— Убиец — отвърна страховитото ехо.

Децата започнаха да плачат и се притиснаха още повече до обичната си майка.

Тя махна каишките от малкия ръчен куфар. Ръцете й трепереха, когато завърза децата плътно до себе си. Ремъците бяха обвити около ръцете им и тримата образуваха жива верига.

— Дайте ми още една целувка, последна целувка! Натали целуна косите на Виктория и на Роберт и горещо се разплака.

— Простете ми, мои мили, мои сладки дечица — изстена нещастницата. — Вие сте още млади, толкова красиви, толкова жизнерадостни, а аз ви водя към… — Тя се разтрепера.

— Майко! — извика момчето. — Ти искаш да ни убиеш?!

— Мълчи, бъди послушно, мое дете, ние отиваме към покой! Тази бяла покривка ще ни покрие и ние ще бъдем у дома, у дома при татко!

— Не искам да отида при татко! — разплака се малката Виктория. — Татко е много лош човек.

— Не при този, дете мое, а при другия, който е разтворил вече обятия, за да ни посрещне, при милостивия бог-баща, на чиито гърди ще намерите търсеното щастие. Хайде, напред, деца мои, ледът е много тънък и трошлив, скоро всичко ще свърши!

Погледът на графинята беше устремен в далечината, тя слезе от брега и тръгна с децата по тънката ледена покривка на реката.

Голите върби се сведоха дълбоко, сякаш искаха да наведат глава, за да не видят ужасната картина.

Ледът бе доста здрав до брега, но по-нататък едва можеше да носи тежестта на едно дете. През прозрачната покривка се виждаха бързите и опасни води на реката. Графинята и децата приближаваха все повече злокобното място. Роберт и Виктория, онемели от ужас и страх, тръгнаха послушно към гибелта.

Нещастната жена започна внезапно да пее хорал и децата веднага я придружиха със слабите си гласове. Смъртната песен прозвуча ужасно в мрака на нощта. Внезапно ледът започна да скърца и под нозете им бликна вода.

— Мамо, мамо, помогни ни! Ужасните смъртни викове заглъхнаха.

Ледът продължаваше да се чупи, водата пръсна високо, още веднъж се яви тъмна фигура, две ръце се протегнаха заплашително към небето и висок глас разсече бурята:

— Така умират последните Естерхази… Убиецо, бъди проклет!

— Мадлена, скъпо, обично мое момиче, ще те обичам до последен дъх. Ти ще станеш моята любима жена.

Тези думи говореше един млад красив момък съвсем искрено. Момичето, на което говореше, го държеше под ръка. Разхождаха се по брега на Сена, макар че бушуваше буря и валеше сняг.

— Ти се заклеваш, Християн, че няма да ме оставиш никога, че имаш сериозни намерения с бедната Мадлен Готие, макар че си граф, а аз само дъщеря на изпаднал артист, на комедиант, който се показва по панаирите. Помисли преди всичко, Християн, колко е голямо разстоянието между нашите семейства и чак тогава ми отговори.

— Защо да мисля за твоя баща — възкликна момъкът. — Длъжен съм да ти заявя откровено, Мадлен, че не ме влече нищо към него и че не мога даже да го уважавам. Известно ми е, че често измъчва тебе и майка ти. Той не обича работата, каквато и да е тя. Не е успял да си извоюва каквото и да е положение в някой театър. Това обаче само ме кара да бързам още повече да те отстраня от него, да ти създам щастие в малкия дом, който приготвям, за да можеш да забравиш печалните си момински години. Твоята майка ще живее, разбира се, у нас.

— Ти си най-добрият човек на света, Християн — изрече младото момиче и обви с ръка врата му, за да го целуне.

— А графинята, Християн, твоята майка, дали ще благослови нашия брак?

— Ще го стори, бъди сигурна, защото ме обича и няма да иска да пречи на моето щастие. Впрочем — добави бързо Християн, — не бива да споменаваш постоянно, че съм от графско потекло. Имам право да се наричам граф Естерхази, но това е единственото добро от моя аристократизъм. Изкарвам всичко с честния си труд като инженер. Парите, запазени за черни дни, които има майка ми, не са повече от тридесет и шест хиляди франка. Тях не мога обаче да харча в никой случай. Намират се в банката „Ротшилд“, където ги е внесъл братовчед ми майор Естерхази.

Мадлен се разтрепера, като чу името на черния майор.

— На него ли доверихте състоянието си? — попита тя изплашена. — О, Християн, сигурен ли си, че няма да го изгубиш?

— Мило мое момиче — засмя се младият човек и целуна девойката, — нали ти казах, че парите са внесени от моя братовчед в „Ротшилд“, а що се отнася до майора и неговата честност — не бива да забравяш, че той е един…

— Естерхази! — чу се внезапно ужасен вик. Християн се изправи и побледня.

— Боже мой — разтрепера се гласът му. — Думата, която исках да изговоря, прозвуча в мрака преди да я изрека. Известно ми е, че няма духове, но това странно съвпадение… Слушай, чувам песен, хорал, Мадлен, косите ми настръхват. Там, на реката, става нещо ужасно!

Момичето се притисна към мъжа. Те се бяха прегърнали и се вслушваха. Внезапно Мадлен извика:

— Чувам деца, които викат за помощ! Бързо, Християн, няма време за губене… Някой е в опасност… Иди при реката… при реката! Те се втурнаха по брега.

— Там! — извика ужасена Мадлен. — Там трима души се борят с вълните. Даже са вързани един за друг. Боже мой, те са загубени!

— Не са — пресече я Християн, — ако Бог бъде милостив към тях и към мене…

Той легна върху леда и предпазливо запълзя напред. Протегна ръце и хвана едно неподвижно женско тяло, за което се държаха две деца. С нечовешки усилия успя да ги изтегли в безопасност.

Виковете на Мадлен бяха разтревожили жителите на най-близките къщи. Те пристигнаха и скоро майката и децата бяха обвити в топли одеяла. Бяха още живи. Един полицай вече бе съобщил в болницата, за да изпратят кола и да откарат извадените от реката самоубийци.

Християн хвана ръката на любимата си и побледнявайки смъртно, прошепна:

— Мадлен, сигурен съм вече! Познавам тази жена, макар че не съм я виждал от пет години насам. Тази нещастна майка, която е търсила смъртта заедно с децата си в Сена, не е никоя друга, освен съпругата на моя братовчед!

— Съпругата на черния майор?

— Да, тя е графиня Естерхази! Моля ви се, господа, намерете ми час по-скоро файтон. Няма защо да карате бедните в болницата, аз ще ги отведа у дома!

Мадлен Готие гледаше с пламнали очи надолу и устните й промълвиха:

— Собствената си жена, собствените си деца си тласнал към смъртта, черни майоре. Това ще са, обаче, последните ти жертви. Часът на отмъщението все повече наближава!

На четвъртия етаж на съседната къща на Рю де Мартир, която обитаваха не по-малко от петдесет и осем семейства, живееше и семейство Готие. На закрепената на вратата табела пишеше: „Баптист Готие, артист, приемни часове от четири до шест часа“.

Готие се бе отказал отдавна да възхищава или разплаква театралната публика, а когато декламираше, високо, не можеше да разплаче никого, освен двама души — бедната си и нещастна съпруга и красивата си дъщеря Мадлен.

И двете, майка и дъщеря, водеха плачевно състояние при този безсърдечен егоист. Ако надникнем в малката, но чиста стая, служеща на тримата не само за храна, за спане, за работа, но и за дневна, най-добре ще видим, колко много мизерия, лишения и…подлост се бяха настанили между четирите стени.

Майка и дъщеря седяха пред голяма дървена маса и се занимаваха с пълненето на ония малки цветни птици, които красят шапките на благородните дами. Това бе не само трудна, но и опасна за живота работа, понеже малките тела биваха пълнени с арсен, вреден за здравето на работничките.

Мадлен не бе засегната още от вредния прах, но вече възрастната госпожа Готие бе пожълтяла и очите й блестяха като в треска. Освен това я мъчеше суха кашлица и тези признаци говореха ясно, че дните й няма да продължат дълго.

Готие се разхождаше доста елегантно облечен, с ръце в джобовете и цигара в уста, из стаята, докато неговото семейство работеше. Навремето той беше красив мъж, сега, обаче, когато приближаваше вече петдесетте, голата му глава не бе обкръжена от друго, освен от венец червеникаво-руси коси. Лицето му беше покрито с безброй бръчки, а носът му бе остро изпъкнал под едрите вежди.