— Ужас! — извика Юлиана. — О, варварство човешко, докъде стигаш ти!

— Мелиора не загина — продължи князът, — тя знаеше да плува и всички се учудили, като я видели на другия бряг. Разправяха, че тя така е пазила детето, че то даже не се е намокрило. Изсмяла се демонски, тръгнала по брега и се върнала в лагера на циганите. Там я чакала полицията, която баща ми беше повикал и целият цигански лагер беше пропъден зад граница. Оттогава нищо не съм чувал за нея, вече пет години. Тя изчезна заедно с детето ми. Баща ми се разболя. Суеверните разправяха, че това е от проклятието на циганите. Той страдаше от сърце и лекарите го посъветваха да иде на бани в Тренчик, където те срещнах, драга ми Юлиано! Дотогава не бях обичал истински.

— Стефане, заклеваш ли се, че не си обичал циганката така горещо, както обичаш мене?

— Заклевам ти се — промълви княз Дубиски тържествено. — Желаех я, но не я обичах.

Юлиана прегърна радостно съпруга си.

— Ще ти простя всичко — отрони тя, — а ти забрави тия спомени, забрави ги щом си близо до моето сърце.

Горещи, искрени целувки съединиха за няколко минути влюбените.

Стефан скочи, очите му блестяха, лицето му гореше. Той изгаси всички лампи и вдигна копринените завеси на прозорците. Сребристата светлина на луната освети сватбената стая.

— Юлиано — прошепна той, — ти знаеш обичая на маджарите. През първата нощ невестата трябва да застеле леглото.

Юлиана, почервеняла от срам, стана и колебаейки се, се отправи към леглото.

— Обичам те — продума тя. — Обичам те неизказано много.

Тя хвана покривката и в стаята се разнесе силен вик. Бледа като стена, тя се олюля, а князът едва успя да я задържи.

— Какво ти е, драга ми Юлиано?

— Виж там — продума жената и посочи към леглото.

Младият княз видя вцепенен, осветено от бледите лъчи на луната, спящо малко дете — циганче.

Най-напред дойде на себе си Юлиана.

— Погледни детето — рече тя, — то е твое, твоят син.

— Възможно ли е това — извика той, — как е стигнало тук? Дали Мелиора не е наоколо?

Той погледна плахо към портрета, на Венера. Страшна мисъл се появи в главата му, мисъл, която го накара да пребледнее като мъртвец.

Той хвана Юлиана, сякаш се страхуваше, че любимата му жена се намира в опасност и я отдръпна от портрета на Венера.

Юлиана се освободи бавно от прегръдките му.

— От какво се страхуваш? — запита тя. — Да не е от това дете? Гледай какъв ангел ни изпрати бог тази нощ.

Като че небето отговори: Стефане, всичко ще ти бъде простено, ако бъдеш добър баща на това дете и не го криеш от света, а с гордост му дадеш твоето име и титла, които се полагат на твоя син.

Княз Дубиски беше толкова развълнуван, че не можеше да проговори. Младата му жена го хвана за ръка и го дръпна към леглото.

— Колко е хубаво това дете — каза тя. — Как сладко спи! То прилича на теб, Стефане. Никаква следа няма от онзи скитнически род, това са твоите руси къдри, твоето бяло чело и твоите червени устни. Ангелът божи не може да бъде по-красив.

Хубавата невеста се наведе и целуна детето.

И мъжът почувства обич в сърцето си. Всичко бе забравено, страшните спомени, предчувствието за близката опасност, всичко се изпари пред бащинската любов. Той се спусна към леглото.

— Дете мое — проговори той, — дете мое, мое бедно любимо дете!

— Нашето дете — се чу нежен глас до него. Князът почувства ръката на Юлиана на главата си.

Той прегърна коленете на жена си и извика:

— Юлиана, мила Юлиана, разбрах те. Ти желаеш да станеш майка на моя син, на това намерено дете. Ти искаш да увенчаеш любовта ни и да прегърнеш този мой син, който ми е родила друга жена. Казват, че бог давал на някои ангели човешки образ и ги пращал между хората, за да ги направят по-щастливи и да ги поправят. Ти, моя мила, си такъв ангел, изпратен от небето.

Юлиана вдигна нежно детето.

— Не, мили Стефане, аз съм слабо човешко същество и имам чувствително сърце. Как мога да не бъда трогната от това дете, как да не се вълнувам от щастието, че твоят син ще бъде около мен? Да, кълна се в щастието, което бог ни дарява, че от този час нататък — гласът й звучеше тържествено — ще стана майка на това дете и ако бог благослови и мене с деца, те ще бъдат негови братя и сестри. Ще пазя този първи потомък на рода Дубиски. Нека това дете ни свърже завинаги, до смъртта.

— Хубава Юлиана, ти няма да изпълниш вричането си — проеча силен глас в стаята.

Младата стопанка се вледени от ужас, хвърли се в обятията на мъжа си, като го избута към средата на стаята.

Портретът на Венера бе изчезнал. В широката златна рамка стоеше неподвижно циганката, сякаш беше нарисувана. Луната осветяваше бледото й лице — изглеждаше като мъртва. Ала двете й светещи очи показваха, че хубавата жена е жива и в жилите й тече гореща кръв.

— Мелиора!

Не можеше да се опише ужасът, страхът и голямото вълнение, които бушуваха в тази единствена дума, изтръгнала се от устата на младия княз.

Още един път в стаята се чу:

— Мелиора!

— Да, Мелиора, циганката, която твоят баща би и позорно изгони зад граница, но която пак е твоя съпруга и майка на твоето дете.

Циганката излезе иззад рамката. Тя се приближи до княза и до разтрепераната му съпруга. Но Юлиана се вълнуваше не заради себе си, а за своя обичан съпруг.

— Назад! — извика князът. — Ти се промъкваш като враг, влязъл тайно в, моя замък. Заповядвам ти да стоиш далече от тази жена и да не я докосваш.

Циганката се изсмя подигравателно.

— Боиш се да не я омагьосам, а? — запита тя сериозно. — Или мислиш, че тази неопетнена жена ще се опетни, ако я докосна? Ако се е бояла от това, нека не стои тъй доверчиво в прегръдките ти. Моята чест пострада точно от това.

— Мелиора, напразно се мъчиш да ядосаш жена ми. Юлиана вече знае всичко — аз й признах онова, което съм имал с теб.

— Чух твоите признания, ала се уверих, че ти никога не си ме обичал и само слепотата на страстта те е хвърлила в моите прегръдки. Но не съм дошла да слушам от тебе всевъзможни любовни клетви, които никога не ще удържиш — вече не се нуждая от тях. Дойдох да търся своето право. Правото, което принадлежи на мен, а не на тази.

— Но за какво право говориш?

— За правото си да бъда твоя жена — извика циганката със светнал поглед. — Княжеската корона на Дубиски трябва да краси моята глава. Не онази там трябва да бъде в обятията ти, а аз — циганката Мелиора, защото съм майка на твоя син. Аз съм господарка на Красногорка.

Демонската жена стоеше гордо в стаята, сякаш наистина княжеската корона краси главата й и сякаш е дошла тук да й се поклонят, а не като жена, вмъкнала се крадешком през тайни входове.

— Мелиора — намеси се Юлиана, — ако не мислиш за друго, поне не разрушавай щастието на детето ти.

— На моето дете! — каза циганката строго. — Ха-ха, моето дете, моето дете!

Този смях толкова изплаши Стефан, че той отиде до леглото и простря ръцете си над детето, като че искаше да го защити от майка му.

Мелиора забеляза смущението му.

— Ако ти ме изпъдиш от дома си — каза тя, — поне ще ми позволиш да взема сина си.

— Не, не, той ще остане тук — извика Юлиана.

— Аз пет години съм се грижила за него — каза Мелиора строго. — Цели пет години съм се грижила за него и баща му нямаше да знае, ако бях умряла някъде в Русия. Възпитах Андре не като циганин, а като благородник.

— Мелиора — каза княз Стефан Дубиски тихо, — ти сама не вярваш в това, което каза сега. В обятията си държа моята жена, с която съм венчан пред Бога и пред хората. Аз я обичам и ще я обичам до смъртта си. А тебе, нещастна циганко, ще осигуря и обезщетя за всичко, което си претърпяла. Ще ти дам годишна заплата и ти ще живееш като графиня. Ще осиновя нашето дете и то ще стане пред целия свят княз Дубиски. Чула си всичко и знаеш, че моята благородна жена ще го гледа като свое.