Настъпи моментът на раздялата. Херманса и Алиса се бяха отделили от другарите си и се прегръщаха нежно.

— Прощавай, моя мила, благородна приятелко — промълви Херманса. — Бог нека те пази и закриля, за да изпълниш благородното си дело. Има още време, кажи ми само една дума и аз ще те придружа до Каена. Готова съм да понеса най-страшните мъки и страдания, готова съм да вървя боса през гъсталаци, тръни и блата, само и само да видя нещастния си мъж. Да, готова съм на драго сърце да жертвам и последната си капка кръв за него. Това е мой свещен дълг — да избавя съпруга си.

— Херманса, ти си направила вече толкова много за него — спря я бързо американката. — Не ти ли стига, че си дошла дотук заради него? Не е ли достатъчно, че си страдала няколко месеца на самотния остров? Херманса, болна си от блатна треска и трябва да напуснеш тази тропическа област, ако искаш да спасиш живота си, който принадлежи на бедния заточеник от Дяволския остров и на твоето скъпо дете.

— О, моето дете — изхълца Херманса, — о, малкият ми Андре! Да, искам да го видя, иначе ще ми се пръсне сърцето!

— Херманса, ако поиска Бог, най-късно след четири седмици ще можеш да прегърнеш сладкото си детенце. Ти ще видиш милия Андре и благородния си девер Матийо…

Когато Алиса изговори това име, стройното й тяло се разтрепери, страните на лицето й се зачервиха, а очите й се напълниха със сълзи. Херманса забеляза силното вълнение на приятелката си, хвана ръцете й и ги стисна сърдечно.

— Алиса, ти плачеш — каза тя. — Ти, силната, смелата и дръзката, плачеш! Ах, предчувствам за кого рониш тези сълзи. Твоето сърце те предаде. Алиса, повери ми тайната на сърцето си. Ти обичаш Матийо, нали?

— Да, обичам го — отговори Алиса твърдо. — Херманса, на теб мога да поверя тази тайна на сърцето ми. И на Матийо е известно, че го обичам, обожавам го и когато го видиш, кажи му, че моето сърце ще му принадлежи вечно.

— Алиса, ти ще се върнеш — каза Херманса радостно — и аз ще бъда горда и щастлива, когато Матийо те заведе пред олтара.

— Няма да стане никога, никога! — въздъхна младата американка печално.

Херманса остана учудена от тези думи и се готвеше да запита другарката си какво иска да каже с това, но Алиса не я остави да изрече въпроса, а я прегърна силно и я целуна по устните, очите и челото.

— Херманса, какво да кажа на съпруга ти в случай, че го намеря на Дяволския остров? — запита тя.

Бедната жена притисна двете ръце до гърдите си:

— Кажи му, кажи на Алфред Драйфус, че го обичам и ще му остана вярна до последния си дъх. Закълни му се още веднъж вместо мене, че неуморно ще действам за освобождаването му, че не ще спра, докато не докажа невинността му и ще деля душевно с него страданията и мъките му.

— Сбогом, Херманса — прегърна я пак Алиса. — Сбогом, моя мила приятелко. Аз отивам да освободя твоя съпруг, мъченика на деветнадесетия век, затворника на Дяволския остров, от ръцете на френските палачи.

След минута тя и двамата й спътници се изгубиха из високите гъсталаци. Останалите коленичиха и отправиха молба да закриля тримата пътници и да помогне на Алиса Тери да избави мъченика Драйфус от Дяволския остров.

Под заповед на свирепия губернатор Грефин, Драйфус бе отведен в кулата на глада и оставен на произвола на надзирателя Дакоста — грозния старец с кучешкото лице.

Капитанът лежеше с вързани ръце и крака на най-долното стъпало на изпотрошената стълба, водеща към платформата на кулата и очакваше смело смъртта. Дакоста се беше надвесил над нещастника. В блестящите му очи светеше страшно решение, а дългият му остър нож беше вече опрял гърдите на затворника. Жертвата не се съмняваше, че Грефин е заръчал на стареца да го умъртви. Драйфус затвори очи, отправи последните си мисли към близките си и ги благослови още веднъж с няма молитва към Бога. И тогава клетникът почувства как острият нож преряза въжетата на ръцете му. После бяха освободени и краката му.

Драйфус мислеше, че сънува. Не смееше да отвори очи, но в същия момент чу гласа на Дакоста:

— Господин капитан, станете и не се страхувайте от мен. Няма да ви направя нищо лошо. Не съм в състояние да ви освободя от този страшен затвор, но ще се погрижа да намаля страданията ви в него.

Драйфус се чувстваше като възроден. В тялото му забушуваха нови жизнени сили, а през мозъка му хукнаха нови надежда. Капитанът скочи на крака и се изправи пред стареца.

. — Господин капитан Драйфус, моля, последвайте ме — нареди доброжелателно надзирателят.

Двамата се качиха по стълбата и когато стигнаха близо до платформата, Дакоста отвори една врата и влязоха в доста добре обзаведена стая. Драйфус не очакваше, че в тази развалина ще намери такова удобно жилище. Помещението беше кръгло и се осветяваше от четири високи тесни прозорци. От тавана висеше една малка медна лампа, чиято светлина падаше върху проста, но чиста покъщнина, покрита с красиво извезани покривки.

Изминаха няколко мига и капитан Драйфус забеляза кой е подредил така стаята. От един вехт стол се надигна женска фигура, така нежна и крехка, че капитанът остана поразен. Драйфус не бе виждал никога толкова мило и прелестно създание. Тя имаше къдрава коса и неизказано хубаво лице. Розовите устни, нежната брадичка, правилният гръцки нос и големите тъмносини очи поразяваха със своята красота. Младото момиче — на около седемнадесет години — пристъпи няколко крачки към затворника, но после спря и нежна червенина обагри страните му.

— Дядо, доведе ли го? — запита то със звучен глас.

— Да, скъпа Йоланта — отговори Дакоста, — изпълних, както всякога, желанието ти. Човекът, който стои пред тебе, е капитан Драйфус, за чиято съдба се интересуваш толкова много.

Дакоста се обърна към затворника:

— Господин капитан, това момиче е моя внучка. Тя дели с мен от много години самотата на тази кула. Но тя и не би могла да живее на друго място: Сляпа е. Но понеже е хубава, за нея е по-добре да е тук, в тези развалини сред морето, далече от злото на хората.

— Дядо, хората не са зли — каза сляпата и поклати тъжно глава. — Те са само нещастни, защото са много по-слепи от мен. — Те наистина виждат с очи, но не и с духа си. Щяха ли иначе да се мразят така свирепо помежду си? Щеше ли да има тогава богати и бедни, господари и слуги, свободни и затворници?

Драйфус остана поразен от думите на това хубаво, нещастно същество и спонтанно продума:

— Ах, какъв ангел живее в тази стара кула — ангел, който е изпратен от небето, за да утешава нещастните затворници и да сее в техните сърца вяра, любов и надежда!

— Бедната ми Йоланта направи вече толкова много — изрече Дакоста с възхищение. — Внучката ми помогна на много нещастници, които губернаторът Грефин изпрати в тази страшна кула. Тя им стана ангел-спасител и ги избави от страшни мъки и страдания. Проронила е много сълзи и за вашата съдба.

— Дядо ми е разказвал и чел от вестниците какво са направили лошите хора — каза Йоланта мило. — Вътрешният ми глас казва, че вие сте невинен.

— О, добри ми ангеле, благодаря, благодаря ти хиляди пъти за тези думи!

Драйфус хвана нежните бели ръце на момичето и искаше да ги целуне. Но сляпата бързо ги дръпна:

— Не, не, господин капитан, оставете това! Ако искате да ми доставите удоволствие, позволете да попипам с ръце лицето ви. Тогава ще разбера как изглеждате и дали съм си съставила правилна представа за вашата физиономия.

Затворникът вдигна сам ръцете на сляпата и ги сложи върху лицето си. Розовите й пръсти преминаха по челото, очите, страните, устните и брадата му.

— Такъв виждах капитан Драйфус в сънищата си — каза момичето радостно. — О, аз познавам човека по чертите му и в тази минута срещнах благородна душа!

— Йоланта — напомни й Дакоста, — сега трябва да изпълниш дълга си на стопанка. Макар и да е благородна неговата душа, тялото му е изморено и навярно иска да се подкрепи с добра вечеря.