— Да — кимна Андре.

— Не забелязваш ли малка подутина в страничния джоб на роклята? Трябва да има нещо в тоя джоб… Чудесно, чудесно! Сега на работа, момче, на работа! И си спомни, че си ученик на Гаспар Мурие, царят на джебчиите.

— Страх ме е, ръцете ми треперят и краката ми са изстинали — изплака момчето.

— Ах! Това е страхът на начинаещия, нищо повече. С всички джебчии е както и с артистите. В началото треперят, но по-късно свикват.

— Ще ме хване, няма да мога.

— Само как говориш! Не остава друго, освен да си представиш, че си вкъщи пред куклата със звънчетата и че те не трябва да звъннат. Хайде, началото трябва да бъде сторено.

Той бутна леко Андре напред, но и неговите ръце трепереха. Старият крадец беше обхванат от странно чувство. Той тласкаше едно невинно същество към първата кражба!

Андре обаче мислеше за камшика с деветте опашки на Гаспар Мурие. Малкото му сърце биеше до пукване, а гърлото му беше свито, но все пак се промъкна зад госпожата. Приближи до нея точно така, както беше научен. След това започна проучването. Бавно и внимателно се убеди, че джобът съдържа нещо твърдо, навярно портмоне. Вдигна ръка, хвърли поглед към хората, които се притискаха наоколо и се приближи още повече до госпожата, която не усещаше нищо. Ненадейно детето беше обхванато от странно чувство. Струваше му се, че го пронизва ток. Неопределени спомени минаха през главата му. За момент му се стори, че беше вкъщи, в прегръдките на майка си… Но камшикът на Мурие се мерна веднага. И сънят изчезна. Отново вдигна ръка и я пъхна в джоба на роклята. Напипа портмонето с пръстите си и… „Да не звъннат звънчетата“, му мина през ума. Но навалицата зад него го притисна, някой го блъсна без да иска. Препъна се, падна и дръпна роклята… Тогава се чу вик:

— Крадец!… Джебчия!… Жената се обърна.

— Откраднаха ми портмонето! — викна тя. — Това момче, това…

Изведнъж спря. Херманса позна детето си! За миг остана като вцепенена. После викна като луда. Един вик, който беше в състояние да вкамени хората на място. Пред нея, само на три крачки стоеше детето, което тя търсеше с такава любов и отчаяние, нейното дете, чието лице виждаше насън… Но това ли беше Андре, нейното дете, което така силно обичаше, за което се грижеше и пазеше дори и от най-малкия ветрец, чиято душа и тяло бяха така грижливо гледани! Пред нея стоеше един мръсен и окъсан джебчия. Русите му къдрици, доскоро гордост за майка му, бяха невчесани, разбъркани, хубавото личице, което тя целуваше безброй пъти с такава любов, беше слабо, сухо, болнаво, побледняло от ужас. По восъчните страни се кривеше слисана, болезнена усмивка.

Един крадец… да, крадец едва на седем години. Не можеше да има никакво съмнение в това, момчето държеше кесията й в ръцете си.

Майката и детето се гледаха един. миг вцепенени. Андре пръв разтвори треперещите си устни.

— Мама, мама… моята майка!

— Андре, детето ми… детето ми.

Херманса протегна ръце към него да го притисне до гърдите си. Но в този момент някакъв човек се хвърли между нея и детето й. Блъсна Херманса така силно, че тя падна на една страна, хвана бързо детето и хукна с него между навалицата.

— Детето ми! — викна Херманса, — детето ми, детето, Андре… Андре… Андре…

И с това скъпо имена устните си тя падна в безсъзнание. Множеството делеше любопитството си между припадналата жена и дрипавия човек със съмнителен израз. Част от тълпата хукна по следите на дядо Карус. Но старикът имаше здрави крака, когато трябваше да се бяга. Макар че Андре се блъскаше и дърпаше, той го притискаше към гърдите си. С чудовищна сръчност се промъкна между множеството файтони и хора и успя да се скрие в един близък двор. Дядо Карус познаваше отлично Париж. Дворът, в който хлътна, имаше два изхода, единият от които излизаше на малка и спокойна улица. Продължаваха още да го преследват. Но дядо Карус прекоси още няколко пресечки в Латинския квартал, после влезе в мрачна, мръсна къща със стени почернели от дим и мръсотия. На вратата й беше нарисуван някакъв тип, нещо като мъж с дълга брада, бухнала коса, облечен в дълъг кафтан с калпак от меча кожа на главата, с камшик в ръка — така, както се рисува казак.

Под фигурката висеше бяла фирма, тясна и замърсена, с надпис „При веселия руснак“.

В двора на къщата имаше маза, в която дядо Карус държеше не само събраните дрипи, но му служеше и за жилище. Той отвори вратата на зимника. Тук бе на сигурно място. Старецът стигна до куп дрипи и се строполи задъхан от умора.

— Уф, какъв бяг беше! — измърмори той, без да изпуша Андре от ръцете си. — Чудно как тия песове не ме стигнаха и не ме разкъсаха на парчета. Но по-скоро бих загубил живота си, отколкото да пусна детето от ръцете си. Моето дете! Да, ти си мое момче. Гаспар Мурие няма вече да те вземе от мен. Ти оставаш при мен, при стареца, при дядо Карус.

Той погали косите на Андре.

— Уморен ли си, мили мой? Сигурно си се уплашил, малкия ми. Има стари разбойници, които се вцепеняват, когато ги хванат. Почакай да ти донеса малко мляко. О, ние не сме тъй бедни, както си мислиш, имаме си всичко, каквото ни трябва за едно хубаво дете.

Той изкачи стълбите, после извади от стария сандък тенекиен съд. Дядо Карус имаше коза.

— Ела, Моли — викна старият пияница, гледайки гърба на козата, — от днес те повишавам в чин дойка на този коронован принц. Ела да дадеш млякото си за Андре.

Седна на столче и издои козата.

— Ще си играеш с Андре, Моли i-продължи дядо Карус ставайки. — Ще бъдеш приятелка на нашето дете. Хей, че весело ще живеем… Ти, той и аз ще образуваме небивала дружинка. И през ум не ми минаваше, че на старини ще бъда така благодарен на провидението!… Колко е хубав животът!… Трябва само да го разбираш…

Като носеше предпазливо пълния съд с мляко, той се върна в мазето при Андре:

— Пий направо оттук — предложи Карус. — Сребърните прибори и чинии ги заех на един приятел… Нали е добро млякото?… Можеш всичкото да го изпиеш, Моли ще ни даде друго. Знам, че у онзи дурак Мурие не си пил мляко. Но сега ще бъде вече иначе, всичко ще се промени… Старият дядо Карус намери най-после на улицата нещо, което пълни сърцето му с радост. Сред тия дрипи и смет около мен ето и едно дете… едно сърце… едно сърце!…

Две големи сълзи се търкулнаха по подпухналото лице на дядо Карус. Като погледна детето, той видя, че то беше заспало.

— Мамо — шепнеше насън, — мила мамичко…

Андре спеше спокойно на дрипите, а до него стоеше дядо Карус и пазеше съня му.

Херманса беше отнесена в двора, където под грижите на лекаря дойде на себе си. Огледа се наоколо с разсеян поглед.

— Къде е?… къде… къде?… искам да го видя, да го притисна в прегръдките си.

— Кого?

— Моето дете, моето дете, ах, направили са от него крадец.

И пак припадна, разтърсвана от въздишки. С голяма мъка лекарят узна коя е и къде живее.

Нещастната жена беше обзета от истеричен припадък. Тя беше откарана вкъщи с файтон.

В това време делото бе започнало. Съдът беше в пълен състав. Председателят, прокурорът, заседателите, всички влязоха точно в десет часа и заеха местата си сред всеобщото мълчание. На масата, пред скамейката на обвиняемите, която беше още празна, стоеше защитникът Лабори. Изразителната му глава с интелигентно лице покрито с руса къса брада, беше наведена над документите. На скамейката за свидетели стоеше госпожа Буланси, която привличаше всеобщото внимание. Беше в скъп строг тоалет, а лицето й бе покрито с гъст воал. До нея стояха почти всичките й прислужници, които трябваше да свидетелствуват по какъв начин са видели Жоржина заловена на местопрестъплението. Присъстваше и полицаят, когото госпожа Буланси беше повикала от улицата през нощта и който по пътя направи безсрамни предложения на Жоржина.

Всички свидетели бяха от страна на обвинението, а защитата нямаше никакви.

— Да се въведе обвиняемата — разпореди властно председателят на съда. Портиерът изчезна в една от съседните стаи и след малко се появи с обвиняемата.