на всеки 12 октомври да ми удрят но двадесет тояги, за да не забравям рождения ден на детето си.

След това пак ме поведоха в ужасната тъмница. Крещях, исках да отида при жена си и детето си, но ударите на казаците ме заставяха да мълча.

Отведоха ме на остров Сахалин. За пътуването ми дотам най-добре е да не приказвам. Пътувах по вода и по суша. Почти винаги бях в долната част на парахода до кръста във вода, гладен, люлян от морските вълни.

Цели месеци скитахме по снежните гюлета, оковани, а щом стигнехме до някоя станция, където казаците си почиваха, мен и други тридесет затворници ни затваряха в тясно помещение, където можеха да се поберат едва пет души.

Много от другарите ми по неволя се разболяха от заразни болести, а казаците не отделяха здравите от болните.

Един-единствен лъч на надежда проблесна по време на пътуването. Това беше в Тоболск, където при нас дойде млад свещеник и ни утеши със светата вяра. Той беше добър и благороден човек и спечели моето доверие. Разправих му тежката си участ, съобщих му името на свещеника, който ни венча в Петербург и го помолих да предаде на Катерина едно писмо от мен. Той ми донесе перо, мастило и къс хартия и ми се закле, че ще направи тази добрина. Дали е удържал на клетвата си, не зная, но вярвам, че го е направил.