— Матийо Драйфус е името на този човек… Доведи Матийо Драйфус, Нощна птицо, и ще създадеш най-последната радост в живота ми…

Когато доктор Бургер стигна дотук в разказа си, Матийо и Херманса го изгледаха смаяни.

— Възможно ли е? — каза братът на нещастния капитан. — Тази стара престъпница, която ти наричаш Казота, иска да ми говори.

— Да, на теб, драги приятелю — отговори младият лекар, — само на теб иска да говори, но ме изслушай докрай, тогава вземи решението си. Наблюдавах Казота. Когато произнасяше името с ужасяваща напрегнатост, цяла трепереше. Като че ли й беше извънредно трудно да го каже, като че ли я болеше да те извика при предсмъртното си легло. Но викна още веднъж:

— Бягай, Нощна птицо, бягай, не губи нито миг. Чувствам, че краят ми приближава. Чувствам, че силите ми ме напускат… Доведи тук Матийо Драйфус. Ах…въздух…задушавам се.

Поизправих старата на леглото и дишането й стана по-леко.

— Но какво да кажа на господин Драйфус? — запита жената трепереща. — Той сигурно няма да иска да дойде с мен. Ще ме изгони от дома си.

— Стори това, което ти казах — нареди Казота троснато. — Кажи на Матийо Драйфус да не се бави, да дойде с теб веднага, ако иска да чуе точни разкрития по два важни въпроса. Първо, по въпроса за невинността на неговия брат и второ, за мястото, където се намира неговият малък племенник, как го…викаха? Андре, да, Андре.

— Господи мой — викна Херманса. — Какви открития иска да ни направи старата? Побързай, Матийо, побързай. Животът на Казота за нас е безкрайно скъп. Докато ние тук говорим, тя би могла да умре, без да ни каже тайната си.

— Не се безпокойте за това, госпожо — успокои я лекарят. — Болната ще живее до утре заран. Преди да тръгна й направих морфинова инжекция, за да я успокоя. Сега лежи в сънно състояние и се надявам да я заварим жива. Само необикновено силна възбуда би могла да я убие.

— Но защо не дойде Нощната птица да ме уведоми?

— Защото аз я задържах — каза доктор Бургер. — Струваше ми се по-сигурно, ако лично аз дойда да те уведомя. А сега те питам, готов ли си да ме придружиш до смъртното легло на Казота? Наистина, ще бъдеш свидетел на грозна и отвратителна картина, каквато и аз като лекар не съм виждал. Но ще узнаеш от нея ценна за тебе тайна.

— Ела — викна Матийо. — Заведи ме, ако щеш и пред самата смърт, това няма да ме ужаси. Дано Господ даде да узная нещо.

Двамата се сбогуваха с Херманса. Тя искаше да ги придружи, но те не приеха.

По пътя говориха много малко. Всеки беше погълнат от собствените си мисли; Най-после стигнаха до вратата на старата, мрачна къща, където Казота беше живяла.

Бургер отвори вратата.

— Да влезем — посочи той към тъмния коридор.

В същия миг се отдръпна изплашен назад. Пред тях стоеше висока жена.

Докато доктор Енрик Бургер отсъстваше от леглото на старата Казота, за да повика Матийо Драйфус, в къщата на престъпничката се случи грозна сцена. Старицата лежеше относително спокойно на мръсното си легло под влиянието на морфина, който лекарят й беше инжектирал. От време на време само по едно страшно стенание излизаше от гърдите й като механичен отзвук на убитите страдания. При възглавницата на кревата дремеше жената, която подземният свят на Париж наричаше Нощна птица.

Тя беше слаба и суха жена, с червеникава коса, с големи тъмни меланхолични очи. Някога Нощната птица бе голяма красавица, една от най-ухажваните дами от своя свят. Обаче грозна болест разруши бляскавата й „кариера“. След като излезе от болницата, полицията й забрани да продължава старото си занятие. Какво можеше, обаче, да прави? И тя се нуждаеше от хляб. Нищо друго не знаеше да работи. И така, тя тайно продължи стария си занаят. Тъй като не смееше да излиза денем на улицата, а само нощно време, страхувайки се да не налети на полицията, кварталът я нарече „нощна птица“. Някои нощи, обаче, тя напразно бродеше из улиците. Никой не падаше в мрежата й. Така изпадна в дълбока мизерия. Нощната птица често гладуваше. Казота се съжали над нея. Въпреки че беше ужасно стисната, тя имаше известна слабост към тази жена, която познаваше още от времето, когато се обличаше само в коприна и кадифе и когато след всекидневната си разходка в Булонския лес даваше на файтонджията по един наполеон бакшиш.

Старата й даваше храна и я канеше зимно време да се стопля при нея, когато нямаше пари за въглища. Нощната птица й се отплащаше чрез дребни услуги, помагайки й да почиства стаята си и изпълнявайки поръчките й с голяма преданост и усърдие. И сега тя стоеше до смъртното легло на старата и беше единственото човешко създание, което въпреки всичките ругатни на Казота, понасяше търпеливо миризмата на трупа.

Стаята се осветяваше слабо от малка лампа, поставена на края на печката. При тая бедна светлина, която правеше лицето на болната още по-бледо и по-грозно, Нощната птица гледаше щастливо своята хилядафранкова банкнота. Слагаше я на коленете си и я съзерцаваше дълго време, обръщайки я между сухите си пръсти. Тези пари бяха за нея цяло богатство и пробуждаха в душата й нежни картини за бъдещето. Искаше да напусне Париж, да замине на село и там да заживее щастлив живот.

Леки стъпки, които спряха пред вратата на болната, я накараха да се стресне от виденията си. Едва има време да скрие съкровището си в чорапа, когато вратата шумно се отвори.

Влезе висока елегантна дама. Въпреки гъстия воал, Нощната птица позна в нея Помпадура. Значи гласът на природата все пак беше надвил и доведе дъщерята до смъртното легло на майка й. Искаше ли тя да целуне ръка на майка си, която я е галила в детството й? Искаше ли да склони глава над оная гръд, от която за първи път е сукала?

— Жива ли е още? — запита Помпадура гневно. Нощната птица потвърди с глава.

— Излез навън и чакай там — заръча елегантната госпожа Буланси. — Внимавай никой да не влиза в стаята. Не искам никой да ме вижда тук. Разбра ли?

— Разбрах — отговори жената, стресната от заповедническия тон и богатото облекло на дамата. — Но възможно е да се върне вече лекарят…

— Лекар? Какъв лекар?

— Оня, когото повиках при болната — отговори Нощната птица притеснено.

— Това животно — изръмжа Помпадура между зъби. — Ти си се осмелила да викаш доктор? Кой ти каза?

— Никой, но мислех, вярвах… Тъй като майка ви е така болна и ме беше страх да не умре в моите ръце…

— И… и — няма ли да свършиш — сряза я Помпадура гневно. — Би могла да умре и без лекар. Защо ще хвърляш на вятъра пари и ще водиш чужди хора вкъщи?… Вън! И си отваряй очите добре, чуваш ли?

Жената излезе навън и се сви в един тъмен кът на коридора.

Помпадура се приближи до майка си. Наведе се над нея и погледна инквизиторски. Мъртва ли е или само спи?

После хвана ръката на болната и я разтърси силно.

— Хей, дърто! — викна й тя на ухото. — Събуждай се, събуждай се, чуваш ли какво ти казвам! Ще имаш достатъчно време за спане. Аз съм тук. Аз!

Казота се стресна и опули очи. Влиянието на морфина изчезваше бавно.

— Ах, ти ли си? — отрони старата с труд, гледайки мрачната си дъщеря. — Все пак дойде при умиращата си майка?… Не си била така безсърдечна, както изглеждаше. Но късно… късно дойде. Няма да изкарам дълго.

— Нито аз имам много време, мамо — отговори извратената дъщеря. — Естерхази ме чака, имаме много важна работа тази нощ…

— По-важна, отколкото смъртта на майка ти? Помпадура вдигна рамене.

— Направи ми удоволствието, дърто, остави този сантиментален тон — изръмжа тя. — Не е голяма работа, ако умреш! Всички трябва да умрем. Не живя ли достатъчно? А дали ще кукуваш в тази стара къща с глава между ръцете или ще лежиш в ковчега си… не смяташ ли, че последното е по-добро за теб?

Очите на Казота сякаш бяха излезли от орбитите. Устните й се полуразтвориха така, че се виждаха големите й жълти зъби и посинелият й език. Тя вдигна подутата си ръка и я сви в юмрук.