— Веднага ще се върна в Комарно — каза той на княза, — и ще разгледам под микроскоп кръвта. Ще ви съобщя незабавно резултата.

Стефан прекара нощта при болната си съпруга, без да мигне. Ужасната мисъл, че в тялото на любимата му е присадена смъртоносна отрова, го докарваше до полуда. Той усърдно се молеше на Бога да запази нещастната му съпруга и да не се сбъдне страшната клетва на старата Муша.

Клетата Юлиана не подозираше каква ужасна участ я очаква. Княгинята беше спокойна и тиха. Един път само извика името на Мелиора и се събуди. Но Стефан нежно я целуна и тя щастливо се усмихна. После пак заспа.

На другата заран Стефан едва се бе вдигнал от креслото и колата с лекаря пристигна. Князът го посрещна с трескаво вълнение.

— Ваша светлост, циганката не ви е излъгала. Животното е било бясно!

Стефан политна и лекарят го прихвана да не падне.

— Понесете като мъж ужасната съдба. Има още една надежда, но ще трябва да действате много бързо.

— Кажете! Всичко, всичко ще направя, моя живот ще дам, само да спася милата си жена.

— Още днес заминете за Париж и настанете княгинята в института на прочутия професор Пастьор — откривателя на серума против бяса. Само той може да я спаси.

Още същата вечер Стефан и Юлиана отпътуваха за Париж. Андре ги придружаваше. Трябваше ли благородните му доброжелатели да бъдат сполетени от ужасна участ, за да отиде пак в отечеството си, в родния си град! Чудно се кръстосват понякога пътищата на съдбата.

Мелиора и Аладар Форкаш бяха изчезнали от околността на Красногорка.

Оставихме граф Естерхази в момента, когато се отправи със сто испански конници, за да преследва Диего Гомес и да му отнеме плячката. Черният майор мислеше, че наследството на майка му е попаднало в ръцете на прочутия разбойник. Той се нуждаеше от тези шестдесет хиляди франка. Четиридесет хиляди трябваше да заплати на стария Соломон Дулсети, а десет хиляди — на доктор Дюбоа. И двамата бяха много опасни за него. Старият евреин го заплашваше с военния министър, а Дюбоа със съдилището. Братовчед му Христиан също искаше от него тридесет и осем хиляди франка и му бе казал, че ако не получи след четири дни парите си, ще разкаже всичко на Матийо Драйфус.

Положението на графа беше безизходно и застрашено от всички страни.

Естерхази яздеше мълчалив до испанския полковник и си мислеше как ще се оправя с кредиторите си. Той кипеше от злоба, че подлият разбойник бе ограбил парите, с които можеше да спаси поне малко положението си. Времето беше лошо и още повече подейства на отвратителното му настроение. Валеше дъжд, смесен със сняг, и разкалваше непроходимите планински пътища. Конете едва вървяха и понякога затъвахадо колене из калта. Измокрените конници бяха стигнали най-после до планината без да намерят и следа от разбойниците. Към обяд Естерхази внезапно чу човешки викове от стръмните скали. Черният майор трепна, смръщеното му лице се проясни и той почувства инстинктивно, че е намерил неприятеля си. Даде заповед на испанските войници. Двадесет конници скочиха от конете и се качиха на скалата, а другите се разпръснаха на малки групи, напредвайки по различни пътеки към неприятеля. Естерхази командваше войниците, които трябваше да се изкачат по стръмната скала и оттам да нападнат разбойниците. Това беше опасна работа, но графът даваше на войниците добър пример, като се качваше с решителност и опитност по стръмните и опасни стени на скалата. Той пръв стигна до върха. Оттам можеше да види ясно какво става под краката му.

Жалка и мрачна картина се разкри пред него. Долината беше изпълнена с брадясали мъже от разбойническата банда на Диего Гомес, заобиколили беловлас старец и млада жена. Навярно ги бяха нападнали по пътя, снели ги от конете им и ги бяха отвлекли в падината.

Но нападнатите се бореха и не искаха да дадат тъй лесно живота и свободата си. Старият господин с бръснато лице и крив нос въртеше като бесен дебелия си бастун над главите на разбойниците и викаше храбро:

— Отвратителни крадци, всички ще увиснете на въжето. Аз съм нотариусът Пиер Натузиус от Париж и ако само един косъм падне от главата ми, френската армия ще влезе в Испания и ще ви изтреби като насекоми.

Дъщерята на този бъбрив адвокат говореше по-малко от баща си, но пък се държеше геройски. С малък револвер в ръка, тя стреляше срещу разбойниците и двама от тях вече бяха улучени от нейните,куршуми.

— По дяволите — извика Диего Гомес на нотариуса. — Вие сте луд. Защищавате се, когато срещу вас са тридесет въоръжени разбойници. Мислите ли, че можете да се спасите? Глупости! Достатъчно е само да дам знак на юнаците си и след минута ще лежите мъртви в краката ми. Но не искаме да ви убиваме, а да ни броите петдесет хиляди франка. Вие сте богат човек и за вас е много лесно да заплатите такава сума.

— Петдесет хиляди франка — извика Пиер Натузиус, — петдесет сантима не ще видите от мене, мизернико!

Диего Гомес изръмжа от гняв и като вълк се нахвърли върху нещастния нотариус. В този миг граф Естерхази се спусна с хората си към падината. Като хала налетяха те към застрашените. Естерхази застана пред Диего Гомес. Разбойникът се уплаши от нападението на войниците толкова, че остана като слисан почти цяла минута. Тази минута обаче беше достатъчна на Естерхази. Сабята блесна, разбойникът отстъпи, а Естерхази я заби в него така, че острието й излезе през гърба му.

Диего Гомес изстена и се сгромоляса на земята. В това време войниците се бяха нахвърлили върху уплашените разбойници. Разярените войници нямаха милост — косяха ги като косачи със сабите си. Не се чуваше нищо друго освен дрънкането на шашките, гърмежите на пушките и предсмъртните стонове на падналите.

Когато хората на Диего Гомес разбраха, че техният главатар е загинал, изгубиха предишната си смелост и започнаха да бягат. Останалите живи разбойници се покатериха на срещуположната скала, като мислеха, че оттам ще могат да се спасят. Войниците стреляха залпово подир бягащите разбойници и ги избиха като псета. Бандата на Диего Гомес беше унищожена до последния човек.

Естерхази остана при тежко ранения водач на разбойниците, наведе се над него и просъска:

— Дай шестдесетте хиляди, които открадна от абат Силван, и аз ще направя всичко, за да те спася.

Главатарят мрачно изгледа черния майор:

— Бъди проклет! — изстена той. — Не съм взел парите ти! Щом не си ги намерил в къщата на свещеника, трябва той да ги е взел. Земята да те погълне. Аз умирам!…

— Ще дам заповед да превържат раните ти — продължи Естерхази, — ще заплатя щедро на лекарите, за да те излекуват, само ми кажи, къде са парите.

— Куче такова, проклет да съм, ако съм взел парите ти. Старият свещеник не иска да ни каже къде е скрил проклетото наследство. Махни се от очите ми. Болките ми са ужасни и нетърпими, но ще им сложа край.

Разбойникът извади от пояса си револвер, допря го до челото си и гръмна. Диего Гомес издъхна.

Съкрушен, граф Естерхази стоеше до мъртвия разбойник. Какво постигна? Нищо! Диего Гомес и бандата му вече не съществуваха. Тя беше изтребена, ала и неговото наследство, последната надежда за избавлението му, беше пропаднало. Черният майор въздъхна тежко. Неочаквано нежна женска ръка докосна рамото му и звучен женски глас каза на френски:

— Господин майор, вие спасихте нашия живот. Как да ви благодарим за това?

Естерхази се обърна сепнат. Пред него бе застанала прелестна девойка, очите на която излъчваха благодарност и учудване.

За миг черния майор забрави даже грижите си, поклони се изящно на красивото момиче, целуна й ръка и отговори:

— Аз изпълних само моя дълг, госпожице, като кавалер и войник и съм много щастлив, че можах да ви окажа тази услуга.

В този миг пред него застана и беловласият господин, стисна му ръка и благодари сърдечно.

— Уверен съм, че тези клети подлеци биха ни убили — продължи старият, — защото не исках да им броя петдесет хиляди откуп за двама ни. Позволете ми да се представя. Аз съм нотариусът Пиер Натузиус от Париж. Моята единствена дъщеря Лучия се разболя и по съветите на лекаря трябваше да отпътуваме за Испания, където щяла, казват, да си поправи здравето. Лучия е романтична натура и настояваше да преминем Пиренеите не с железница, а на кон. Взехме от Андора един водач. Този подлец, види се, е бил съдружник на разбойниците, защото ни доведе в тази падина и после бандата ни нападна.