Лицето на стражаря се промени веднага.

— Напред — заповяда и я блъсна. — Ще ти покажа, как се отнасяме с крадците.

Той я заведе в близкия полицейски участък, където, без да я разпитват, а само въз основа на показанията му, я затвориха в килия, в която се намираха и няколко други жени, хванати през нощта по улиците на Париж. По изражението на лицата им можеше да се съди с какво се занимават. Жоржина остана ужасена от тях, когато започнаха да й се подиграват.

Петте жени, между които се намираше и една висока блондинка, облечена в копринена рокля и хубаво палто, започнаха да й задават разни въпроси. При това в съседство до тях се чуваха викове на няколко мъже, които също бяха арестувани. Само една тънка дъсчена стена ги разделяше от жените.

— Слушайте как викат тия мъже — каза русата жена. — По-добре щеше да бъде, ако дойдат при нас, за да прекараме по-весело времето. Кога ли ще съмне, за да дойде персоналът и да ни прибере в женския затвор.

— Да, там е по-добре — отговори една ниска дебела жена, червените коси на която бяха отрязани и по облеклото й можеше да се съди, че е работничка. — Утре ще е единадесетият път, за който посещавам затвора.

— Защо са те затворили? — попита жената, облечена в копринена рокля и хубаво палто.

— Защо ли? Това сама не зная. Хванаха ме с един в „Грандхотел“. А ти защо си тук?

Блондинката промени изражението на лицето си.

— Придружавах един господин до квартирата му — отговори тя. — И когато подлецът ми даде само един франк и петдесет сантима, започнах да троша стъклата на прозорците му. Ще ме затворят за четиринадесет дни!

След това тя седна близо до Жоржина.

— А ти какво си сторила — попита тя момичето. Жоржина не отговори нищо, а само закри с ръце лицето си.

— Ах, ти не си от закоравелите — каза облечената в копринена рокля. — Струва ми се, че за пръв път си тук. Слушайте, мълчете там, помежду ни има момиче, което може би ще развалите чрез песните и вулгарните си разговори — извика тя на мъжете, които тропаха по дъсчената стена.

Мъжете започнаха да пеят такава мръсна песен, че Жоржина потъна в земята от срам.

Песента внезапно беше прекъсната. В мъжкото отделение беше влязъл чиновник, за да възстанови тишината.

Жените също млъкнаха и задрямаха на пейките си. Само Жоржина остана будна. Тя седеше тъжна на мястото си в безгранично отчаяние. Беше арестувана като крадец и затворена между улични жени. Каква страшна участ…

От няколко дни госпожа Буланси беше много неразположена. Причината за тая неразположеност беше майор Естерхази, който не я посещаваше вече тъй редовно, както по-преди. Черният майор се извиняваше, че имал много работа, която трябвало да свършва всяка вечер. Но ако Помпадура бе изпратила след него шпионин, което досега не беше правила, щеше да узнае, че Естерхази ходи всяка вечер в театър „Фоли Бержер“, в който играеха винаги само най-прочути артисти.

От скоро във „Фоли Бержер“ се намираше артистична двойка, която внезапно се беше появила в Париж, както се явяват всички прочути актьори, а после изчезват както слънцето зад хоризонта. Двамата бяха цигани, пристигнали от Унгария, което личеше и от езика им. Относно произхода и състоянието си не говореха нищо. Дори и най-опитните шпиони не успяха да научат нещо за тях. Разбира се, също така не се знаеше, дали имената им бяха истински или фалшиви. Мъжът се именуваше Аладар Форкаш и в афиша беше отпечатано, че е крал на маджарските цигани. Не се знаеше дали това беше вярно или не, но в действителност той поне беше крал на всички цигани-цигулари. Неговото свирене възхищаваше всекиго и парижката публика посещаваше театъра най-вече заради него. Хората мислеха, че красивата циганка е негова съпруга. Тя възбуждаше любопитството не чрез артистичната си игра, а чрез красотата си.

Ролята на Мелиора не беше нова, нито пък интересна. Преди да започне играта си, на сцената се появяваше голям стъклен басейн с вода, която достигаше на височина до човешки ръст. Многобройни амфибии живееха в този басейн, дъното на който бе украсено с разни растения и миди. С една дума представляваше морско дъно. След като публиката доста време гледаше съда, Мелиора се появяваше облечена в копринено трико. Изкуството, което демонстрираше, се състоеше в това да стои колкото се може повече под водата, да яде и пие там, да свири със сребърна тръба и да играе с амфибиите. Когато свършваше представлението, Аладар я намяташе с един красив плащ, а ръкоплясканията нямаха край и многобройни букети засипваха сцената.

Всеки внимателен наблюдател лесно би могъл да забележи, че това не беше много приятно на Аладар Форкаш. Нямаше съмнение, че той мразеше тая богаташка паплач и беше ревнив към всеки, който се приближаваше към Мелиора, тъй като я обичаше до полуда.

Тая негова ревност не беше съвсем неоснователна. От множеството мъже, които посещаваха театъра, партньорката му беше намерила един, от когото се интересуваше. Това беше граф Естерхази, който една вечер случайно отиде в театър „Фоли Бержер“. Същевременно и друго нещо го привличаше в красивата циганка. Имената на двамата артисти му напомниха за разказа на Стефан Дубиски. Естерхази си зададе въпроса дали тези цигани не са същите, които преследваха княза с омразата си и бяха пуснали бесния вълк в градината, за да ухапе Юлиана.

Черният майор се постара да се запознае и успя, като издебна случая, когато Аладар Форкаш се беше разболял и не можеше да дойде в театъра. Мелиора най-напред се отнесе хладно към Естерхази, но когато забеляза, че и той храни омраза към княз Стефан Дубиски, тя се почувства привързана към него.

Известно ни е, че тя не обичаше Аладар Форкаш, а се хвърли в обятията му само заради това, че той беше станал сляпо оръдие на отмъщението й. Тя не обичаше и Естерхази. Сърцето й въпреки страшната омраза, която питаеше към Стефан Дубиски, принадлежеше все пак на него. Тя, обаче, вярваше, че в лицето на черния майор е намерила човека, който може да изпълни честолюбивите й планове. Ако черният майор успееше да отстрани Дубиски, то владението Красногорка, както и княжеското звание преминаваха в негови ръце. Поради това хитрата циганка намери за по-добре да плени графа с прелестите си и да го привлече на своя страна. Разбира се, при това положение я обзе страх от сегашния й любовник Аладар Форкаш. Ревността му, която не познаваше граници, и страшният му гняв можеха да го подтикнат към убийство, ако откриеше отношенията й с Естерхази.

Една вечер, когато Аладар Форкаш свиреше на сцената, граф Естерхази, който беше подкупил гардеробиерката, влезе незабелязан в гримьорната на Мелиора. Черният майор гледаше с жаден поглед красивата циганка и реши да я направи своя любовница. Тя забеляза, че направи силно впечатление на този човек, и отиде към огледалото, за да се огледа. Естерхази стана от стола си и се приближи тихо към нея. Тя се престори, че не го чува и той внезапно я прегърна и започна да я целува. Отначало Мелиора се остави на милувките му, като че ли беше жертва на нападение, но после го прегърна с десницата си и започна да отговаря с целувки на милувките му.

Докато лежеше в обятията на черния майор, бедният Аладар Форкаш свиреше на сцената любовни мелодии и разпали сърцата на влюбените още повече чрез музиката си.

— Искаш ли да ми принадлежиш? — попита граф Естерхази шепнешком красивата циганка. — Мелиора, искаш ли да бъдеш моя?

Тя трепна и го изгледа с пламтящ поглед.

— Сериозно ли говориш? — каза циганката. — Обичаш ли ме?

— Обичам те до полуда!

— Искаш ли да ме направиш своя съпруга? Естерхази, който винаги се заклеваше и обещаваше всичко, отговори:

— Да, Мелиора, ти ще бъдеш моя съпруга! Ще изпълня всичките ти желания, а ако успея да имам княжеската корона на княз Стефан Дубиски, тогава ще стоя на колене пред тебе!

— Ще я получиш — закле се Мелиора с блестящи очи.

В тая минута тя се стори на Естерхази още по-красива, отколкото беше всъщност.