— Вие се надявате да набавите отнякъде сто хиляди франка? — възкликна недоверчиво черният майор. — Пати дьо Клам, вие сте златен човек, най-гениалният офицер в генералния щаб. Издайте ми, какво мислите да правите?

— Издаването обикновено предоставям на други — отвърна Пати и изгледа иронично Естерхази, който наведе съкрушено глава. — Елате, впрочем, по-близо до мен, за да ви разкрия плана си.

Тримата седнаха на едно черно кожено канапе и след като Дьо Клам провери с бърз поглед дали вратата е заключена, прошепна на съмишлениците си:

— Приятели мои, Франция ще трябва да ни плати тия сто хиляди франка.

Естерхази и Анри погледнаха с изненада говорещия.

— Трябва да се решим, обаче, на нова фалшификация — продължи тихо той. — Смятам, че вие, Анри, няма да откажете, след като и без това сте направили първата?

— Правете с мене каквото искате. Какво трябва да фалшифицирам?

— Три писма на кайзера, отправени до Драйфус! — рече Пати дьо Клам с известна тържественост и добави усмихнат: — Кайзерът трябва да благодари в тези писма на Драйфус за услугата, която му е направил, като му е набавил секретни документи на френския генерален щаб, а освен това да го насърчи за издаването на още тайни чрез тукашния пълномощен министър.

— Дали ще повярват в истинността на такива писма? — забеляза Естерхази. — Не е ли невероятно кайзерът на една световна мощ да пише на един обикновен капитан?

— Нищо не е невероятно, щом се представя като вероятно — отвърна Пати дьо Клам. — За нас е важно нашият добър приятел, полковник Анри, да започне да пише писмото. Дали ще ви е трудно да имитирате почерка на кайзера?

— Никак — отвърна покорно запитаният. — Притежавам цяла книга с бележки на въпросната персона и ще имитирам всяка буква поотделно.

— Сега иде най-важното — продължи ентусиазирано Дьо Клам и сложи ръка на рамото на Анри. — Доколкото ми е известно, вие притежавате в генералния щаб специално мастило, което възпроизвежда написаното едва двадесет и четири часа по-късно, а дотогава не се вижда нищо, освен бял лист хартия.

— Наистина притежавам такова мастило — отвърна Анри.

— В такъв случай трябва да го употребите за написването на кайзеровите писма. Ще напишете писмата на втората и третата страница на сгънатия лист, а другите страници ще оставите празни.

Анри им обеща да направи всичко според дадените му нареждания.

— Ето, вижте — възкликна изкусителят с дяволска ирония, — веднага ме разбрахте! Вие притежавате особен талант на фалшификатор и затова съм убеден, че ще имате някой ден голям успех в тази област.

Анри стисна зъби и не отговори нищо, той се намираше в ръцете на тези двама мъже и беше принуден да довърши онова, което му искаха.

— Писмата трябва да са готови до довечера — нареди Пати дьо Клам. — След като ги направите, ще ги предадете лично на мен, а аз ще наредя всичко останало. Вие, обаче, драги Естерхази ще ме придружите и ще се храните заедно с мен в ресторант „Роял“. През време на обяда ще можем да разменим мисли по какъв начин можем да изтръгнем пари от френската държава!

Двамата офицери се сбогуваха с Анри със сърдечно ръкостискане и го оставиха сам. Той ги проследи с мрачен поглед. — Вие ме настъпвате — рече красивият мъж с разтреперани устни, — отнасяте се с мене като с роб, направихте от мене ваше оръдие и ме карате да се кланям пред вас, но не се радвайте преждевременно! Ако някой ден ме заловят, ще ви повлека със себе си в пропастта, няма никакво съмнение, че ще го направя. Заклевам се, че в такъв случай ще сте погубени заедно с мен!

Анри вдигна ръка към небето за клетва, после я свали, отиде бавно при писалището си и се захвана с поръчаната му работа. Той извади от тайно шкафче малко шишенце, което съдържаше невидимото мастило. Когато започна обаче да пише, се разтрепера толкова много, че се видя принуден да остави за малко писеца.

— Не мога ли да си възвърна старото спокойствие? — изстена нещастникът. — Не съм вече същият, какъвто бях само преди няколко дни, самоувереността ми, твърдото държание е изчезнало и постоянно ме изгаря нервна треска. Да не би това да е страх, скритият страх да не разкрият фалшификациите ми? Не, аз мога да бъда откровен със себе си. Откакто е изчезнала Фернанда, откакто търся прекрасното момиче из целия Париж, ме измъчва лудо желание по нея и много добре чувствам, че тя е била за мен повече от случайна любовница. Трябва да я намеря отново, трябва да прегърна отново това вълшебно тяло, даже ако доведе до моята гибел. Колкото и да са позорни и унизителни моите фалшификации, колкото и да са опасни, те са единствения път, по който мога да ускоря кариерата си. Когато стана обаче генерал, тогава ще ми е много лесно да се разведа със съпругата си и да се оженя за красивата Фернанда. Тя едва ли ще откаже да стане моя, след като е дъщеря на госпожа Турвил, собственица на публичен дом, след като може да стане генералша! Хайде, започвай — изстена Анри. — Започвай, фалшификаторе, с писмата на кайзера ще закрепиш твоето щастие!

Матийо Драйфус седеше в работния си кабинет в дома на Рю Фуршамбол 25. Онзи, който го познаваше отпреди две години, когато се разхождаше с младежка пъргавост из улиците на Париж, онзи, който познаваше по-раншните му пламенни очи, би се учудил при една среща с него. Матийо се беше променил страшно през последните две години и бе остарял не с две, а с двадесет години. Бледото му лице бе все още интересно, около фините му устни, обаче, се бе врязала ужасна мъка, а черните сенки около очите му говореха ясно за страданията му. Сега той носеше черни дрехи, а на шапката си — черен креп.

Матийо Драйфус жалеше наистина двама души, които представляваха за него смисъла на живота му и които бе загубил завинаги. Той оплакваше съдбата на нещастния си брат, за който не съществуваше вече надежда да се върне между живите, осъден да свърши живота си, обхванат от отчаяние на Дяволския остров.

Не по-малко кървави сълзи ронеше душата му заради съдбата на многообичната му годеница — Алиса Тери. Над писалището на Матийо бе окачен голям портрет на младата американка, окичен с венец пресни цветя, които самият Матийо подновяваше ежедневно.

И тази сутрин се приближи с един розов венец към портрета и окичи печалната рамка.

— Със свеж живот украсявам смъртта — простена Матийо, а от очите му покапаха сълзи. — О, моя скъпа, моя единствена любима. Аз, човекът, който се надявах да окича главата ти с венец от портокалов цвят, се виждам принуден да кича гробницата ти, която издигнах тук — той посочи портрета, — с цветя и да нося в сърцето си вечна мъка.

И Матийо се отпусна, обхванат от болка по любимата, на един стол.

Вратата бавно се разтвори, в стаята влезе старият Мишонет, смелият ветеран, който се бе присъединил веднъж завинаги и с непоколебима вярност като слуга към дома на Матийо Драйфус. Той поклати глава, когато видя господаря си, облегнат на писалището. По лицето на стария честен Мишонет се изрази дълбоко съчувствие и той стисна очи, за да сдържи сълзите си.

— Пак ли? — прошепна той тихо. — Постоянната мъка ще го накара да полудее, а в лицето на този човек ще изгубим един от най-благородните и най-честните хора, които някога са живели! А вие, подли интриганти, които сте причинили толкова нещастия на това добро семейство, как ли ще можете да се явите пред Божия съд? Не, аз не мога и няма нужда да чакам божия съд — продължи на глас в негодуванието си старият войник, — а ще ги хвана някой ден всички със собствените си ръце и то още на земята! Проклетници! Подлеци! Бих накарал всички да паднете на колене със сълзи в очите!

Матийо Драйфус бе скочил изплашен.

.— Мишонет — рече той, — кого кълнеш толкова ужасно?

— Струва ми се, че сте разбрали вече, господин Драйфус — отвърна старият войник. — Как да не кълна, когато виждам, че сърцето ви се къса от мъка?

— О, Мишонет — извика Драйфус и вдигна ръце, — и ти я познаваше и добре разбираш какво изгубих с нейното изчезване!