— Кой е там?

Само след няколко минути един куриер, покрит целия с прах, влезе в палатката. Той носеше телеграма от правителството до полковник Пикар.

— Някакво ново нещастие? — пошепна той, разкъсвайки печата.

Прочете телеграмата и скочи като наелектризиран.

— Приятели — викна. — Още тази вечер трябва да замина за Париж. Там стават важни събития и изглежда, че най-после слънцето на правдата ще освети тъмната лъжа. Емил Зола е хвърлил ръкавицата в лицето на клеветниците. Подобно на свети Георги, който победи змея, той е завел дело срещу всички ония, които осъдиха нещастния капитан Драйфус. Да се радваме всички заедно, приятели. Граф Естерхази е свален от поста му и е даден под съд. Викат ме в Париж като свидетел срещу него. Жена ми ще ме придружи, а ти Пикардин, ще дойдеш също с жена си заедно с мен. Да вдигнем чаши, другари, да вдигнем наздравица. Да живее правдата, да изчезне всяка лъжа и грях! За здравето на мъченика от Дяволския остров, за невинния, многострадалния капитан Драйфус!

— За свободата, честта и щастието на Драйфус! — отекна въодушевено от всички гърла.

Още същата вечер Пикар и Пикардин, придружени от красивите си жени, заминаха за Париж. Пред тях бяха вероломството и подлостта, трагичният пожар, при който загина Лучия. Но те не знаеха всичко това. Бяха щастливи…

Пак трябва да върнем нашия разказ назад. Ще започнем оттам, откъдето Матийо Драйфус и Херманса решиха да пребродят всички кръчми и свърталища в Париж, за да намерят Андре.

Матийо се беше разбрал с все още заемащия поста директор на полицията в Париж Гилберт и по настояване на Ла Бриер, Гилберт обеща на нещастната майка и огорчения чичо да ги подпомогне в това трудно и опасно дирене.

Докато се вършеха приготовленията, детето, търсено с такава жар, се намираше още при дядо Карус и обитаваше неговата маза, където старикът събираше дрипите си. Както ни е известно, мазето се намираше зад гърба на един гараж в двора на кръчмата „При веселия руснак“. Читателят навярно си спомня и за това, че освен Андре и дядо Карус и друг човек живееше в същото мазе — измъкналата се по чудо от катакомбите Мелиора. Дядо Карус, макар и порядъчен пияница и не по-малък крадец, притежаваше добро сърце и се грижеше колкото можеше за циганката. Той почти не излизаше от къщи и стоеше непрекъснато до леглото й. Дори малкият Андре правеше за нея каквото можеше с голяма любов. Поставяше на челото на болната студени компреси, галеше горящите й страни с малките си ръчички и шепнеше нежно:

— Мелиора, Мелиора!

Циганката най-после се съвзе. Един ден тя се почувства добре и реши повече да не безпокои своя благодетел. Разбираше, че дядо Карус не е богат.

— Ти не се грижи напразно за мен — каза тя в деня, в който реши да си тръгне. — Една случайност ми даде в ръцете голяма сума американски пари. Вземи ги като отплата за добротата ти. Тук има петстотин долара.

С тези думи Мелиора постави пред слисания старец пет банкноти по сто долара.

— И всичките те са мои — възкликна слисан той. — Мое състояние… Днес е ден на щастието, който трябва да отбележим с червено в календара. Андре, дете мое, обични мой, ела насам. Сега сме богати, много богати, защото петстотин долара, дявол го взел, колко франка правят? Ах, само една минута да ги пресметна! Тук има стар календар, намерих го веднъж в стар сандък за пепел, в него са отбелязани всички чужди пари и каква е стойността им във франкове. Чакай да видим, чакай да видим…

Той седна, треперещ от вълнение върху куп стари дрехи, взе скъсания календар върху коленете си и започна да го прелиства с надежда да намери това, което търсеше.

— Едно парче тебешир, Андре — помоли.

Детето донесе тебешира. Дядо Карус започна веднага да шари големи неравни цифри и да ги събира най-старателно.

— Не можах точно да го изкарам — промълви изпотен от напрежение той. — Но тъй, около хиляда франка все ще направят. Стотина франка повече или по-малко не играят роля. Все пак е достатъчно, вече сме богати, големи хора. Отсега нататък нека други събират парцали из Париж, ние няма да се занимаваме с това, моето момче. Ще тръгнем по света, ще си купим къщичка някъде на село, къща с хубава градинка, ще си имаме крава, която ще ни дава мляко, масло и сирене. Ах, ще бъде живот като в рай! Ти ще станеш голям и здрав на село, обични ми Андре.

— Но трябва да вземем с нас и Моли на село — предложи детето.

— Непременно, ние Сме едно цяло — ти, аз и скъпата ни козичка.

Мелиора ги гледаше, без да отрони нито дума. Изпитателният й поглед се спря върху Андре. Тя имаше замислен вид, нещо сякаш се мъчеше да скрие от тях. Но изведнъж странна усмивка заигра по устните й.

— Раздрънках се — сепна се дядо Карус — и дори забравих да благодаря на теб, моята благодетелка. Но чакай, с думи нищо не може да се направи, ще ти дам доказателство. Ти ми подари цяло богатство, искам да ти дам и аз нещо в замяна.

Той се вгледа внимателно в тялото на циганката.

— Искаш да излезеш между хората, а си облечена по мъжки, така както си скиторила из катакомбите. Може би искаш да се превърнеш пак в жена? В такъв случай и аз мога да ти подаря нещо.

Той изтича до купа със стари дрехи и се върна с красива черна копринена рокля. Макар че беше доста демодирана и не отговаряше на размерите на Мелиора, тя все пак бе доста хубава, изработена от скъпа и тежка копринена материя.

— Погледни тази рокля — каза дядо Карус, разгъвайки я пред Мелиора, — подарявам ти я. — Принадлежеше на старата Казота, която искаше да я погребат с нея. Тя не беше добра жена, но имаше навик — скъпите рокли обличаше много рядко от икономически съображения… А сега, моля те, седни тук и поправи малко роклята. Струва ми се, че ще ти дойде широка и къса.

— Благодаря, дядо Карус — трогна се циганката. — Твоят подарък ми идва тъкмо навреме, пък и виждам, че е от сърце. Но преди да си я поправя, бих искала да те запитам нещо.

— Да ме запиташ?

— Касае се за това дете, за Андре. Челото на старика се помрачи.

— Кажи ми, дядо Карус, как попадна при теб момчето? Той не ти е нито внуче, нито твое дете, това го знам. По какъв начин сте заедно?

Дядо Карус направи сърдита физиономия.

— Такива са хората — измърмори той, — в края на краищата всички са любопитни.

После поклати енергично глава:

— Ако искаш, ще ти върна обратно петстотинте долара, но на този въпрос не мога да ти отговоря.

— Добре, добре — съгласи се Мелиора с престорена незаинтересованост. — Не ме интересува толкова много. Но за изпроводяк да изпием заедно бутилка абсент? Ето ти пари, върви и купи една от „Веселият руснак“.

— Абсент — възкликна дядо Карус уплашено. — Абсентът е чиста отрова. Отдавна отвикнах да пия това питие и никаква земна сила не би могла да ме накара да го започна пак. Да, обична Мелиора — продължи старецът самохвално, — доскоро бях пияница от първи разряд и когато се напиех, бях в състояние да извърша беззакония, за които често пъти съм бил затварян. Но откакто това дете е при мен, откакто станах за него баща, се заклех да не пия освен с мярка. Особено абсент…

— Но вземи поне за мен една бутилка — помоли циганката. — Искам да пийна малко, за да се съвзема.

— За теб, за да не ти откажа, ще го сторя — кимна Карус и се отдалечи.

Той се върна скоро с бутилка, пълна със зелена течност и с една чашка. Мелиора напълни чашката и отпи малко.

— Прекрасно — каза тя със задоволство. „Веселият руснак“ изглежда има добри напитки.

После, сякаш случайно, тя разля няколко капки по масата.

— Да, абсентът на „Руснака“ е добър — съгласи се дядо Карус. — Поне тогава, когато аз още пиех, в цял Париж не се намираше по-добър абсент. Само да видим…хм… да… все същите качества, другаде такъв абсент не се намира.

Той изтри с пръсти капките по масата и ги поднесе до устните си.

— Но за нищо на света не бих пил както преди — продължи той. — Дори за всичките съкровища на Париж! Но една малка чашка, мили господа, и най-честният човек на земята може да изпие. Пък и защо да не вкуся малко — разсъди Карус. — Не бива да се отказва на дама. Зная аз какво се полага.