Копието е било направено, когато се получава хартията и се установява, че в действителност носи дата от 28 март 1895 година, т.е. три месеца след осъждането и два месеца след заточването на Драйфус. Тогава се разбира също, че Анри е скъсал края на хартията, на която е била написана истинската дата на регистрирането и много спокойно е вписал фалшива дата.

На 26 ноември 1903 година Драйфус е уведомен за резултатите от тази министерска анкета и въвежда искането си за ревизирането на присъдата, която беше продукт на фалшификация и лъжа.

Само след два дни се разнесе, че Министерството на правосъдието е сезирало консултативната комисия с искането за ревизия, основано на новите данни.

На 24 декември директорът на гражданския отдел, Виктор Мерсие, прочете своя доклад, който беше за ревизия на Драйфусовото дело, а консултативната комисия единодушно се произнесе в същия дух. Веднага Министерството на правосъдието прекрати искането на Касационния съд. И тук главният прокурор Бодуин, след като проучи тайната преписка, даде също благоприятно заключение в полза на искането. Докладът бе направен от съветника Бойер.

На 3, 4 и 5 март криминалната камара открива публичните си заседания под председателството на Шамбару, за да се изслуша докладът на Бойер, заключенията на главния прокурор, както и пледоарията на адвоката на Драйфус, Морнар. Докладчикът изброи най-напред в много спокойна форма, без да настоява особено върху тях, различни нови факти, отбелязани било от военното министерство, било от самия Драйфус и направи следното заключение:

1. Доказа се една лъжа чрез това, че при показанията на свидетеля Гернуки в Рен, последният претендира, че притежава част от информациите от някой си Адамович, който на свой ред ги имаше от доктор Мазетиг. Обаче Мазетиг заяви чрез един автентичен акт, че никога не е познавал Адамович.

2. Баснята за прословутото бордеро, изложена от Жорес от трибуната на Камарата, която повлия на някои от съдиите в Рен.

3. Две писма, които граф Монстер адресира до Жозеф Рейк и баронеса Браузелм, потвърждавайки повторно по формален начин, че Шварцкопен никога не е познавал Драйфус.

4. Претендираше се дори в Рен, че някои от курсовете на военното училище, намерени у Драйфус през 1894 година, не бяха цели, и че листата, които липсваха от курсовете по фортификация, отговарят на едно копие от лекциите, правени от Шварцкопен, и намерено в посолството на Германия. Но истината беше доказана от Грибелин. Онова, което се намери у Драйфус, беше пълният курс, а копието на Шварцкопен представляваше лекциите от 1892–1894 година, сиреч напълно различни от ония, които се преподаваха през 1890 и 1892 година, единствените, които Драйфус следваше да познава.

5. Естерхази преповтори в Лондон пред френския консул декларацията, че той е авторът на бордерото, декларация, за която вече се споменава в статия на в. „Матен“ (19 юли 1899 година).

6. Анри премахна от погледа на началниците си цяла редица от документи, които можеха да докажат невинността на Драйфус и с които се изобличаваше престъплението на Естерхази.

След като докладът анализира всички тези факти от юридическа гледна точка, той задържа като истински нови двата тежки случая на фалшификация от преписката, открита от генерал Андре: Хартията с „Д. ми донесе“ и онази с датата от хартията за организацията на железните пътища.

В заключение работата на Бойер даде доводи за приемането на искането за ревизия и за допълнителна анкета, предназначена ада установи юридически посочените факти. Същите бяха и заключенията на главния прокурор Бодуин.

Самоотверженото му и смело изложение посочи цялата афера. Доказателствената система или, по-добре казано, предположенията, издигнати до степен на доказателства и допуснати от съдиите в Рен, пробудиха неговата чиста съвест и той декларира следното:

— Който и да е от нас, ако някога е бил в армията, не би успял да устои пред така сръчно поднесено обвинение. Тайното дело не е нищо друго, освен един куп от мизерни документи, които имат стойност само за мистерията, с която бяха обкръжени. А що се отнася до бордерото, по признанията на самия Естерхази и рапортите на експертите, би значило да отричаш онова, което е видимо за всички, за да се твърди, че то е дело на Драйфус.

Анкетата, предприета от криминалната камара, продължи ни повече ни по-малко от девет месеца, извършена при най-строга тайна и при пълна съвестност. Всички полезни свидетели освен Естерхази бяха изслушани. Не липсваха с показанията си и съдиите от Рен, а дори и князът на Монако. Последният, разпитан от специална комисия, декларира, че Вилхелм Втори е удостоверил невинността на Драйфус.

Разследването на криминалната камара привърши и съгласно закона делото бе препратено на съседните отдели на Касационния съд. По всичко изглеждаше, че ликвидирането на тази афера, сега така добре изяснена, не ще продължи повече от две-три седмици. Но истината е, че потрябваха още пет дълги месеца, за да се стигне до развръзката.

Вердиктът на касационния съд, с всички обединени отдели се произнесе на 12 юли 1906 година.

Той гласеше касиране без препращане с 31 гласа срещу 18. Тримата председатели: Capo, Бар и Танон, както и първият председател Бало Бопре, бяха между болшинството, като гласуваха „за“. Решението, което беше редактирано от Бало Бопре и което бе прочетено в публично заседание, представлява една магистрална страница, един шедьовър на юридическите дебати. Всички обвинения бяха юридически оборени и тяхното анулиране вървеше по ред. Едно след друго се нижеха истинските доказателства, които провалиха всички, така наречени, доказателства за предателството на Драйфус.

Ето края на този паметен юридически документ: „Имайки предвид последния анализ, че между обвиненията отправени срещу Драйфус, нищо не остана положително и че анулирането на присъдата на военния съд от Рен не оставя нищо, което може да се счете като нарушение или като престъпление; имайки предвид чл. 445 от Закона за углавните престъпления, никакво препращане за ново съдене не може да има място.

Поради тези мотиви съдът анулира присъдата на Ренския военен съд, който на 9 септември 1899 година осъди Драйфус на десет години тъмничен затвор и на военна деградация…, а тъй като погрешка тази присъда е била произнесена, взима акт от декларацията на Драйфус, чрез която той се отказва от обезщетение от материално естество, на което има право съгласно чл. 446 от Углавния закон. Заповядва това му решение да бъде афиширано в Париж и Рен, публикувано в Държавен вестник, както и в други пет вестника, избрани от Драйфус. Дава също правото на Алфред Драйфус да го публикува на държавни разноски в други петдесет парижки и провинциални вестници, по свой избор. Заповядва това решение да бъде вписано в регистрите на военния съд в Рен, а на края на присъдата, произнесена тогава, да се напише, че е анулирана и да се направи специална забележка за настоящото решение.“

Така се разсея този лош сън, който трая цели дванадесет години. Така завърши той чрез една окончателна победа, плод на дълга и тежка борба за правда, която отначало беше водена само от шепа хора, а после събра под знамето си почти цяла републиканска Франция. Това бяха всички способни хора, които имат свободно и собствено мнение и виждат ясно, жертвайки кастови или лични интереси заради вечните принципи на правдата, на които се базира цивилизованият свят:

Вердиктът на Касационния съд беше приет с достатъчно спокойствие от цялата страна и с видимо безразличие от непримиримите противници на ревизията. Логическите последици на този вердикт следваше да бъдат от една страна моралното и материалното обезщетяване на жертвите, чиято кариера несправедливо биде разрушена, а от друга страна трябваше да се приложат строги санкции спрямо истинските виновници.

За нещастие обаче, окончателната оправдателна присъда на Естерхази, както и законът, който администрираше тези деяния, се противопоставяха на тия санкции.