— Остави ме при теб — помоли го тя. — Страх ме е, вземи ме в прегръдките си… Поне ти не ме изоставяй.

— Ела тогава — прие най-после той. — Може би ще умрем по-леко, обичайки се.

И тя падна в обятията му, с глава притисната до гърдите му, отпусна се и забрави за момент ужасните мъки. Той продължаваше да я държи в ръцете си, жал му беше за нея и не искаше да я събуди.

Впрочем той беше по-слаб и от нея. И двамата бяха непоносимо измъчвани, особено от жажда. Оная чудовищна жажда, която сгъстява кръвта във вените. Думите им ставаха все по-редки и трудни, защото езиците им бяха пресъхнали. И гладът не беше по-приятен. По-голямата част от времето те прекарваха в мъчителна дрямка. Но сънищата им биваха грозни и те се събуждаха в ужасни мъки. Когато Аладар спеше, а тя не можеше да заспи, през ума й мина страшна идея. Тя имаше още камата. Какво би станало, ако убие Аладар и с неговата кръв утоли жаждата си? Два-три дни би могла да се поддържа с тая кръв, а, кой знае, междувременно може да дойде отнякъде помощ…

Но после тя се уплаши толкова от тази мисъл, че събуди циганина. Даде му камата.

— Вземи я — каза тя смирено — и не ми я давай вече. Бях измъчвана докато ти спеше от грозна мисъл, а не бих искала да я изпълня. По-добре да умра…

Аладар поклати глава. Той се сети какво беше станало в душата й. Захвърли камата далеч между купчина кости, откъдето с мъка би могла да бъде извадена.

— Защо я хвърли — викна Мелиора. — Бихме могли да скъсим чрез нея страданията си.

— Но аз не искам да ги скъся!

— Господи Боже, ти не можеш да ми простиш?…

— Когато бъдеш мъртва, ще ти простя.

После той пак изпадна в трескавия си сън. След шест часа беше събуден от охканията на Мелиора. Идеше краят на третата нощ.

— Какво ти е — пошепна той нежно и спокойно.

— Жажда — измънка едва чуто тя, — жажда ме убива… ах, само една капка вода… езикът ми изсъхва.

Аладар се наведе над нея.

— Целуни ме — каза той.

— Най-после… най-после — викна тя. — Ставаш пак човек… ще ми простиш, нали?

— Не, но целуни ме.

Тя притисна силно устните си до неговите. Но така тя го караше да страда извънредно силно. Жаждата му за отмъщение не можеше да бъде угасена тъй бързо. Още не можеше да й прости…

Дни и нощи изминаха в трескави тръпки. У Аладар кризата на лудостта не закъсня.

Той фантазираше, говореше за работи, които не можеше да види. Болните му очи сякаш в действителност виждаха родната пуста.

— Ето, там долу е чардата… Виждаш ли оная светлина? Пустата е необятна и спокойна, тиха… Защо да не посвиря малко?… Но кой ми върза ръцете!… Освободи ми ръката! Княз Стефан Дубиски ми заръча да свиря… да свиря танц… Князът иска да танцува с Мелиора… бедният циганин трябва да свири, макар и сърцето му да се къса и сълзи да се леят по цигулката му, да свири… да свири… да свири…

И движейки дясната си ръка над лявата, имитирайки с устни звука на цигулката, той запя оная песен, с която беше завладял толкова сърца и която дори и сега при лудостта му го занимаваше в последните тръпки на живота му.

Когато Мелиора го видя в това състояние и си спомни колко беше горд и красив по-рано, всяка омраза против него я напусна. Не помисли дори, че той я докара до това положение. Здравият разум на циганите се пробуди в нея.

— Излъгах го и той си отмъсти… не ми стори много нещо.

Тя стана, защото все пак имаше още сили, за да се надигне и тръгна там, където беше захвърлена цигулката на Аладар Форкаш. Вдигна я и я подаде на нещастния артист. Той я пое с треперещи ръце.

— Моята цигулка — промърмори и две големи сълзи се търкулнаха по лицето му. — Цигулко моя, ти, ти само ми остана вярна…

Взе я в ръка и започна да свири. Но какво беше това? Фалшиви тонове, без всякаква хармония излизаха сега от цигулката. Нямаше нищо от оная ангелска песен, нито следа от ония мелодични звуци на радост или болка, които доскоро завладяваха толкова човешки сърца.

Циганинът спря вцепенен. Взря се пред себе си и започна да настройва любимата си цигулка и я разгледа от всички страни, сякаш се мъчеше да открие някой недостатък. Опита отново. Напразно — беше загубил силата си… Мургавото му лице се сгърчи, черните му очи изскочиха от орбитите и грозен пламък заблещука в тях. Той прегърна цигулката, притисна я до гърдите си и диво се вгледа в нея. Сякаш това беше жена, която искаше насила да накара да го обикне още веднъж. После диво и страшно викна с глас, удавен в сълзи:

— Ах, тъй ли! И ти ми изневеряваш… И ти?… Не те ли обичах достатъчно през целия си живот?… Не те ли направих да бъдеш обект на възторзи чрез моето изкуство! Проклетнице! Може би искаш някой друг любовник, виждайки, че с мене всичко вече е свършено? Не, няма и ти да живееш повече! Няма да се докосне до теб друга ръка, няма да свириш другиму! С мен живя, с мен беше обичана… и сега с мен ще умреш! Ще те строша…

колкото и хубава да си… ще те разбия, злокобнице, ще умреш!

И бясно, с вик на обезумял, той удари цигулката в земята. Тон като изплакване се чу в предсмъртна въздишка и цигулката на Аладар Форкаш остана разбита на парчета в нозете му. Нещастникът загледа с премрежени очи останките й. После сълзи заляха брадатото му лице.

— Върви сега — викна той с треперещ глас. — На добър път в другия свят…там пак ще се съединим… и аз ще те обичам отново неизказано, безгранично много… горещо и дълбоко, както преди.

Отнасяха ли се думите му за цигулката или пък за жената с черните коси, която го гледаше няма и ужасена?

Аладар се строполи на земята. Очите му се притвориха и той започна конвулсивно да трепери с цялото си тяло.

— Умира — викна Мелиора, — Аладар умира… Той, единственият човек на света, който истински ме обича, умира! Не, няма да го оставя да умре — продължи да вика тя като луда, — ще го спася. Това е само слабост, припадък… ще пие и ще живее… С последна надежда тя ухапа ръката си, от която бликна алена кръв. После приближи раната до устните на умиращия:

— На, мили, пий, смучи и ела на себе си! Но циганинът я отблъсна с последни сили.

— Вълчица — викна той. — Кръвта на вълчицата е отровна! Старата Муша ти инжектира кръв на бясна куче… Бягай… Махни се, вълчице, искаш да ме изтезаваш, да извадиш сърцето ми… моето сърце… ах, сърцето на бедния Аладар…

Още едно грозно хъркане и всичко свърши. Мелиора падна безчувствена върху трупа му.

Когато Мелиора дойде на себе си, първият й поглед падна върху борината. Слава Богу, тя още гореше. Без съмнение, светлината й не беше тъй силна, тя свършваше вече и по трепета на пламъка можеше да се види, че едва ще издържи още някой и друг час. Но засега поне не беше на тъмно с трупа на Аладар. Седна тихо до него и се вгледа изпълнена с мъка. Какви благородни черти! Смъртта още не беше унищожила спокойствието, което бе изписано върху лицето му. Мелиора отпусна главата си върху гърдите му и за първи път от три дни насам сълзите я заляха. Те течаха по лицето й и мокреха изгорелите й устни. От дълбоката й скръб идеше облекчението й. В този момент тя почувства колко силно обичаше този човек, който сега лежеше мъртъв пред нея. Той беше може би единственият, с когото можеше още да бъде щастлива. Циганите трябва да държат на себе си. Те могат само взаимно да се разбират. Който излезе вън от тая среда, вече не намира истинско спокойствие.

Мелиора целуваше студените му и бледи устни. Тя си вземаше последно сбогом. После реши да зарови трупа както може. Между купчините кости тя намери захвърлената кама. Със сетни сили Мелиора започна да копае. Но работата й напредваше бавно и трудно.

Все пак най-после гробът беше готов. Тя повлече тялото на циганина към него. Най-после Аладар Форкаш беше положен за последната си почивка. Останките от цигулката тя постави до него. После Мелиора покри тялото с изкопаната пръст. Но бедният циганин трябваше да има и паметник. Тя събра няколко кости и ги постави отгоре под формата на пирамида.