Нито един от множеството не прояви смелост да се качи на покрива и да спаси момичето. Покривът на горящата къща можеше да се събори всеки миг и тогава спасителят непременно щеше да намери своята смърт сред пламъците.

Кестнер на драго сърце би дал живота си за любимата дъщеря, ако можеше да стори това, но той лежеше в безсъзнание недалеч от пожара.

— Къщата заприлича на голяма клада! — извикаха изплашените селяни. — Момичето ще загине в пламъците, никой, комуто е мил животът, не ще се качи на покрива, защото той ей сега ще падне.

Чу се силен кучешки лай.

Като побеснял Грайф се втурна към пожара, а зад него тичаше млад мъж. Той беше без шапка и с разрошена коса. Отчаяният му поглед бе насочен към страшната картина.

Това бе Леон Бернард.

— Вие не сте имали смелостта да спасите клетата девойка, а сте я оставили в пламъците — извика ядовито Леон на селяните. — Направете път, аз ще се опитам да я спася и ако бог не желае това — тогава нека и двамата да загинем.

Той се втурна към покрива, като взе търнокоп и въже.

Грайф беше спрял до стълбата и непрекъснато лаеше, сякаш искаше да съобщи на застрашената си господарка, че избавителят й иде.

Леон се озова на покрива и се надяваше, че ще намери любимата си. Без да го е грижа за живота си, той се качи на стръмния покрив и се втурна към мястото, където се виждаше знакът. Нажежените керемиди се чупеха под краката му и той всеки миг можеше да изгуби равновесие, да се подхлъзне и да падне в пламъците.

Всичко под него се люлееше. Само няколко горящи греди държаха покрива.

Мнозинството мълчаливо гледаше смелия младеж.

Леон стигна мястото, където се виждаше бялата кърпа.

— Аз съм, Жоржина — извика младежът с развълнуван глас. — Аз съм при тебе, не бой се, ще те избавя.

Ала нежните му думи не получиха отговор.

Той вдигна търнокопа и започна да удря като бесен по керемидите.

След минута отвори голяма дупка. Наведе се и погледна в задимената стаичка.

— Жоржина — извика той, — мила моя Жоржина. Той видя любимата си в прегръдките на един чернобрад мъж.

Леон се съвзе, хвърли въжето на Естерхази и извика със строг глас:

— Вържете я около кръста! Бързо!

Естерхази изпълни желанието на младежа. Леон издърпа Жоржина на покрива.

Черният майор също се прехвърли на покрива, изтича към стълбата и слезе на земята.

Леон трябваше да изпълни много трудна работа. Налагаше се да носи припадналата Жоржина и да внимава да не падне от стръмния покрив.

С туптящи сърца хората наблюдаваха движенията му. Най-после дойде до стълбата. Младежът слизаше полека по нея.

Изведнъж зад него се срути покривът и падна във вътрешността на къщата, която приличаше на горящо море.

Страшният шум събуди Жоржина и тя дойде на себе си. Видя се в обятията на любимия си между небето и земята.

Момичето разбра какво бе се случило. Погледна Леон и му прошепна с тих глас:

— Мили, скъпи мой, ти спаси живота ми, той принадлежи на теб завинаги.

Челото на младежа се набръчка.

— Твоят живот е станал нищожен за мене — пошепна той на момичето. — Аз те избавих, за да те загубя.

Преди Жоржина да отговори, той стъпи на земята. Тълпата го наобиколи с възклицания. Старецът избърза с разтворени ръце към младежа и извика:

— Господин Бернард, вие сте достоен, храбър и благороден мъж, спасихте дъщеря ми, най-скъпото на този свят. От дълбината на сърцето си ви благодаря и ви моля да ми простите, ако някога съм ви наскърбявал.

Младежът предаде момичето на баща й и каза:

— Евреинът няма нужда от благодарностите ви, той-е изпълнил само своя дълг. Господин Кестнер, вие и вашите приятели винаги сте гонили евреите, без да имате причина. Принуден съм да ви обясня, чуйте ме добре, цялата еврейска религия се състои от следните думи:

„Обичай ближния като себе си!“

Леон се обърна и се запъти към гората.

Когато слънцето изгря, то освети димящите развалини, където се намираше красивият чифлик на Кестнер.

Отпаднал и остарял, наемателят стоеше край гроба на имението си. Жоржина беше прегърнала баща си и му шепнеше утешителни думи.

Изведнъж Грайф се завтече към двамата и чрез таенето си извести на господарката си, че й носи нещо.

Жоржина мушна ръката си под каишката на кучето и извади оттам писъмце. Тя прочете следните редове:

Жоржина изпищя. Грайф ближеше ръцете и лицето й, като че с това искаше да я утеши. Той легна неподвижен до нея и заскимтя жаловито.

Още същия ден Леон Бернард напусна чифлика си.

Двадесет и четири часа по-късно един господин беше пристигнал в кръчмата и питаше за наемателя Кестнер. Кръчмарят доведе нещастния старец.

— Господин Кестнер, аз съм адвокатът Деманш — каза добре облеченият господин. — Дойдох да ви помоля да подпишете един наемателен договор, който господин Леон Бернард ми предаде днес в кантората.

— Наемателен договор? — каза Кестнер и се засмя горчиво.

— Имотът на господин Бернард няма никакъв дълг, освен това, той ви е оставил пет хиляди франка, които ще получите щом подпишете договора. Господин Бернард знае, че сте опитен стопанин и ще управлявате добре имота му, докато се върне от околосветското пътуване, което ще трае около четири години.

Нотариусът даде на изненадания старец да разгледа договора. Кестнер го разгъна и го прочете. Бернард му беше предложил такива леки условия, каквито не предлагаше никой наемодател във Франция.

— О, благородни човече — каза Кестнер с просълзени очи, — аз глупакът, го мразех и ненавиждах, защото е евреин. Сега чак разбрах, че има благородни, достойни и добри хора сред тях.

Деманш потопи перо в мастилницата и го подаде на стареца.

— Подпишете се — каза той.

Кестнер отправи една кратка, но топла молитва към Създателя и подписа договора с разтреперана ръка. После адвокатът извади портмонето си и даде на стареца пет банкноти по хиляда франка.

Когато Деманш искаше да напусне кръчмата и да отиде при колата си, едно красиво, бледо момиче се изпречи пред него. Тя го погледна с натъжени очи и запита боязливо:

— Кажете ми, господине, не може ли да изпратя писмо до господин Леон Бернард?

— Не, дете мое — отговори Деманш и погледна съчувствено бледото момиче. — Господин Леон Бернард е заминал вчера по обяд за Лондон и се намира на борда на параход, плаващ за Америка.

Той се поклони и излезе от кръчмата. Жоржина остана като попарена.

— Нещастна през целия си живот — пошепна тя със сълзи на очи. — Изгубих най-скъпото си на този свят. Ти, граф Естерхази, ще трябва да отговаряш пред всевишния, дето ми донесе такава мъка и беда!

— Дъще, ние сме избавени — извика Кестнер с радостен глас. — Още утре ще се преселим в красивата къща на Бернард.

— Тате, желая ти щастие — отвърна Жоржина. — Нека Бог благослови влизането ти там, обаче аз не ще те придружа. Още утре ще отида в Париж и ще си търся работа при чужди хора.

— Какво говориш. Жоржина, дете мое?

— Прости ми, обични ми татко, че не мога да те последвам. Моето сърце ще се разкъсва в тази къща и ти ще ме погребеш още преди да изсъхнат листата на розите!

Нещастният Драйфус беше застанал до вратата и броеше чертите, които беше отбелязал с ръждивите гвоздеи на една от гредите на колибата. Те бяха неговият календар, понеже бе забранено да се съобщава на затворниците денят, месецът и годината.

Драйфус имаше щастието да узнае в кой ден беше пристигнал в Каена и на Дяволския остров. Когато бяха ги завели със сакатия Мирович в кабинета на губернатора, той видя на стенния календар датата — петнадесети февруари.

На дървото бяха изрязани тридесет черти и по тях Драйфус знаеше, че днес е шестнадесети март.