— Да, господин Матийо — отвърна старецът. — Имате право да оплаквате Алиса Тери. Но, по дяволите, аз се разприказвах и съвсем забравих, че влязох да ви кажа нещо. Господин Драйфус, вън стои една дама със забулено лице и желае да говори с вас по важна работа.

— Дама ли? С мене? Нали ти е известно, Мишонет, че не желая да говоря с никого, а най-малко с непозната дама!

— Бих ви посъветвал да приемете все пак забулената жена, защото ми се струва, че иска да ви съобщи нещо съвсем необикновено.

— Добре тогава, нека влезе.

Миг по-късно вратата се отвори и в стаята влезе дама с внушителна фигура. Лицето й бе скрито толкова добре зад гъст воал, че и най-острият поглед не можеше да го види. Цветът на воала бе зелен.

— На какво дължа честта на вашето посещение, госпожо, или ако предпочитате — госпожице?

— Госпожа или госпожица, не е важно — отвърна запитаната с дълбок гръден глас. — Тук не се касае за мен, а за друга жена, която стои близко до сърцето ви, господин Матийо Драйфус.

— Не бихте ли свалили воала? — запита братът на нещастния капитан. — По принцип не говоря с хора, на които не мога да видя очите.

Непознатата се отдръпна и закри лицето си още повече.

— Господин Драйфус — рече тя нервно, — не мога да ви покажа лицето си, защото не бива да ме познавате, ако се срещнем някога пак. Това може да ми струва живота!

— Работата, по която идвате при мен, толкова ли е опасна?

— Тя е опасна за мен, защото ще издам държавна тайна.

— Да не би да засяга нещастния ми брат, мъченика от Дяволския остров.

— Не, не се отнася за него, а за друг човек, който се измъчва на Дяволския остров.

Забулената дама направи няколко крачки напред и застана пред писалището. Тя вдигна ръка и посочи украсения с цветя портрет на незабравимата любима на Матийо.

— Нося ви поздрави от тази жена — изрече забулената дама.

— Поздрави от Алиса, поздрави от Алиса Тери? — извика развълнуваният до лудост мъж и се отпусна като ударен от гръм в едно кресло.

В този момент забулената дама извади изпод черното си палто-привързано с черна панделка пакетче писма.

— Изчезналата ви изпраща тия писма — обясни дамата и хвърли книжата върху писалището. — Сбогом, Матийо Драйфус, не ме питайте по какъв начин съм се сдобила с писмата, нито пък ме карайте да ви кажа кой е дал на нещастницата възможност да ги изпрати до мене! Не мога и не бива да ви отговарям. Заклевам ви, в името на Бога да пазите пълно мълчание за идването ми, защото ако ме следят, в опасност ще бъде не само моят живот, но и вашият, а в такъв случай съдбата на вашата любима би станала още по-жестока.

Забулената дама отиде бързо до вратата, разтвори я и излезе в коридора. В същия момент Матийо Драйфус скочи и се спусна след нея. Той се изпречи пред вратата, която водеше към стълбите.

— Госпожо — заговори той на тайнствената непозната с трогнат глас, — не излизайте оттук, преди да ми разкриете цялата тайна. Искам да зная коя сте, за да мога да повярвам на писмата, които ми донесохте. От тях зависи моят живот. Ето защо ви моля да махнете воала, за да видя лицето ви, моля ви, кажете името си!

Матийо разтвори ръце, за да попречи на непознатата да излезе.

— Неблагодарник — разсърди се тя изпод воала. — С това ваше държание ли възнаграждавате съчувствието, което ме накара да ви донеса известия от вашата любима? Да ме лишат от свобода ли искате? Освободете пътя ми, Матийо Драйфус. Неизвестни ви са последствията, ако видите лицето ми.

— Искам да видя лицето ви, даже ако трябва да заплатя любопитството си със смърт — не се отдръпна Матийо. — Ще снема воала!

Той хвана копринения воал и поиска да го дръпне от лицето на тайнствената посетителка. Тя навярно бе очаквала подобно нападение и удари с юмрук Матийо, отвори вратата и се спусна по стълбите.

Матийо едва не изгуби съзнание. Той се облегна, дишайки тежко, на стената на коридора и в това положение го намери верният Мишонет.

— Боже мой, господин Драйфус, какво ви се е случило? — извика загриженият слуга. — Какво значи това?… Челото ви е подуто! Кой ви е ударил, господин Драйфус.

— Никой не ми е направил зло — отвърна Матийо изнемощяло. — Исках да задържа насила непознатата и тя ме удари с пълно право, за да може да излезе!

— Забулената дама ли ви е ударила толкова силно в челото — облещи се Мишонет и погледна учудено малката рана.

— Да, тя ме удари. О, не ме боли вече, не е опасно!

— Слушайте, господин Драйфус — рече старият войник, — тази жена притежава желязна ръка!

Матийо вече не го чуваше. Той влезе бързо в кабинета си и заключи вратата след себе си. Развърза с треперещи ръце черната панделка, с която беше стегнат пакетът, и намери три писма. Всяко бе написано върху първата и четвъртата страница. Листовете бяха изпълнени с бърз, разтреперан почерк и той позна в него почерка на обожаваната от него Алиса!

— Писмата са от нея, от обичната ми Алиса! — извика Матийо и започна да гълта страница след страница. — Боже мой, почти ми липсва смелост да ги прочета и да видя какво е Станало с милото момиче!

Нещастникът се успокои малко и продължи. Съдържанието не бе дълго. В тях една попаднала в плен жена разказваше живота си. Тя описваше своите страдания, мечтата си по родителите, любовта си към Матийо Драйфус и ужасната съдба, която я бе сполетяла при опита да отведе изтерзания капитан от Дяволския остров. В писмата обаче нямаше нищо, от което да стане ясно какво бе станало с нея и къде бе в плен във Френска Гвиана. Алиса бе забравила да довери тия важни неща.

Матийо Драйфус прочете няколко писма. Той ги целуна, притисна ги към сърцето си и стана, за да ги заключи в желязната каса, намираща се върху неговото писалище, която съдържаше и други важни документи.

— Утре, когато ще бъда по-спокоен, ще прочета отново посланията на моята любима и ще взема решение за начина, по който ще трябва да я освободя.

Той седна и започна да размишлява коя ли бе тайнствената непозната, която му бе донесла вестите от неговата Алиса. Матийо не успя да намери отговор на този въпрос и забулената дама остана за него неразрешима загадка.

Полунощ. Луната се бореше с облаците, от време на време се скриваше зад тях и по улиците на Париж настъпваше пълен мрак. Край ъгъла на Рю Фуршамбол се разхождаше висок господин, облечен в тясно палто. По ритмичните му твърди стъпки и по цялото му държание можеше лесно да се заключи, че е офицер. От време на време гледаше нетърпеливо към улицата, заставаше под уличен фенер, изваждаше малко писъмце и прочиташе съдържанието му.

В същия момент друг господин се появи от една странична улица на Рю Фуршамбол, който също започна да се разхожда напред-назад.

Вторият нощен минувач бе дръпнал цилиндъра върху лицето си, обкръжено със сива остра брадичка. Високият господин с тясно палто премина през улицата и застана пред другия, който възкликна тихо, като го видя.

— Генерал Пелийо!

— Ваше превъзходителство, военният министър Кавейнак?

Двамата мъже се изгледаха учудени.

Кавейнак, военният министър на Франция, взе под ръка заслужилия генерал и го заведе на по-светло място.

— Случайно ли, генерал Пелийо — започна тихо Кавейнак, — ви срещам в това необикновено време на Рю Фуршамбол.

— Признавам, Ваше превъзходителство, не е случайност.

— Да не би да идвате вследствие на едно анонимно писмо, което ви определи тук среща?

— Да, така е, Ваше превъзходителство. Изненадан съм обаче, че намерих вас!

— Струва ми се, че съм получил писмо със същото съдържание — отвърна усмихнат Кавейнак. — Ето го.

Той извади писмото, което бе прочел преди малко под фенера,и го подаде на учудения генерал. Същият едва бе хвърлил поглед върху енергичния мъжки почерк, и извика:

— Давам ви честната си дума, че са ми писали буквално същото и че ме поканиха да се явя в полунощ на ъгъла на Рю Фуршамбол, където трябвало да стана свидетел на важни разкрития, които били в интерес на цяла Франция!