— В Париж вече е пролет — каза си нещастникът печално. — Дърветата в Булонската гора, в Елисейските полета и по булевардите са покрити с млада зеленина, хората се разхождат из улиците и си казват „Благодаря на Бога, че зимата си отиде!“ А кога ще мине моята зима? Никога! Тук, на острова, няма зима, тук е вечно лято, слънцето непрестанно грее над главите ни и опича мозъка и телата ни. Вечното лято тук не е божи благодат, а дар на ада. На Дяволския остров е вечно лято, но в моята душа владее вечна зима, мраз и мрак. В нея вече е изчезнала надеждата, че ще видя тези, които обичам горещо и неизказано. Вечно заточен, вечно разделен, о, Боже!

Затворникът въздъхна дълбоко.

— Заклех се, че не ще си спомням за миналото и че с твърдост ще понеса ужасната си съдба — продължи той. — Ще се помъча да залича всеки спомен в сърцето си и да забравя щастливите времена!… Не, не, това не може да стане! Споменът за скъпите ми хора, за някогашното ми щастие е единственото, което ме крепи на този свят.

Главният надзирател Мурильо неочаквано влезе в колибата и смути мислите на Драйфус. Дребният Розе следваше испанеца, който беше назначен от губернатора да бди над Драйфус. Двамата чиновници претърсиха внимателно стаята, като че ли кой знае какви важни неща имаше в нея.

Мурильо кимна доволен:

— Всичко е в ред, Розе — каза той. — Добре внимавай тази нощ, защото, както знаеш, привечер ще отида в Каена, за да се сгодя за дъщерята на богатия Панталон. Красивата Одета наистина е дива котка, ала е най-хубавата девойка в тази нещастна страна. А най-важното е, че доставчикът Панталон е богат човек.

— Да, ти си прав, Панталон е богат човек — съгласи се с подигравателна усмивка Розе, — той има много пари, откакто стана доставчик на заточеници. Но видя ли с каква храна ги снабдява? Понякога месото мирише на леш, защото е червиво, хлябът горчи като жлъчка, а сухите плодове са мухлясали и твърди като камък.

— Възможно е — сви рамене Мурильо, — но не ме е грижа по какъв начин е спечелил парите си Панталон. Мисля, че не е голяма загуба, ако няколко заточеници загинат от гнилото месо. По-добре за тях да умрат, отколкото да живеят на този Дяволски остров, така че трябва дори да бъдат благодарни на Панталон, че им доставя лоша и негодна храна.

— Уговори ли се вече с красивата Одета? — попита Розе.

— Защо да се уговарям с нея? Баща й ми брои, двадесет хиляди франка зестра, а за другите ще се погрижа аз. Ще прекараме няколко седмици в Каена, а през това време ще се постарая да опитомя дивата котка.

Испанецът още един път помоли надзирателя да бди над заточеника Драйфус и си отиде.

Ала още Мурильо не бе стигнал в Каена, когато Розе напусна колибата на Драйфус и се запъти към другарите си. Мръкна, но той не се върна.

Всички надзиратели бяха вкъщи и празнуваха годежа на своя шеф — гуляеха и здраво се напиха. Осемте джелати се веселиха, не защото началникът им се бе сгодил за дъщерята на Панталон, а защото го нямаше. Те се страхуваха от него и не го обичаха. Мурильо беше горд, нахален и жесток човек — не жалеше своите подчинени и затова го ненавиждаха не само клетите заточеници, но и надзирателите. Мнозина вече се бяха оплаквали от Мурильо на губернатора Грефин, ала испанецът беше негово вярно и предано оръдие и оплакванията оставаха глас в пустиня.

И тъй, осемте надзиратели, които бяха младши подофицери, се възползваха от отсъствието на началника си, свариха пунш и се напиха както си знаят. След това Розе отиде пред колибата на Драйфус.

Той едва вървеше, сгромоляса се пред прага и след малко Заспа.

Драйфус реши да използва случая — отдавна желаеше да разгледа околността, а това беше възможно само нощно време. Наистина той можеше да се разхожда из острова през деня, но винаги съпроводен от трима надзиратели — Розе и още двама. Тези разходки бяха само на неколкостотин крачки от колибата му и ги използваше, за да подиша чист въздух. Понеже Драйфус знаеше, че на Дяволския остров има осем колиби, искаше да узнае кой живее в останалите седем. Една от тях обитаваше клетият Мирович. Значи имаше още шест колиби, но живеещите там му бяха непознати. При това Драйфус силно желаеше да се види с недъгавия княз. Един път се срещна с него, но не успя да размени нито дума. Мирович беше в окаяно положение. Главният надзирател Мурильо му поставяше на гърба малко буре и го караше да носи вода от близкия извор. Старецът трябваше да работи тежка работа, понеже беше обикновен престъпник. Политическите престъпници не работеха, ала това не беше облекчение за тях, а увеличение на наказанието, защото за здравия човек работата е развлечение и най-хубавият начин, за да се забравят душевните мъки и скърби. Принудителното бездействие е най-тежкото наказание за пленниците и затворниците, което ги води към отчаяние и лудост. Драйфус искаше да работи. С радост желаеше да помогне на нещастния Мирович, да снеме тежкия товар от гърба на клетия старец и да го носи вместо него, ала надзирателят не му разреши.

Недъгавият едва пристъпяше но пътя, пъшкаше под тежкия товар, а жестокият Мурильо постоянно го мушкаше с остър остен. Злочестият баща на Павловна дойде до Драйфус, с натъжени очи го погледна и тежко въздъхна. Драйфус разбра, че князът искаше да му каже:

— Колко искам да поговоря с тебе и да изплача ужасните си страдания и мъки.

Тази нощ Алфред искаше да навести своя състрадалец Мирович и да го утеши. Това желание можеше да се изпълни. През големите горещини вратата винаги беше отворена и затова един от надзирателите стоеше постоянно пред нея. Но днес Розе лежеше като пън пред колибата и хъркаше. Беше пийнал повече и спеше сладък сън. Пленникът можеше да мине покрай него, без да го усети. Ала Драйфус мина по друг път. Той искаше да излезе не само сега от жилището, но и винаги, когато му се наложеше. Затова направи опит да се измъкне през прозорчето, което не бе много удобно, защото беше доста дълго и твърде ниско.

След няколко опита пленникът успя да се пъхне през тесния прозорец и да излезе навън. Полекичка се отдалечи от колибата и се запъти към вътрешността на острова.

Нощта бе прекрасна. Милиарди звезди светеха на тъмносиния небосклон, а луната със своите лъчи заливаше Дяволския остров с нежна бледа светлина. Небето беше великолепно, ала островът, този къс земя, на който Драйфус трябваше да живее, беше пуст, занемарен и грозен.

Капитанът тежко поклати глава.

Скали и скали, нищо друго, никакви цветя и растения, нито пък дървета, навсякъде бе пусто и голо. Туктам само се виждаше изсъхнала трева и по някои израстъци от напуканите места на скалите. Ала образуванията на камъните бяха много интересни и причудливи. Виждаха се стръмни скали, високи върхове, разнообразни хълмове, дълбоки пропасти, урви, големи пещери и фантастични фигури, дело на вулканични сили. Мъртва тишина цареше над острова. Само морските вълни пееха своята вечна песен за мъките и страданията на бедните обитатели на Дяволския остров.

Драйфус тръгна към най-близката колиба.

Той знаеше, че там живее Мирович. Капитанът предпазливо се приближи до колибата и чу тих, треперещ глас. Драйфус погледна през прозореца и видя, че старецът на колене се молеше. Ръцете му бяха сключени, а устата му шепнеха тиха молитва.

— О, надежда — каза си тихо Драйфус, — ти си силата, която поддържа нашите органи, ти крепиш света — без тебе и без вярата той щеше да се разсипе на прах. Старикът, който скоро ще стане жертва на убийствения климат, навярно се моли Богу да го избави от този ад.

Ала Драйфус не позна. Нещастният старец се молеше не за себе си, а за другиго. Капитанът се вслуша в молитвата и остана учуден, дълбоко покъртен от нея. Той мълвеше:

— О, всеблаги Боже, смирено навеждам глава през твоята воля и неизказаната твоя мъдрост. Аз съм готов да понеса и най-строгото твое наказание, но те моля с разбито сърце, от дълбините на душата си да закриляш и пазиш моето невинно дете. Ако моята Павловна още е жива, пази я от греха, запази чисто сърцето й, за да не извърши нещо лошо и да не я сполети злина. Амин.