— Сам реших — каза Пикар — да предприема вдругиден нужните мерки за всичко това, защото утре ни е сватбата.
— С кого си говорил?
— С военния министър, а освен това и с генералите Пелийо и Боадефр, които се намираха при него.
— А те решиха ли да арестуват Естерхази? — напрегна се Натузиус!
— Решението отложиха за тайната конференция, но ме похвалиха за старанията и ми казаха, че съм заслужил да бъда повишен в чин. С това присъдата на Естерхази е произнесена.
Лучия поклати глава с безпокойство:
— Бих искала всичко вече да е свършило. Да не си се изложил пред началниците си…
— Бъди спокойна — отговори Пикар. — Сигурен съм в работата си. Във Франция правдата все още съществува.
10.
В същата минута се отвори вратата на големия салон и гостите влязоха. По-късно се появи и Емил Зола. Той целуна Лучия по челото, стисна десницата на Пикар, който му бе представен от момичето. Пред Натузиус той се поклони хладно и отиде към другите гости.
— Малката ми Лучия, ти си направила добър избор — каза Зола на младата невяста, като погледна Пикар в очите, — защото всичко, каквото до днес съм чул за господин полковника, му прави само чест.
Пикар се поклони.
— Господин Зола, вие сте много добър към мен — промълви той — и съм щастлив, че чух тия думи от устата на един човек, с когото Франция може да се гордее.
— Господин полковник, вие сте храбър мъж — продължи знаменитият писател. — Научих, че се борите за невинно осъдения капитан Драйфус и че сте имали намерение да заведете дело против истинския предател на отечеството. Това е благородно от ваша страна и много ме радва, че ми се отдаде случай да ви кажа, че съм ваш съмишленик!
Пикар се стресна.
— Възможно ли е? — прошепна той. — Възможно ли е да сте убеден в невинността на капитан Драйфус?
— Тихо! — каза Зола. — Още не е дошло времето да се признае открито. Да кажа сега всичко, каквото зная, това би значело да попреча на добрия резултат на делото ни.
— О, ние ще победим — възкликна Пикар. — Истината винаги тържествува и ще дойде ден, когато във Франция ще осъзнаят, че напразно са мъчили нещастния капитан. Господин Зола, този ден не е далече!
— О, той е още много далече — отговори писателят смутен. — Зная, че вие мислите, че вдругиден ще постигнете голяма промяна по въпроса на Драйфус. Но, приятелю, лъжете се. Победата не е лесна и този път неприятелите ще тържествуват.
Докато Зола прошепна тия думи на Пикар, Лучия бе отишла да поздрави другите гости. Пикар пребледня. Обърна глава да види годеницата си и отново се обърна към Зола.
— Господине — помоли Пикар, — не казвайте нищо, което би могло да угрижи годеницата ми. Не искам да я виждам печална пред венчаването ни.
— Ще мълча — обеща Зола.
Двамата си стиснаха десниците като стари приятели. Гостите се отправиха към трапезата. Пикар взе годеницата си под ръка и я заведе до масата.
Зола седеше до Лучия и след като закусиха, той стана и произнесе наздравица в чест на младата двойка. Чашите зазвъняха. Натузиус се приближи до стола, на който седеше Зола. Ръката, в която държеше чашата, трепереше. Той побутна писателя по рамото. Зола се обърна и се учуди, като видя нотариуса. После стана и отиде с него до близкия прозорец.
— Господин Натузиус, виждам, че желаете да говорите с мен — каза Зола спокойно.
— Емил Зола; едно време се приветствахме на „ти“!
— отбеляза Натузиус, като сложи чашата на прозореца.
— Господин Натузиус, времената са се променили. Разбира се, аз съм останал този, който бях и по-рано, но вие много сте се променил.
— Само в искреното си приятелство към теб, Емил, не съм се променил.
— Господин Натузиус, не мога да повярвам. Ако чувствахте искрено приятелство към мене, не щяхте да промените възгледите си за живота, което ни раздели завинаги.
— А в какво ме укорявате? Може би не можете да ми простите, задето съм бил добър търговец и съм събрал няколко милиона франка?
— Господин Натузиус, лъжете се. В това не ви обвинявам. Всеки човек се стреми към богатство, защото парите са сила и могъщество, а кой не иска да бъде могъщ? Но на никого не е позволено да обира ближните си и да минава през труповете им, за да запази собствените си интереси.
— И аз така ли съм постъпвал? — отрони нотариусът, без да погледне бившия си приятел.
— Господин нотариус, като ме попитахте, трябва честно да ви отговоря. Да, вие сте се възползвали от информацията си, за да съсипете стотици хора. Станахте причина те да обеднеят и милионите ви са пропити с горчиви сълзи. Вие станахте причина да прокълнат името ви. Но нека това проклятие не се осъществи, тъй като Лучия е добро дете.
— Емил Зола, ти ли ми казваш това? — задиша развълнувано Натузиус. — Ти, комуто едно време спасих живота и положих основата на днешното ти добро състояние?
— Не отричам, че това е истина — отговори Зола. — Тогава вие ми направихте неоценима услуга и благодарността ми е доказана чрез това, че днес се намирам в къщата ви. Никога не исках да пристъпя вашия праг, но споменът за ония часове, в които се ангажирахте толкова, ме накара да не причиня скръб на Лучия. Така наруших решението си.
— Емил, благодаря ти — проговори Натузиус трогнат и подаде ръка на Зола, който не я пое.
— Не смея да хвана ръката ти — каза той и по чертите на лицето му личеше страшната борба, която бе обзела душата му. — Дори да ти простя и да забравя всичко, споменаването наедно престъпно дело, което си сторил, ни разделя завинаги?
— Какво, какво искаш да кажеш?
Зола погледна мрачно бившия си приятел.
— Да ти кажа ли името на онзи човек? — попита той.
— Кажи ми го! — отговори нотариусът.
— Добре, ти сам настояваш.
След това се наведе към ухото му и прошепна:
— Легуве!
Нотариусът се олюля и трепна. Той се удари в близкостоящата маса и я събори. Гостите разговаряха доста силно и не чуха шума, който произведе масата при падането си. Внезапно всичко утихна и нотариусът бързо се обърна. Защо бяха млъкнали всички, защо не продължаваше веселието? Защо не звъняха вече чашите и защо госпожите гледаха учудени към вратата? Защо Пикар скочи от стола си и хвърли гневен поглед към вратата? Защо побледня Лучия, а Зола гледаше смутен, като човек, чието предчувствие се е сбъднало?
Отговорът на всички тия въпроси бе явяването на едно неочаквано лице — офицерът, който влезе в салона. Той беше облечен с парадна униформа и от джоба му се подаваше запечатано писмо. Този офицер, който носеше фуражката си в ръка, беше майор Пати дьо Клам.
Майорът, привидно радостен, се приближи до масата, поздрави Пикар и се поклони пред годеницата му, а те отвърнаха хладно на поздрава му.
— Моля, извинявайте — каза майор Пати дьо Клам, — че влязох неканен в тази къща, и особено вие, госпожице — обърна се той към Лучия. — Ще ми простите, че трябва да отделя господин Пикар за няколко минути. Службата е причина за некоректната ми постъпка, но уверявам ви, че известието, което трябваше да предам на бъдещия ви съпруг, всъщност е едно отличие. Господин полковник, моля, елате за момент!
— Идвам! — отговори Пикар, като стисна под масата ръката на Лучия и влезе с майора в съседната стая, където беше библиотеката на нотариуса.
Пикар покани майора да седне.
— Господин майор, някаква заповед ли ми носите?
— Да, господин полковник. Ето я!
Пати дьо Клам извади писмото от джоба си и го подаде на полковника. Той искаше да го отвори, но внезапно се обърна и каза:
— Господин майор, не се съмнявам, че съдържанието на това писмо ви е известно.
— Разбира се, господин полковник.
— Тогава, моля ви, кажете ми, дали още днес трябва да зная съдържанието на тая заповед? Вие знаете, че утре е сватбеният ми ден и затова вярвам, че желанието ми да узная приятната вест е съвсем естествено.
— Господин полковник, моля, отворете писмото. Съдържанието му е едно отличие, за което ви честитят.