— За това и те настаних в тази къща…

— Зная — каза Ева с разбито сърце, — но не съм все още толкова пропаднала, че да продължавам повече тази ужасна роля.

— Ще изпълниш всичко, което ти наредя и тогава ще се погрижа за тебе. Сега бързай, защото времето е скъпо. Извади от джоба на капитана ключовете му.

Ева Рихтер скочи, като че я ухапа змия, лицето й пламна, тялото й се разтрепера.

— Искате да ме направите разбойник? Не, графе, няма да стане, дори и да ме убиете!

Графът хвана ръката й, очите му почервеняха и той заприлича на диво животно:

— Искаш ли да те върна в дяволското свърталище на баща ти? Искаш ли пак да те запратя в разврата, в порока, в безчестието, откъдето те извадих? Ако не ме послушаш, още днес ще те предам в ръцете на твоя баща и на мащехата ти и нататък знаеш какво те очаква: те ще продадат честта ти.

— Стига, стига, графе, всичко ще сторя, всичко, което желаете!

Ева побледня и се упъти разтреперана към канапето, погледна отчаяно към небето, после се наведе над упоения капитан и извади ключовете от джоба му.

„Черният майор“ Ги грабна стръвно. Той изтича към писалището и се опита да отключи чекмеджето. Бързо го отвори. То бе пълно с разни книжа. Извади ги, прегледа ги и ги върна на мястото им.

На устата му замря една безбожна клетва, но после изведнъж очите му светнаха — беше намерил търсеното. Държеше в ръцете си четири завързани документа. Бързо ги сгъна и ги напъха в джоба си, после заключи чекмеджето и даде ключовете на момичето, за да ги сложи на мястото им.

След като махна кърпата от лицето на спящия, графът хвана разтрепераното момиче за ръка и го дръпна към себе си:

— Чуй и запомни сега добре какво ще ти кажа. Прибери веднага дрехите си и се приготви за път. Щом стане десет часа, ще напуснеш тайно къщата. Тръгни към улица „Св. Хонор“ и влез в къщата на руския княз Григорий Мирович. Кажи на прислугата, че си немската гувернантка Рихтер и помоли да те заведат при дъщерята на княза. Младата княгиня знае всичко и те чака с нетърпение. Поздрави я от мене и й дай това писмо.

„Черният майор“ даде на момичето едно малко писъмце, което тя скри бързо в пазвата си. После и двамата изчезнаха така тихо, както и бяха дошли.

След малко Драйфус се събуди — пред него стоеше Херманса: тя държеше в ръката си един сребърен светилник с три запалени свещи и печално гледаше бледото му лице.

— Спал си, Алфред, много дълбоко — каза тя. — Много се уплаших, когато те видях като мъртвец на канапето.

— Лошо ми е, Херманса, главата много ме боли — каза Драйфус със слаб глас. — Сънувах много мъчителни сънища. Насън чувах гласа на приятеля си Естерхази и на гувернантката Рихтер. После сънувах, че задуха силен вятър и от всички страни ме затрупваше сняг. Задушавах се в него. Мъчителен сън, повярвай ми…

Херманса постави светилника на писалището и се отпусна на канапето до мъжа си.

Едва сега Драйфус забеляза, че жена му беше облечена в балната си рокля. На гърдите си бе забола брилянтна игла и едно букетче от червени рози. Прелестна диадема от брилянти украсяваше черните й къдрици. На ръката си имаше златна гривна с голям диамант.

— Челото ти гори като огън, Алфред — каза Херманса, — ела да те целуна и тогава болката ти ще изчезне.

Нейните устни се допряха до челото му и в миг те се прегърнаха.

Младият капитан забрави тъмните сенки, които тежаха на душата му под горещите целувки и пълните бели гърди на жена си. Той забрави и нещастната Клаудина, клетвите й и мъртвото дете в онази подземна дупка. Всичко бе изчезнало във вълните на любовта и отнесено от крилете на брачното щастие.

Едно тихо похлопване на вратата прекъсна омаята на двамата. Херманса се дръпна бързо от прегръдките на мъжа си и стана от канапето.

— Госпожо, първите гости са дошли — извика отвън старият Йосиф, слугата на капитана.

— Ще отида да ги посрещна — каза Херманса на мъжа си. — Ти се облечи бързо и ела…

Тя го целуна още един път и излезе. Това бе последната целувка за времето, когато бяха щастливи.

Оставаха десет минути до полунощ. Балът в дома на Драйфус бе в разгара си. Малкият оркестър свиреше весели и живи мелодии; елегантни дами се въртяха леко по лъснатия паркет на салона.

Настъпи пауза. Някои от гостите насядаха, а други разговаряха. Прислугата се размърда и почна да поднася разни разхладителни питиета.

Капитан Драйфус седеше до красивата си жена и разговаряше с граф Естерхази и полковник Пикар.

— Много съжалявам — каза капитанът, — че брат ми Матийо не присъства на вечеринката.

— Затова ли се тревожиш — засмя се Естерхази и поглади черната си брада. — Матийо не е женен и кой знае коя парижка хубавица го е завлякла днес.

— „Черният майор“ има право — каза Пикар и на добродушното му лице се появи усмивка. — Матийо е млад, красив и богат, затова не е за чудене, че жените го обичат.

— Брат ми не мисли за такива работи — отвърна бързо Драйфус. — Той страда от една нещастна любов и мисля, че никога не ще се ожени.

— Тогава можем още сега да поздравим твоя син Андре, който ще стане наследник на няколко милиона — каза Естерхази насмешливо. — Драйфус, вие сте щастлива фамилия, постигате всичко, каквото желаете.

— Нека чукнем чашите — каза Пикар. — Ей, Йосиф, донеси шампанско!

Старият слуга донесе таблата и всеки си взе по една чаша, пълна с вино.

— Пия за щастието на семейството на Драйфус — изрече високо Пикар.

— За вечно приятелство и близост — добави Естерхази.

Чашите на Драйфус и Пикар Се чукнаха, обаче когато капитанът се чукна с Естерхази, чашите се счупиха и се пръснаха на малки късчета.

— Това е лош признак, о, Боже — каза Херманса уплашено, изтича към мъжа си и го прегърна с белите си ръце.

— Вярвате ли, госпожо, в такива суеверни работи?

— запита граф Естерхази, като пребледня. — Нали знаете, че нашите бащи бяха неразделни приятели, такова приятелство не се дължи на случайност; дори ако някога охладнеят приятелските ми чувства към Алфред, достатъчно е да си припомня завета на починалия си баща, за да изпълня дълга си!

Черните очи на графа светнаха със силен пламък, когато каза тези думи, лицето му побледня още и тъмна сянка премина през челото му.

Драйфус хвана сърдечно ръката на „черния майор“.

— Ние сме били и си оставаме приятели — каза капитанът. — Не е необходимо да си припомняш за добрината, която моят баща е направил на твоя. Това беше само един приятелски дълг. Веднъж твоят баща, Естерхази, се намираше в парично затруднение, и неговият приятел Драйфус му помогна. И толкова.

Едрото тяло на Естерхази се разлюля изведнъж, като дъб, в силна буря.

— Да, той му помогна — каза майорът толкова тихо, че Драйфус едва чу. — Твоят баща избави нашата къща от банкрут. Но знаеш ли защо го направи?

Драйфус се стресна и се оттегли назад. Погледът на Естерхази го уплаши.

— Стига, добри ми Алфред, ти изглежда се изплаши, че зад добрината на твоя баща е имало някоя семейна тайна — каза Естерхази, като се изсмя. — Твоят благороден баща ни помогна на драго сърце, без да иска някаква награда за това. И за това покойният ми баща го благослови на смъртното си легло.

В същата минута вратата на залата се разтвори и една свещена личност застана на прага. Един белобрад мисионер, каквито ги има стотици във Франция. Бялата му къдрава коса, свещеническите му одежди и дългата му бяла брада му придаваха вид на библейски светец.

Тишина настъпи в залата.

— Бог с вас — каза мисионерът с висок глас, като вдигна ръцете си, за да благослови. — Във веселието спомнете си за бедните и гладните по улиците. Помогнете им и Бог ще ви възнагради.

— Преподобни отче, блажен е онзи, който проси за нещастните — каза Драйфус. — Готов съм да помогна на бедните, вземете тази малка помощ.

Капитанът извади от копринената си кесия две златни монети и се запъти към стареца. Щом се приближи до него и го изгледа, той се сепна неволно и извика тихо: