Естерхази пребледня. Пати дьо Клам също стана неспокоен. Натузиус обаче, се престори, че не забеляза тези неспокойни погледи и продължи:

— Желаем противниците да си разменят оръжията.

— Сега пък друго — викна черният майор гневно. — Наистина този дуел е много чуден. Говори се много повече, отколкото се стреля!

— Не е наша вината, господин графе — изгледа го хладно Натузиус, — че налетяхте тук на старо ваше познанство.

Естерхази хвърли злобна мълния към бившия си тъст. Но Натузиус настоя да се разменят оръжията. Нямаше никакъв повод да се откаже. Размяната трябваше да стане. Ръката на Естерхази силно трепереше, когато предаде своя пистолет на Леон и взе неговия. Беше попаднал в собствения си капан. Сега не неговият противник, а той лично имаше в ръцете си безвредно пушкало. А към неговите гърди беше насочено дулото на един добър пистолет от ръката на Леон Бернард. И тя не трепереше.

Свидетелите се отдръпнаха. Цяло ято врани се изви с крясъци над главите им и се настани по близките дървета. Очите на Естерхази се премрежиха, коленете му омекнаха, устните му бяха конвулсивно стиснати.

— Огън! — изкомандва Пати дьо Клам. Изтрещя само един изстрел. Естерхази се олюля и падна.

— Нещастие — измърмори той с безкръвни устни. После остана проснат върху снега. Доктор Бургер беше първият, който дотърча до него. Макар и да не можеше да понася този човек, все пак трябваше да изпълни дълга си на лекар. Бързо прегледа дясната част на гърдите. Кръвоизливът беше изобилен.

Естерхази лежеше със затворени очи. Пати дьо Клам му беше смъкнал пелерината, беше я свил и сложил под главата му. Враните от дърветата гледаха като че ли лакомо ранения. Ще има ли труп за кълване? Те биеха с криле и надаваха зловещи крясъци, придружаващи всеки стон на ранения.

Прозвуча глухо хъркане. Доктор Бургер беше хванал с малки щипци куршума и го извади от раната.

— Невъзможно е да се продължи двубоят, но раната не е смъртоносна. Куршумът е спрял в гърдите, плъзгайки се по една кост. Най-много след няколко седмици раната ще заздравее. — Той спря кръвоизлива и превърза раната. — Нуждаете ли се още от моите услуги? — обърна се към Пати дьо Клам. — Ако желаете, ще предоставя на разположение моята кола.

— Благодаря, имаме всичко, което ни трябва. Последва студено сбогуване и Натузиус, доктор Бургер и Леон Бернард се отдалечиха. Младият мъж спокоен и замислен прие мълчаливо приветствията на придружаващите го.

— Не можах да постигна целта си — отрони той, — не успях да очистя от лицето на земята този подлец.

Когато стигнаха в града се разделиха. Леон забърза към къщи, за да унищожи писмата, които беше написал през нощта.

— Къде ще отидем сега, това знаем и без да го кажем — обърна се Натузиус към лекаря, когато останаха двамата.

Бургер кимна:

— При Матийо Драйфус, нали? Елате, господин нотариус.

Бургер даде на файтонджията адреса.

Матийо Драйфус беше в работната си стая, когато двамата мъже влязоха при него. Погледна ги учудено и въпросително. Още нямаше осем заранта. Какво можеше да означава това утринно посещение на доктора? А особено пък посещението на нотариуса Натузиус — един човек, когото познаваше само по име.

— Появява се вече светлина, Матийо — възкликна доктор Бургер. — Невинността на твоя нещастен брат ще бъде доказана с помощта на Бога.

— За Бога, какво се е случило?

— Спомняте ли си — оживи се лекарят, — че оная стара престъпница Казота на смъртното си легло ви беше пошепнала едно име: Клаудина Лорет?

— Спомням си много добре и дори зная какво означава това име за моя брат.

— Значи, знаете, коя е била Клаудина Лорет?

— За нещастие, тя беше любовница на брат ми и имам доказателства, че за да си отмъсти, се съюзи с неговите врагове…

— От нея са били купени някои писма, не е ли така? — запита Натузиус.

— Възможно е, дори е много вероятно.

— Но ако тази Клаудина Лорет би свидетелствувала, че тези писма са били използвани в разбирателство с враговете, на капитан Драйфус, за да го погуби, ако тя би декларирала пред съда и би открила името на този, с когото е сключила тая подла сделка, тогава…

— Тогава пленникът от Дяволския остров би бил свободен! — ентусиазира се Матийо. — Тогава неговата чест би била реабилитирана.

— Но — добави той печално — това едва ли ще стане някога. Клаудина Лорет изчезна и кой знае дали не е и умряла. Тя е единствената свидетелка, която би могла да разобличи заговора, устроен срещу моя брат.

— Тя не е мъртва! — не издържа и викна Бургер. Матийо трепна. Тази вест го възбуди силно:

— Клаудина Лорет е жива?

— Жива!

— И знаете ли къде се намира?

— Тя е в Париж. Ще я издирим, ще я намерим. В присъствието на няколко свидетели, тя хвърли в лицето на черния майор следните думи: „Убиецо на Драйфус, бъди проклет!“

В този момент вик долетя от прага на съседната стая.

Херманса беше чула целия им разговор. Сега тя лежеше в безсъзнание до вратата. Новата надежда й беше отнела последните сили.

Дуелът между граф Естерхази и Леон Бернард не останат скрит. Кочияшите или приятелите на майора, а възможно е и сам Натузиус или докторът да са изтървали някоя и друга дума. Кой знае? Подобна мълва като че ли пада от небето. И особено лесно стига до пресата. Някой любопитен репортер навярно дочул нещо за дуела, веднага написва интересна статийка и я поднася на първия попаднал вестник, където му се заплаща добре, защото майор Естерхази беше личност, добре позната в Париж. Достатъчна беше една сензационна статия с многообещаващото заглавие: „Граф Естерхази, майор от Генералния щаб, смъртно ранен на дуел!“

Естествено, по-голямата част от читателите оставаха безразлични към подобни новини. Но в един парижки дом тази новина предизвика неописуема възбуда и ярост. Това беше къщата на госпожа Буланси. Любовницата на черния майор имаше привичка да пие чая си към шест часа докато изпушеше една цигара и прочетеше вестниците.

Тази вечер тя постъпи както всякога. Но едва беше хвърлила поглед върху вестника и подскочи с вик на ужас.

. „Граф Естерхази ранен смъртно на дуел!…“

Известно време госпожа Буланси остана като замаяна. Тя затрепера с цялото си тяло и дълго не можа да дойде на себе си. Мъжът, когото обичаше, е смъртно ранен!… А тя не беше до него, нито пък знаеше каква опасност е надвиснала над главата му! Ах! Кое е съществото, с което той сега споделя всичко — и щастие, и болки?… Сред състраданието й изпъкна като призрак ревността.

— Онази проклета циганка — процеди тя през зъби — сега навярно е до възглавницата му. Тя се грижи за него, тя му охлажда челото… Но ще я прогоня оттам, от онова място, което принадлежи само на мен!

Тя удари гневно с крак по пода. Любовта й към Естерхази избухна с още по-голяма сила. Очите й се изпълниха със сълзи. Тя плачеше, защото мислеше, че любимият й е застрашен от смъртта, беше засегнато единственото й човешко чувство.

— Не, не — викна тя. — Трябва да се съвзема. Не мога да отида до леглото му в това положение. Бих го разсърдила, бих влошила болестта му. Трябва да се владея, ако ще и самата Мелиора да излезе насреща ми. Не трябва в никакъв случай да издавам възбудата си. Ще гледам спокойно в очите й, ще говоря любезно с нея. Ах, каква нетърпима, непоносима комедия! Но трябва да постъпя така!

Тя владееше изкуството да се преструва. Оттегли се в будоара си и повика камериерката да я облече. Черна, семпла, но елегантна рокля покри прекрасната й талия. И този път, както винаги, черен воал покри лицето й. След това тя излезе от къщата.

Въпреки че имаше на разположение прекрасна, елегантна кола, тя не се възползва от нея, а нае от пиацата, защото между нея и графа имаше споразумение никога да не оставя своята собствена кола да я чака пред вратата му. Портиерът я познаваше добре и я остави да влезе.

— Жив ли е още? — запита тя стареца, който й беше предан, защото често пъти му даваше бакшиши.